Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (30)

29

Демарко се събуди смъртно уморен и все още замаян. Почти не бе мигнал, като през цялото време очакваше полицаите да разбият вратата и да нахлуят в стаята му, за да го арестуват. От наркотика, който му бе инжектирала Мария, главата му бучеше и пулсираше като при чудовищен махмурлук. Той се завлече с мъка до банята, разкъса пакетче „Алка-Зелцер“, пусна вълшебните таблетки в пластмасова чаша с вода и ги изпи на един дъх, още преди да бяха спрели да шумят.

Той се погледна в огледалото — приличаше на парцал. Небръснат, с рошава, сплъстена коса и кървясали очи. Спомни си за авторката на любовни романи, която му бе казала, че има лице на брутален злодей; сега жената беше напълно права. Освен това забеляза, че е със същите дрехи, както предишната вечер — не бе имал сили да ги свали, преди да си легне. И тогава му дойде една още по-ужасна мисъл: барутни следи!

Ами ако мексиканците бяха застреляли Калахан с неговата ръка, поставяйки револвера в дланта му и показалеца му на спусъка? В такъв случай би трябвало да има следи от барут по ръката и дрехите си. Също и микроскопични частици от кръвта на Калахан по себе си. Дявол да го вземе! Той свали дрехите си — последно го бе правил с такава бързина, когато за пръв път легна с момиче — и скочи под душа. Нагласи водата толкова гореща, колкото можеше да понесе, и започна да се търка, сякаш искаше да си смъкне кожата.

Демарко облече шорти, тениска, обу джапанки, натъпка дрехите, които бе носил предишния ден, в хотелската торба за пране, оставена в гардероба на стаята му, пъхна в джоба си няколко банкноти и телефона и тръгна към вратата. После се сети: а чаршафите? Дали не беше оставил и по тях барутни следи? Позвъни на рецепцията и каза, че иска незабавно да му ги сменят.

— Снощи ми… прилоша, дали може да пратите камериерка още сега?

След това той смъкна всичко от леглото — завивка, чаршафи, калъфките на възглавниците, и го струпа на купчина в коридора пред вратата.

Демарко се запита какво ли още бе пропуснал. Нямаше кой знае какъв опит в заличаване на веществени доказателства. Най-голямото му безпокойство беше дали охранителна камера в или около сградата на Калахан не бе заснела лицето му — но той не бе в състояние да направи нищо по въпроса.

На излизане от хотела, стиснал под мишница торбата с дрехите си, той се запита защо все пак полицията не го бе заловила предишната вечер. Хората на Кастро знаеха колко време би трябвало да трае ефектът от наркотика, който му бе инжектирала хубавицата Мария. Те не биха желали полицаите да нахлуят в офиса и да го заварят в безсъзнание. Не, Мария и нейните другари искаха Демарко да бъде открит буден, с револвер в ръка, за предпочитане, докато се опитва да напусне мястото на престъплението. С малко късмет той, както беше дрогиран, би могъл дори да вдигне револвера срещу полицаите и тогава те щяха да му видят сметката на бърза ръка.

Но защо не бе станало така? Може би мексиканците бяха пресметнали погрешно колко време ще го държи наркотикът или му бяха дали погрешна доза.

Той допускаше и друга възможност — че Кастро не бе имал за цел да го хванат, но това му се струваше крайно нелогично. Защо да си дава толкова труд, за да го натопи за убийството на Калахан, и накрая да го остави да се измъкне? Не — за негов късмет, хората на Кастро просто бяха изчакали твърде дълго, преди да повикат полицията.

Той се отдалечи на четири преки от хотела, избра наслуки едно улично кошче за смет и натъпка вътре торбата с дрехите си. Наблизо имаше „Старбъкс“ и в този момент нищо не му се струваше по-привлекателно от чаша кафе. Демарко си поръча двойно еспресо и седна на една от външните маси.

А сега какво? — запита се той. В същия момент патрулна кола спря пред кафенето и двама едри полицаи слязоха от нея. Той зачака примирено да се приближат до него и да му наредят да се изправи, за да го претърсят, но те минаха покрай масата му, без дори да го удостоят с поглед, и влязоха в заведението. Сърцето му биеше с такава сила, че той се страхуваше да не изхвърчи от гръдния кош. Полицаите излязоха от кафенето след пет минути и се качиха в колата, отново без да погледнат към него. Той се надяваше това да означава, че снимката му още не е разпространена за общонационално издирване на маниакален убиец.

Но оставаше въпросът: а сега какво?

