Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (18)

17

На другата сутрин братята Макнълти станаха рано — което в техния случай означаваше около девет — и решиха да побързат, понеже ги чакаха пет часа шофиране. За начало спряха в един крайпътен „Макдоналдс“ и си взеха бургери с яйце, кашкавал и шунка, картофени шницели и кафе, но вместо да поемат направо към Грийнфийлд, се отбиха, за да нагледат бара в Ривиър. Не влязоха вътре, просто спряха до отсрещния бордюр и се полюбуваха на новия неонов надпис над вратата.

— Мамка му, направо цепи мрака — каза Рей.

— Така е — потвърди Рой.

Докато пътуваха към Грийнфийлд, Рей каза:

— Като стана дума за бара, защо не започнем да мислим по-… мащабно?

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, с новия надпис и с нови мебели ще изглежда по-добре, но трябва да направим нещо, за да привличаме клиенти. Например веднъж в седмицата да спретнем едно състезание „Мис Мокра фланелка“ или нещо такова, знам ли?

— А откъде ще намерим момичета?

— Или хепи ауър да речем, в петък? Халба бира за долар?

— Ще останем и без ризи на гърба.

— Да де, отначало ще е така, но публиката ще расте. Трябва да привлечем повече млади хора, такива, които работят и водят гаджета, вместо сегашните нещастници на социални. И млади мацки за клиентела, за да привличат мъжете. Да кажем, в сряда правим женска вечер, като всяка мацка под трийсет, стига да не прилича на плашило, пие на половин цена.

Рей набираше скорост.

— Но това, което най-много ни трябва — продължи той, задъхан от вълнение, — е още някой освен Дорийн зад бара. Млада надарена мадама. Горката Дорийн, дявол да я вземе, не е най-дружелюбният човек на света, пък и как изглежда…

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна Рой. — Но ако наемем млада жена, ще трябва да й плащаме повече, отколкото на Дорийн, а ако уволним Дорийн, кой ще върти бара?

— По дяволите! Каквото и да кажа, все намираш начин да го оспориш! Аз питам само какъв е смисълът да стягаме бара, ако не направим нищо, за да увеличим оборота?

Те стигнаха до склада в Грийнфийлд към обед; пушките трябваше да са в контейнер №16. Намериха контейнера, който беше с ролетна врата като на гараж, и видяха катинара, с който бе заключен. Рей извади от джоба си жълтото листче с шифъра, макар че той далеч не бе труден за запомняне: 38 надясно, 24 наляво, 36 надясно — като размерите в инчове на идеалната женска фигура, каквато Дорийн, уви, не притежаваше.

Единственото нещо в контейнера — вътре беше горещо като в пещ — бе дървен сандък с дръжки от конопено въже в двата края. Рей хвана едната дръжка, Рой другата.

— Напъвай с крака, не с гръбнак — каза Рой.

Повдигнаха сандъка и го плъзнаха в багажния отсек на вана.

— Какво ще правим с катинара? — попита Рой.

— Знам ли? — отвърна Рей. — Я да го вземем, катинара си го бива.

Рой се съгласи.

На пет километра от склада спряха на светофар и в този момент четири огромни черни джипа събърбан се появиха сякаш от нищото, отрязаха им пътя от всички страни и от тях слязоха дузина мъже с бронежилетки и шлемове, въоръжени с М-16, които насочиха към вана.

— Мамка му — каза Рей.

Репортаж за арестуването им излезе в „Глоуб“ на следващата сутрин. Не беше кой знае какво събитие, че да свикват пресконференция, но от Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви се погрижиха да подчертаят, че бяха преградили пътя на известен брой автомати и двама закоравели престъпници към улиците на Бостън.

Демарко се обади първо на Махоуни, за да му каже, че братята Макнълти са в ареста. Отговорът беше:

— Дотук добре. Ами Калахан?

— Не знам. Още не съм измислил какво да правя с него.

— Ами мисли, какво чакаш?

И Демарко си помисли: ще умреш ли, ако поне този път беше казал: браво, Джо?

Следващото му обаждане беше до Делрей.

— Работата е свършена. Благодаря ти за помощта, предай и на Ал благодарностите ми.

— Не е трябвало да се закачат с възрастната жена — каза Делрей.

— Не се ли боиш, че може да издадат теб или Сориано? Каза ми, че не си им разкрил името си, но си… как да го кажа, лесен за запомняне…

Делрей издаде звук, който можеше да мине за смях.

