Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (29)

28

Демарко дойде на себе си, седнал на кожен стол с подлакътници. Стаята беше тъмна, но от съседното помещение зад гърба му проникваше достатъчно светлина, за да види мъжа, седящ насреща му зад някакво бюро. Второто нещо, което забеляза, бе тежкият предмет в скута си, който държеше в ръка.

Понечи да пита мъжа кой е и как се е озовал при него, после му прилоша и за миг му се стори, че ще повърне. Той затвори очи и преглътна няколко пъти. Когато отново повдигна клепачи, стените на стаята танцуваха. Сякаш бе яхнал дървено конче на някоя въртележка и светът се въртеше около него. И преди се беше напивал, но това, което изпиташе този път, май не беше от алкохола.

Демарко затвори отново очи, като се опитваше да разбере какво се случва. Спомни си бара на „Парк Плаза“. Разговора с бармана Сам. После Мария — великолепната Мария. С която бяха тръгнали на вечеря, когато му се зави свят. И двамата мъже, които се приближиха до него и го подпряха от двете страни, за да не падне. Но какво правеше тук?

Той попита мъжа, седнал зад бюрото:

— Къде съм?

Думите му излязоха от устата толкова завалено, че сам не разбра какво се опитваше да каже. Сигурно и мъжът зад бюрото не го бе разбрал, защото не отговори. Демарко се опита да стане и когато се надигна от стола, предметът в скута му падна с глух удар на пода. Това му напомни глухото тупване на чантата на Мария върху плота на бара. Погледна надолу. Какво, за бога…? Беше пистолет — голям револвер с десетсантиметрова цев и дръжка от орехово дърво. По размера предположи, че може да е .357-калибров магнум. Но какво правеше в скута му?

Демарко се подпря с длани на подлакътниците, за да се изправи, но не успя да се задържи на крака и се строполи обратно на стола. По дяволите, какво му ставаше? Той затвори очи, пое няколко пъти дълбоко дъх и отново се опита да стане. Този път не падна назад, защото успя своевременно да се подпре с длани на бюрото. Така се приближи до мълчаливо седящия срещу него мъж и го позна — беше Шон Калахан. Още няколко секунди му бяха нужди, за да си даде сметка, че върху ризата на Калахан имаше голямо кръгло червено петно.

Беше мъртъв.

Шокът от видяното накара Демарко да се дръпне крачка назад, при което отново се озова на стола. След още няколко мига вече знаеше какво се бе случило; тялото не го слушаше, не можеше да стои прав, едва говореше, зрението му беше замъглено, но мозъкът му сякаш работеше нормално.

По някаква причина Кастро бе решил да премахне Калахан и да натопи Демарко за убийството му. Мария — или както там се казваше жената — бе изпратена от Кастро, за да го съблазни, а при нейния външен вид това не се бе оказало трудно. След което на излизане от „Парк Плаза“ го бе инжектирала с някакъв наркотик; той си спомняше убождането в ръката малко преди да му се бе завил свят. Спомни си и как Мария му бе казала, че работи във фармацевтична компания — което явно бе замислено като шега. След което те — Мария и двамата мъже — го бяха докарали до мястото, където се намираше в момента — най-вероятно в офиса на Калахан. Накрая бяха убили Калахан — вероятно в момента, докато Демарко бе седял безжизнен на стола срещу него — и бяха поставили оръжието на убийството в ръката му.

Той погледна часовника си. Трябваше да примигне няколко пъти и да го повдигне на сантиметри от очите си, за да различи стрелките на циферблата. Наближаваше десет. Той бе излязъл от „Парк Плаза“ с Мария около седем и половина. Оттогава бяха минали два часа и половина. Нещо му казваше, че всеки миг вратата на офиса ще се отвори, вътре ще нахлуят двама полицаи и ще го заварят с револвера на пода в краката му и с трупа на Калахан насреща.

Трябваше да се маха от тук. Веднага.