Едно нещо, което Демарко трябваше да провери, бе дали смъртта на Калахан вече бе влязла в новините. Той извади мобилния си телефон и прегледа сайтовете на „Бостън Глоуб“ и няколко местни телевизии, като си казваше, че убийството на такъв виден бизнесмен би трябвало да е на първа страница. Откри само кратка бележка, че полицията, отзовала се на анонимен сигнал до 911, била открила труп в офис на Екзетър стрийт. Мъжът бил загинал от огнестрелна рана, но името му щяло да бъде разкрито след уведомяване на най-близките роднини. В съобщението се казваше, че той е бил открит около 10 часа предишната вечер. Горе-долу по времето, когато Демарко бе дошъл в съзнание. Значи едва ли го бяха открили точно в 10, но със сигурност не много след това. Бе извадил късмет.

Демарко много държеше да разбере какво знаеше полицията. Ако в статията се споменаваше името на Калахан, той веднага щеше да позвъни на своя стар приятел, разследващ полицай Фицджералд, и да го поразпита. Но сега това не беше възможно.

Освен това той трябваше да се обади на Махоуни и да му каже за случилото се, но това означаваше да повтаря цялата сложна операция с търсене на уличен телефон, да увещава Махоуни да му позвъни обратно, също от уличен телефон. В днешно време човек никога не можеше да знае кой подслушва мобилния му и това го вбесяваше неимоверно много. Той допи кафето си и закрачи обратно към хотела, за да говори с Махоуни, когато телефонът му иззвъня.

— Ало? — каза Демарко.

— Какво си направил?! — изкрещя женски глас в ухото му. — Какво, дяволите да те вземат, си направил?!

— Кой се обажда?

— Адел Томлин, копеле мръсно! Предупредих ли те да не казваш на Хавиер, че сме говорили за него? А? Предупредих ли те?!

— Не съм го правил — отвърна Демарко. — Казах му само, че съм научил за връзката между него и „Дилейни Скуеър“, като съм проследил паричните потоци до консорциума на Кайманите. Изобщо не съм споменавал името ти.

— Как е разбрал тогава?

— Защо смяташ, че е разбрал?

— Снощи в къщата ми дойдоха двама мъже. Разбили са вратата и са влезли вътре около два през нощта, докато съм спяла. Измъкнаха ме от леглото и ми показаха снимка на жена с отрязан нос. С отрязан нос! Казаха ми, че ако говоря с още някого за Хавиер, ще заприличам на жената на снимката.

— Господи!

— Господи? Само това ли ще кажеш? Господи?!

— Виж, Адел, всичко ще се нареди. Ти си в безопасност. Цялата история с Кастро и Шон вече приключи. Само на никого повече не споменавай за Кастро.

— Откъде знаеш, че е приключила?

Тя рано или късно щеше да разбере за смъртта на Шон, така че той реши да й каже.

— Хора на Кастро са убили Шон. Снощи.

— О, боже!

— Но това означава, че историята е приключила. Кастро нищо няма да ти направи. Ако искаше, мъжете нощес нямаше да ти показват снимка. Щяха направо да те убият. Той ги е пратил просто да те сплашат.

— Но какво ще стане, ако някой друг отиде да говори с него за „Дилейни Скуеър“? Той пак ще си помисли, че аз съм източникът. Искам да кажа… о, боже, да беше видял лицето на онази жена!

— Адел…

— Трябва да се махам от тук. Трябва да намеря място, където да не може да ме открие. Ти ми съсипа живота, копеле мръсно!

Демарко понечи да й каже, че на света няма място, където Хавиер Кастро да не би могъл да я открие, но тя вече му бе затворила.

 

 

Демарко се върна пеша до „Парк Плаза“, отиде до редицата телефонни кабини и позвъни в офиса на Махоуни. Когато секретарката вдигна телефона, той каза:

— Мейвис, кажи на Махоуни да ми се обади колкото се може по-скоро. Спешно е, имам лоши новини. Ще ти продиктувам номера на един телефонен автомат. Дай го на Махоуни и му кажи също да ми се обади от автомат.

Мейвис не отговори няколко секунди, после попита:

— Заплашва ли го нещо?

Демарко не се съмняваше, че Мейвис, която работеше за Махоуни от трийсет години, беше влюбена в себичния корумпиран нещастник. И макар лично той да не смяташе, че нещо заплашва шефа му, като стимул тя да му свърши по-бързо работа, отвърна уклончиво:

— Може би.

След десет минути Махоуни му върна обаждането.

За да прикове от самото начало вниманието му, Демарко каза:

— Снощи Хавиер Кастро уби Шон Калахан и се опита да ми припише убийството му.

