Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (21)

20

Демарко беше нагласил радиобудилника в хотелската си стая на пет сутринта и когато радиото се включи, той скочи от леглото, напълно объркан, като се чудеше къде, по дяволите, се намира и чий беше гласът, който крещи нещо за торнадо в Оклахома. Който и да бе ползвал последно радиобудилника, е бил полуглух, за да го усили толкова. Демарко заблъска слепешком с ръка по апарата, докато накрая уцели вярното копче, после остана да лежи известно време, като мислено се подканяше да стане от леглото. Мразеше да става преди осем, а и от опит знаеше, че целия ден ще плете крака, след като се е насилил да стане в такъв нечовешки час.

Предишния ден, докато седеше в бара на „Парк Плаза“, той бе измислил начин да уреди анулирането на паричната гаранция за братята Макнълти. Но все още имаше съвсем смътна представа как точно трябва да подходи и му бе нужно да обмисли детайлите. Първо, Демарко трябваше да се убеди, че поне днес братята не го следят — заради което бе станал в пет. Те не му правеха впечатление на особено ранобудни. Второ, да намери подходящо място за онова, което бе намислил, което задължително да се намира извън Масачузетс. Ако хванеха братята да се движат извън пределите на щата, гаранцията може би щеше да бъде отменена; а ако при това ги арестуваха, докато вършеха нещо нередно, гаранцията им със сигурност щеше да хвръкне.

Накрая с усилие на волята Демарко се претърколи настрани и се изправи от леглото, след което си взе бърз душ. Погледна се в огледалото. Кожата под дясното му око още не бе възвърнала естествения си цвят, но синината беше значително избледняла. Не видът му го тревожеше обаче, а дали щеше да бъде в достатъчно добра физическа форма, за да изпълни замисленото. Той си обу боксерките, но преди да се облече докрай, направи няколко лицеви опори. Ребрата му още се обаждаха, но от лицевите опори не го заболяха кой знае колко.

В пет и трийсет Демарко излезе от хотела и изчака да си получи колата от едно пиколо, който имаше поне толкова сънен вид, колкото и той самият. Първата му спирка беше „Дънкин Донътс“, откъдето той си взе кафе и го изпи, докато шофираше през Централен Бостън. Направи грешката да си купи понички с шоколадови парченца и докато се хранеше, повечето изпадаха в скута му.

Демарко пое по магистрала I-95 в посока юг, от там отби по шосе 295, също на юг, и след около четирийсет минути пресече щатската граница с Роуд Айланд, недалече от Потъкет. Той реши да не влиза в града и взе наслуки първата отбивка, която го отведе на северозапад по шосе 15 към Смитфийлд. Подмина го, но все още не виждаше онова, което търсеше.

Демарко шофираше напосоки, без да знае накъде отива, докато наближи Чепачет. В покрайнините на града видя голямо изоставено заводско хале, което би му свършило работа в краен случай, но продължи напред. Той вече се движеше по „Пътнъм Пайк“ и напълно бе загубил всякаква ориентация, когато отново отби по тесен и виещ се из пущинаците път на име „Пайн Орчард“. Къщите от двете страни бяха на големи разстояния една от друга, тук-там табели сочеха към малки ферми. И тогава, след поредния завой, видя точно това, което търсеше.

Встрани от шосето имаше изоставена постройка — по-скоро барака, отколкото масивна къща, — която навремето може би бе служила като крайпътна сергия за плодове и зеленчуци от фермата. Беше скована от дъски, посивели и извити от времето, с ламаринен покрив и отвор отпред, покрит с парче шперплат, закачено на панти под стрехата. Беше достатъчно голяма, за да се скрие зад нея едър мъж, така че да не се вижда откъм пътя.

От мястото, където Демарко бе спрял, бараката се падаше право напред, а леко вляво зад него, на малко възвишение, се виждаше изоставена къща с избити прозорци; входната й врата висеше на една панта. Вдясно от бараката имаше овощна градина от поне четири-пет декара; дърветата приличаха на ябълки, но бяха твърде стари, за да раждат плод. Ясно бе, че фермата, овощната градина и бараката — за която Демарко вече не се съмняваше, че е била сергия за плодове — принадлежаха към един и същ имот, който по някаква причина е бил изоставен. Земеделието не беше лесна работа и фалитите на ферми бяха нещо обичайно.

Демарко слезе от колата, отиде до бараката и зад нея откри каквото търсеше — пътят се разклоняваше на две. Вляво застлан с чакъл път отвеждаше към къщата, а вдясно буренясала пътека отиваше към овощната градина. През деня, по който и път да тръгнеше, щеше да се вижда от шосето. Но нощем щеше да е почти невидим. Пък и сред тия пущинаци след залез сигурно ставаше пълен мрак.