— Колкото и време да лежат в затвора, тия момчета няма да свидетелстват срещу мен или Сориано. Знаят, че Сориано работи за Джервази и че Джервази има свои хора във всеки затвор на Съединените щати. Освен това си мислят, че аз работя за Сориано. И ако са толкова глупави, че да ме издадат като човека, който им е казал да натоварят пушките и ги закарат на Сориано, аз просто ще отрека, а също и Сориано. Те са тези, които бяха арестувани с оръжието във вана, и не могат да докажат нищо за никого.

В единайсет към обед, малко след разговора с Делрей, Демарко отиде да наблюдава официалното изправяне на братята пред съда. Беше подранил нарочно, за да седне точно зад масата на защитата. Когато братята бяха въведени в съдебната зала, за да заемат местата си до служебния защитник — когото познаваха вероятно едва от петнайсет минути, — те едновременно видяха Демарко, който им се усмихна. Рой избухна:

— Ах ти, долно копеле… — изрева той и пристъпи към Демарко, но едрият пристав го сграбчи за яката, нареди му да си затваря устата и го прати да застане до адвоката си.

Разбира се, братята не се признаха за виновни въпреки доказателствата срещу тях. Адвокатът им поиска да бъдат пуснати под гаранция, като дори събра нахалството да каже, че въпреки криминалните си досиета те са уважавани бизнесмени със здрави връзки с местната общност. Освен това и двамата никога през живота си не бяха притежавали паспорти. На съдията му бяха нужни точно две секунди, за да определи гаранция от двеста хиляди долара — по сто на човек — и да им нареди да не напускат границите на щата без разрешение на съда, след което насрочи и дата за първото заседание, някъде след около шест месеца.

На Демарко дори не му бе хрумнало, че двамата може да бъдат пуснати под гаранция. А все пак като адвокат той бе длъжен да знае, че с изключение на убийство при всякакви други престъпления дори най-очевидно виновните заподозрени могат да се разхождат на свобода, докато започне делото. Мамка му, каза си той.

* * *

Шест часа след изправянето си пред съда Рой и Рей бяха отново в „При Макнълти“ и пиеха. За да съберат парите, нужни като такса за поръчителя на гаранцията, трябваше да продадат втората си кола — червеното камаро, за което бяха сигурни, че струва поне десет бона. Освен това трябваше да оставят бара в залог; ако им хрумнеше да изчезнат преди делото, барът щеше да стане собственост на поръчителя — някакъв поляк на име Сандъски. Ето защо планът им за вечерта беше: ще се напият и горко на всеки тъпанар, който им се изпречи на пътя.

Когато казаха на Дорийн да им донесе бутилка „Джеймисън“ — и то запечатана, а не от разредените с вода, — тя не им се сопна да идат и да си я вземат сами. По принцип те оставяха Дорийн да прави каквото иска, но сега моментът определено не беше подходящ. Както не беше подходящ и да ги пита какво ще стане с нея, ако влязат в затвора.

Братята бяха прекарали предишната нощ в арестантската килия, като разсъждаваха върху съдбата си и се питаха как се бяха озовали в тази ситуация. Отначало бяха стигнали до заключението, че най-вероятно федералните власти са подслушвали телефоните на Джервази или Сориано, за които се знаеше, че са едри босове в подземния свят. Или може би са следили пратката с оръжие, като са чакали някой да дойде и да я прибере. Какъвто и да беше случаят, двамата бяха яко прецакани.

Не виждаха никаква възможност да отърват затвора. Защитата им щеше да бъде, че са отишли до Грийнфийлд да вземат някакъв сандък — превозването на разни неща, включително и боклук за Шон Калахан, бе част от начините, по които си изкарваха хляба, — без да имат и най-малка представа какво съдържа. Как не — щяха да отвърнат съдебните заседатели. Но когато ги питаха кой ги е пратил да вземат сандъка — е, тогава вече щяха да имат проблем.