След което той му описа всичко, както се бе случило: как хората на Кастро го бяха упоили и довлекли в офиса на Калахан, как се бе събудил в ръка с оръжието на убийството, как за малко не го бяха заловили. Поне засега. Освен това Демарко му каза за случилото се с Адел Томлин, която в момента беше полудяла от ужас и твърдо бе решила да избяга, въобразявайки си, че Кастро няма да я открие. Реакциите на Махоуни, докато му разказваше всичко това, се свеждаха главно до псувни и възклицания.

Когато Демарко приключи, беше ред на Махоуни да състави цяло изречение:

— И какво смяташ да правиш сега?

— Какво смятам да правя? — повтори бавно Демарко. — Ако междувременно не ме арестуват, смятам да се метна на първия самолет за Вашингтон. Играта приключи, шефе. И всички загубиха освен ти и Хавиер Кастро.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — сопна се Махоуни.

— Искам да кажа, че Елинор Добс не спечели. Тя гледа в една точка на стената и едва си спомня как се казва. Братята Макнълти не спечелиха. Отиват в затвора за десет години. Шон Калахан определено не спечели. Докато Хавиер Кастро ще изкара Господ знае колко милиона от „Дилейни Скуеър“.

— А каква беше тая шегичка, че и аз печеля?

— Ти получи всичко, което пожела. Искаше Калахан да плати за онова, което бе сторил с Елинор, и той плати… с живота си.

— Ей! Майната ти! — кресна Махоуни. — Не съм искал Калахан да бъде убит, нито съм те карал да провокираш Кастро по този начин. Всичко беше твоя идея, умнико!

Демарко понечи да каже, че изобщо не би се занимавал с Кастро, ако Махоуни не го бе притиснал, но знаеше, че нещата не стоят точно така. Идеята да изнудва Кастро всъщност си беше негова — не на Махоуни — и той можеше да вини единствено себе си за случилото се. Пое дъх и заяви:

— Прав си, шефе. Не биваше да го казвам.

Когато Махоуни не реагира на извинението му, той добави:

— Едно нещо, което можеш да направиш сега, е да изчакаш медиите да съобщят за смъртта на Калахан, след което да се обадиш на някого в бостънската полиция, да речем, на инспектор О’Рурк, и да го питаш какво знае за убийството. И в случай че това ме засяга, обади се да ми го съобщиш и аз ще взема самолета за някоя държава, която няма договор за екстрадиция със Съединените щати.

— Ще си помисля — отвърна Махоуни и затвори.

 

 

Демарко тръгна към асансьорите, за да се качи в стаята си и да започне да си събира багажа, когато телефонът му иззвъня. И този път беше непознат номер и той се запита дали Адел не е решила да му каже още нещо. Не беше тя.

— Тук е Фицджералд — каза мъжки глас.

Какво ли искаше пък той? Дали се обаждаше на Демарко, за да му съобщи, че Калахан е убит? Или за да му нареди да отиде в най-близкия полицейски участък и да се предаде доброволно? Той се оказа наполовина прав.

— Чу ли, че Шон Калахан е бил убит снощи?

— Какво?! — възкликна Демарко.

— Именно. Открит е в офиса си, с огнестрелна рана.

— Боже! Какво се е случило? Кой го е направил?

— Не знаем кой го е направил. Подаден е сигнал, някаква жена казала, че чула изстрели, сторило й се, че идват откъм офиса на Калахан, ние изпратихме патрулка и те откриха трупа.

— А коя е жената, подала сигнала?

— И това не знаем. Имала латино акцент, може да е някоя от чистачките на сградата, но те до една отрекоха да са чули изстрели. Казват, че били приключили с почистването на етажа два часа преди обаждането.

— Не можахте ли да проследите обаждането?

— Постъпило е от обществен телефон в бар на една пряка от офиса на Калахан, но никой не си спомня да е видял жена, която да прилича на латиноамериканка или пък на чистачка.

Мария нямаше явни латиноамерикански черти и определено не приличаше на чистачка, но Демарко се въздържа да попита дали никой в бара не бе забелязал блондинка със спиращо дъха тяло.

Той съзнаваше, че не бива да проявява прекалено любопитство, но реши да попита:

— А охранителните камери не са ли засекли някого?

— Не. Сградата е стара и има камери само в асансьорите, но някъде към седем снощи, около три часа преди сигнала до деветстотин и единайсет, някакъв човек с бейзболна шапка и тъмни очила напръскал със спрей лещите, като при това прикривал с длан долната част на лицето си.

— Не мога да повярвам! — възкликна Демарко, като същевременно си мислеше: слава богу!

— Е, негодник като Калахан, способен да постъпва с хора така, както постъпи с Елинор Добс, би трябвало да има много врагове. Между другото, ти къде беше към десет снощи?

— Аз ли? — попита невинно Демарко. — В стаята си в хотела. Бях обърнал няколко питиета в бара. Всъщност около седем се запознах с една мацка и си помислих, че ще ми излезе късметът, но тя имаше среща със сестра си. После се прибрах в стаята и гледах телевизия.