Демарко извади телефона си. Пишеше, че нощта ще бъде безлунна, а небето — облачно. Сякаш лично Господ се беше наел да му помага. Или поне да не му пречи.

Той прекара следващия половин час в изучаване на местността. Или може би с оглед на замисъла му по-подходящо би било да се каже — в разузнаване на терена. Изоставената фермерска къща беше на около четиристотин метра от сергията за плодове. Той си каза, че ако тича с всички сили — доколкото позволяваха възрастта му и наклонът, — щеше да му трябва минута и половина, за да стигне до къщата, което беше твърде много. После забеляза, че горе-долу на половината разстояние имаше още една малка дървена конструкция, едва около метър и половина висока, заобиколена с буренаци. Приличаше на кладенец или може би на навес с инструменти. Демарко си каза, че би могъл да дотича от сергията за плодове до навеса за инструменти за по-малко от минута.

След това той отиде до овощната градина. Тя започваше едва на петдесетина метра от сергията, но единственото укритие в нея бяха старите чворести дънери на дърветата, които нямаха и двайсетина сантиметра в диаметър.

Демарко влезе в градината, огледа се на всички страни и на около четиристотин метра навътре откри купчина стари дървени щайги. Сковани от тънки дъски, щайгите бяха с размери около 60 на 60 сантиметра и 15 сантиметра дълбоки; вероятно навремето бяха ползвани за превозване на набраните ябълки. Нахвърляни бяха на купчина, от която можеше да излезе внушителна клада. Демарко я огледа и реши, че тези щайги биха му свършили добра работа, но не там, където се намираха в момента.

Отне му близо час, за да пренесе стотина щайги по-близо до сергията за плодове, където отново ги струпа на купчина. Когато той приключи, се получи преграда с размери около два на два метра — истинска стена, предлагаща укритие, без да прилича на скривалище.

Накрая Демарко се огледа за нещо, което би могъл да ползва като оръжие. До къщата откри ръждясало гребло, захвърлено кой знае от кого. Прекърши дръжката му до метала и така се снабди с кол, дълъг около метър и двайсет. Надяваше се да не му потрябва — беше решил да се сдобие с друго оръжие, но ако то не свършеше работа, колът определено щеше да му послужи. Поне така се надяваше. Той остави кола на удобно място зад щайгите за ябълки.

Демарко се върна при колата и още веднъж огледа избраното място. Беше идеално — усамотено, през нощта щеше да е тъмно като в рог, при това не се намираше в Масачузетс. От джипиеса на колата откри, че макар да бе шофирал повече от два часа, се намираше на час и двайсет минути от Бостън.

Демарко се върна в Смитфийлд и откри закусвалня. Умираше от глад и искаше истинска закуска. След като си изми ръцете, покрити с мръсотия от пренасянето на щайгите, той си поръча пържени яйца, наденички и картофени кюфтета. Докато чакаше, Демарко си каза, че всъщност не беше кой знае колко късно — едва десет и трийсет, просто тази сутрин бе станал много рано. Може би до края на деня имаше време да свърши още нещо, а вечерта спокойно да се справи с братята.

Демарко се обади на Маги Долан и я помоли да накара харвардските възпитаници да открият адреса на втората госпожа Калахан. Той й каза, че според Карл Розенбърг Адел има апартамент в Бостън и къща на Кейп Код, но повече не знаеше за нея. Преди още да бе приключил с храната, му се обади едно момиче — поне гласът й звучеше младежки — и му даде телефонния номер на Адел и адреса й на Кейп Код, като добави, че тя вече използва моминското си име Томлин.

— Позвъних в къщата й и поисках да говоря с нея — обясни момичето. — Казах й, че правя телефонно допитване, и тя ми затвори. Но е там или поне беше преди пет минути.

Демарко не попита стажантката откъде се бе сдобила с номера на Адел; достатъчно му беше да знае, че Маги наема само много умни деца. Освен това той се чудеше по колко ли часа дневно стажантите работеха за Махоуни и как изобщо се намираха желаещи за такава длъжност. За себе си знаеше, че определено не би работил без пари за конгресмена.

На път за Кейп Код той се отби в един мол в покрайнините на Потъкет, за да си набави останалите неща за предстоящата вечер. От „Джей Си Пени“ купи чифт черни джинси, черна тениска и черни маратонки. Искаше да се слее с нощта. Следващата му спирка беше железария, където се сдоби с малко джобно ножче и сноп свински опашки, които полицаите понякога използваха като импровизирани белезници. Последно той мина през супермаркета и купи най-големия картоф, който успя да намери. Без да се интересува дали беше екологично отгледан или не.

Готов за предстоящата битка, Демарко се качи на колата и продължи към Кейп Код.