Двамата се бяха разбрали, че би било не само безполезно, но вероятно равносилно на самоубийство да посочат с пръст Сориано или пък онова плашило с бялото око. Първо, ако кажеха, че Сориано ги е пратил да натоварят пушките, той просто щеше да отрече. Когато Рей бе позвънил на Сориано, за да се убеди, че едноокият наистина работи за него, той не бе споменал никакви оръжия по телефона. Освен това Сориано не им бе дал никакви пари в аванс. Така че вероятността да получат смекчена присъда, свидетелствайки срещу него, бе равна на нула, тъй като въз основа на техните показания ченгетата никога нямаше да съберат достатъчно доказателствен материал, за да повдигнат обвинение на Сориано. Но по-важното за тях беше друго, и те го знаеха с абсолютна сигурност: ако Сориано подушеше, че се готвят да свидетелстват срещу него, щеше да ги очисти.

Но когато видяха Демарко в съдебната зала, те веднага разбраха кой ги бе натопил. Особено след като им се усмихна. По някакъв начин тоя хитър кучи син бе сключил сделка със Сориано и всичко това беше заради онази стара жена. Така или иначе, крайният резултат беше един и същ: отиваха в затвора.

Когато попитаха некадърния си служебен защитник колко години щяха да им дадат, той започна да мънка, и да им разправя, че зависело, докато накрая каза, че — като се вземат предвид криминалните им досиета — вероятно между осем и десет години. Политиците нямаха смелост да променят законите за контрол на огнестрелните оръжия, понеже рискуваха да не бъдат преизбрани, и вместо това гледаха да докарат нещата така, че всеки път, когато някой извършеше престъпление, по един или друг начин свързано с огнестрелно оръжие, съдията да му даде максимума.

Братята Макнълти знаеха, че са прецакани, както и че дължат това на Демарко.

— Какво ще правим с бара? — попита Рой. За момент на Рей му се стори, че по-младият му брат ще се разплаче. Разбираше го — на него също му се плачеше. Те току-що бяха сложили новия надпис „При Макнълти“, обявявайки пред света, че барът е техен, и вече можеше да го загубят.

— Нека да оставим Дорийн да се оправя, докато сме вътре — отговори Рей. — Мамка му, тя и сега на практика върти цялото заведение.

— Смяташ ли, че ще се опита да краде от нас? — попита Рой.

— Възможно е. Но така е по-добре, отколкото да загубим бара. Поне ще ни чака, като излезем.

Странно нещо — нито един от двамата дори не помисляше да избяга. Те никога не бяха живели другаде освен в Бостън и само от време на време бяха пътували извън града. Като при всяко отсъствие се бяха чувствали откъснати от естествената си среда и винаги бяха бързали да се върнат. И още нещо: ако избягаха, къде щяха да живеят? Можеха да направят опит да продадат бара преди делото и после да духнат, но понеже заведението беше дадено в залог пред поръчителя, той щеше да направи всичко възможно, за да попречи на продажбата. Дори да успееха да го продадат, щяха да вземат за него сто бона, най-много двеста. Колко ли време двама мъже, които трябва да плащат наем, да си купуват храна и пиене, биха могли да изкарат със сто бона? Четири-пет години, при това ако се стискаха за всеки цент. Колкото и да вземеха за бара, едва ли щеше да е толкова, че да си осигурят охолен живот до старини.

И така, ако духнеха преди делото, щеше да се наложи да се свират в някоя миризлива дупка в Пенсилвания, за да не плащат една камара пари за квартира, и в крайна сметка да си намерят работа. Но понеже никога преди не бяха упражнявали истинска професия, каква ли работа щяха да си намерят? Да мият чинии в ресторант? Или коли в автомивка? Досега поминъкът им бе зависил изцяло от бара и личните познанства с хора — като оня Сориано, — които можеха да използват услугите им за дребни престъпления.

Същевременно те знаеха, че могат да излежат присъдата. Досега най-дългият период, който бяха прекарали зад решетките, беше две години, но не се съмняваха, че ако се наложи, могат да изкарат и десет. Без да полудеят и да си прережат вените. Най-вероятно щеше да се наложи да влязат в някоя бяла банда, за да не бъдат убити от цветнокожите, но какво от това? Освен това всеки ден щяха да вдигат гири и понеже нямаше да могат да пият, щяха да излязат от там в страхотна форма. В затвора щяха да си създадат връзки, които после да им бъдат безценни за бизнеса. За рецидивистите затворът беше страхотно място за създаване на контакти.

Да, трябваше да издържат — стига да ги сложеха в един и същ затвор. Докато бяха заедно, нищо не можеше да ги уплаши.

— Какво ще правим с Демарко? — попита Рой.

— Ще го пречукаме — отвърна Рей.