Той си каза, че ако го е уловила някоя от уличните камери, ще редактира версията си, че преди да се прибере в стаята си, е излязъл да се поразходи, но се молеше да не се стига дотам.

— Всъщност защо си още в Бостън?

— Шефът ми се кандидатира отново. Всеки път го прави. Помагам му с това-онова около кампанията. Утре се прибирам във Вашингтон.

Прибирам се, ако някой не ме арестува междувременно.

— Но Калахан не е единствената причина да ти звъня — продължи Фицджералд. — Преди да чуя за него, ми се обадиха братята Макнълти. Не знам защо. Допускам, че може да е било, понеже аз ти бях уредил срещата с тях в ареста и те не са знаели как другояче да се свържат с теб. Както и да е. Не знам кой от двамата е бил на телефона, Рей или Рой, но ми се стори, че човекът плачеше. Каза ми, че иска да се възползва от сделката, която си му предложил, и да свидетелства срещу Калахан. Аз го питах какво го е накарало да промени решението си и той ми каза, че чул, че имало официална политика да не слагат двама братя в един и същ затвор. Не знам кой му го е казал и дали изобщо е истина, но те са в ужас, че може да ги разделят. Реших, че е редно да ти го кажа, но междувременно чух за Калахан, така че сега сделката отпада.

Демарко не знаеше какво да каже; в този момент по-нататъшната съдба на Рой и Рей Макнълти беше последното, което го интересуваше. Той приключи разговора, като благодари на Фицджералд за съдействието и добави, че се надява никога повече да не го вижда.

Или може би Фицджералд добави последното.

Когато се качи в стаята си, Демарко с облекчение забеляза, че камериерката му бе оправила леглото, което означаваше, че чаршафите, в които бе спал, може би в този момент се перяха. Той тръгна към банята, когато женски глас зад гърба му каза:

— Здрасти, Джо.

Боже! Той извърна рязко глава, за да види източника на гласа. В креслото до прозореца седеше жена. Щорите бяха спуснати и тя се намираше в сянка, така че Демарко не можеше да види лицето й, но знаеше коя е. Запита се дали държи пистолет в ръка.

— Казах на камериерката, че съм ти съпруга — продължи Мария Васкес, — и тя ме пусна да вляза. Хората са прекалено доверчиви към красивите жени.

— Какво искаш? — попита той.

— Джо, защо смяташ, че не бе арестуван снощи за убийството на Калахан?

— Защото оплескахте работата и успях да се измъкна, преди да дойдат ченгетата.

Мария се усмихна и поклати глава.

— Хайде, хайде. Смяташ ли, че бих направила такава тъпа грешка? Причината да не бъдеш арестуван е, че господин Кастро не желаеше да бъдеш арестуван. Но кой би могъл да знае какво ни готви бъдещето? Кой знае какви свидетели биха могли да изникнат отнякъде и да кажат, че са те видели да излизаш от сградата? А и оръжието на убийството вече не е в онова казанче. Един от хората ми те проследи и го прибра. Би било много жалко, ако полицията претърси жилището ти във Вашингтон и го открие.

Известно време Демарко не отговори нищо, защото не се сещаше какво да каже.

— Какво искаш? — попита отново той.

— Да се убедя, че си разбрал посланието, Джо.

— И какво е то?

— Никога повече да не се месиш в плановете на господин Кастро. Ако го направиш, може да бъдеш арестуван за убийството на Калахан. Или пък господин Кастро да реши, че би било по-просто да ме прати и да приключа с теб, както приключих с Калахан. И още нещо: имам послание и за работодателя ти.

Мария се надигна от креслото. Докато седеше в най-тъмния ъгъл на стаята, той не бе успял да види лицето й. Сега го видя. Тя определено беше най-красивата жена, която някога бе срещал. Но при вида й Демарко изпитваше първосигнален ужас.

— Предай на господин Махоуни следното: господин Кастро не е толкова безразсъден, че да посегне на американски конгресмен. Но проблемът е, че и други хора имат инвестиции в „Дилейни Скуеър“, а някои от тези хора… Джо, ти знаеш как са нещата в Мексико, картелите убиват политици, съдии, полицейски служители, всеки, който им се изпречи на пътя. В един момент някои от тези хора започват да се изживяват като всемогъщи. Те не са толкова… аналитични. Може да решат, че е време да предприемат нещо срещу господин Махоуни, колкото и важен човек да е той, и тогава господин Кастро няма да може да ги спре. Разбираш ли ме?

— Да.

— Добре. — Тя пристъпи към Демарко и леко го целуна по устните. — Сбогом, Джо.