Около обед, приблизително по същото време, когато Демарко потегляше от мола край Потъкет, братята Макнълти ставаха от сън. Бяха махмурлии и в депресия. Единствената храна в жилището им беше кутия мюсли — но нямаха мляко — и една замразена пица. Рей пъхна пицата във фурната и седна на кухненската маса срещу своя небръснат, със зачервени очи и щръкнала като четина коса брат. Каза си, че Рой прилича на претоплен труп, и после се сети, че сигурно и той изглежда така. И двамата бяха по бели тениски и боксерки.

— Може би трябва да избягаме в Мексико — каза Рой.

— В Мексико? Какво ще правим в Мексико? — попита Рей. — Не говорим испански, а в Мексико и за мексиканците няма работа. За какво според теб идват в Щатите, ако не за да ни крадат работните места?

Братята Макнълти бяха яростни противници на нелегалната имиграция, която според тях лишаваше белите хора от полагащите им се работни места. Нищо че мексиканците се хващаха най-вече да косят ливади или да берат плодове — неща, които те не биха вършили, дори да умираха от глад. Освен това се дразнеха, че доларите на американския данъкоплатец отиваха за издръжка на нелегални, например когато децата им ходеха в американски училища. Фактът, че самите те не плащаха данъци, понеже подаваха фалшиви данъчни декларации, нямаше никакво значение в случая. Важен беше принципът.

Рой обаче изглеждаше объркан и Рей продължи:

— Рой, чуй ме какво ще ти кажа. Как ще живеем там? Няма да си намерим работа, а се съмнявам ония да имат купони за храна за безработни американци. Отиваме в пандиза, Рой. Свиквай с тази мисъл. Но преди това ще си разчистим сметките с оня смотаняк Демарко.

— Искаш ли да идем в хотела му, след като обядваме? — попита Рой.

Рей обаче забеляза, че брат му не е особено ентусиазиран от тази идея. Както не беше и той.

— Няма смисъл да ходим там през деня. Да изчакаме до вечерта, да речем, докъм шест или нещо такова. Може би ще излезе да вечеря и по тъмно ще го издебнем някъде.

Те доядоха пицата, помислиха дали да не си вземат по един душ, после се отказаха, обуха си къси панталони и маратонки и тръгнаха към бара. Крайно време беше да изпият по нещо съживяващо.

Докато те довършваха първото си за деня питие с надеждата да им облекчи донякъде главоболието, Дорийн се доближи до масата.

Подобно на тях, тя беше облечена с тениска, отпред мокра от пот, и широки къси панталони. Рей не спираше да се чуди колко дебели и провиснали бяха ръцете й над лактите. Някой ден се канеше да вземе един шивашки метър и да ги премери, за да види колко по-дебели са от неговите.

— Искам да знам какво ще правя, ако двамата идете в затвора — каза тя. — Ако продадете бара, с мен е…

— Няма да продаваме бара — отвърна Рей.

— Но ако все пак, искам да кажа, ако се принудите да го продадете, ще трябва да си търся работа и някъде да живея.

— Казвам ти, няма да продаваме шибания бар! — ядоса се Рей. — Ти ще го движиш, докато ни пуснат. — После му хрумна нещо. — Ще си намериш адвокат, да ти състави разни документи, където да пише, че имаш пълномощно или както там се вика.

— Вие ли ще платите на адвоката?

— Как не! — каза Рой. — Ние ти правим услуга, като те оставяме да живееш тук и да работиш, докато ни няма. А сега престани да ни досаждаш, имаме важен разговор.

— Ще ни трябва и колата ти, но по-късно — добави Рей. — Всъщност ще ни трябва, докато не ни върнат вана.

— Ами ако на мен ми потрябва?

— За какво ти е кола? А ако ти потрябва, обади се на майка си и вземи нейната. И без това вече е стара да шофира. А сега върви зад бара и си върши работата. Оная стара чанта с плетената шапка ти прави знаци да й налееш още една бира.

След като самите те изпиха по три бири и изядоха по два сандвича с шунка и кашкавал, братята отидоха с колата на Дорийн до магазина за спортни стоки в Согъс.

— Трябват ни две от онези къси бухалки за удряне на риби — каза Рей на продавача. — Как им викат?

— Не знам — отвърна продавачът. — Може би рибни бухалки. Ето ги там, на онази стена.

Те откриха, че дори има избор между бухалки от дърво и такива от пластмаса. На една от тях имаше етикет „Рибоукротител“, все едно като удариш рибата с нея, тя ще започне да изпълнява разни циркови номера. Избраха две дървени, по около трийсетина сантиметра, с удобна дръжка и кожена каишка, която се нахлузваше на ръката. Докато се връщаха към колата, Рой се плесна няколко пъти по дланта със своята бухалка.

— Да, това ще свърши работа.

Те решиха да се върнат у дома и да поспят докъм шест, след което да потеглят за „Парк Плаза“.

— Моли се — каза Рей — копелето да отиде довечера някъде, където ще можем да го хванем.