Той се изправи, залитна, после с края на ризата си избърса бюрото, където се бе подпрял с длани, и подлакътниците на стола, където бе седял. Ако и другаде в стаята бе оставил следи от пръсти, не можеше да стори нищо по въпроса. А какво да прави с револвера, по който също имаше негови отпечатъци? Ако Калахан беше застрелян в слепоочието, би могъл да сложи револвера в ръката му и полицаите да си помислят, че е самоубийство. Но Калахан не беше застрелян в слепоочието, а в гръдния кош. Демарко се залови да бърше револвера с ризата си, после си помисли: ами ако са натиснали палеца ми върху гилзите на патроните, за да изглежда, че собственоръчно съм заредил пистолета?

Нямаше време да вади патроните един по един, за да бърше и тях; нямаше време за нищо. Той трябваше да го вземе със себе си. Слава богу, беше револвер, а не автоматично оръжие, така че поне не се налагаше да пълзи на четири крака и да търси гилзи по пода. Той го натика в колана на панталоните си и спусна ризата върху него.

Демарко хвърли един последен поглед към Калахан, промърмори нещо от рода на: получи ли си го, копеле!, и запреплита крака към вратата. Много пъти се беше напивал, в един-два случая до степен да не може да ходи по права линия. Така се чувстваше и в момента — като моряк, опитващ се да ходи по палубата на кораб в бурно море. Когато Демарко минаваше през вратата на офиса, с дясното си рамо закачи рамката, но не я докосна с ръце. Той прекоси секретарското помещение и през неголямо антре стигна до външната врата; отвори я, като уви ризата си около дръжката, за да не оставя отпечатъци. Очакваше едва ли не отвън да го очакват отряд полицаи с бронежилетки и насочени оръжия, но коридорът беше пуст. Нещо обаче му казваше, че полицията всеки момент ще е тук.

Демарко не знаеше на кой етаж се намира, но нямаше намерение да взема асансьора, защото в него можеше да има охранителна камера. Вместо това реши да слезе по едно от аварийните стълбища. После му хрумна, че и по тях можеше да има камери, както и в коридорите, макар че в този коридор не се виждаха такива. Накрая той си каза, че дори да имаше камери, хората на Кастро ги бяха неутрализирали, за да не ги засекат как го внасят безжизнен в сградата. Поне се надяваше да е станало така.

Той намери аварийното стълбище в края на коридора, бутна вратата и като се хващаше за парапета през ризата си, заслиза. Ако не се държеше, щеше да падне. Оказа се, че е бил на третия етаж, и когато слезе на нивото на улицата, Демарко се озова пред пожарната врата — една от онези врати с напречен лост, който се отваряше с натискане, и с надпис, че при отварянето й ще се задейства аларма.

Нищо не можеше да се направи. Той натисна лоста, като очакваше алармата да изпищи, но това не се случи. Явно професионалистите, изпратени от Кастро, я бяха обезвредили.

Демарко излезе на оживена улица — нямаше представа къде се намираше спрямо хотела му — и закрачи по нея.

Трябваше да се отдалечи възможно най-бързо от офиса на Калахан, като същевременно трябваше да се отърве и от револвера. В далечината се чуваха полицейски сирени, но не беше ясно дали се приближават, или отдалечават. В град като Бостън полицейски сирени се чуваха непрекъснато. Но Демарко не се съмняваше, че след изстрелите в офиса на Калахан някой веднага бе позвънил в полицията.

Другото нещо, което го тревожеше, бяха охранителните камери по улицата. В днешно време такива имаше навсякъде. Но и тук нищо не можеше да направи, освен да стои далече от по-оживените улици като „Бойлстън“. Ако успееше да го направи, всичко щеше да бъде наред.

Той стигна до първата пряка и сви вдясно, макар да не знаеше накъде отива. Колкото се може по-далече от сградата на Калахан. Но къде, по дяволите, се намираше? Огледа се за табели с имената на улиците, но такива нямаше.

Трябваше да изхвърли някъде и този проклет револвер. Не да го пусне в уличната канализация или в някой контейнер за смет; във всичките епизоди на „Закон и ред“, които бе гледал, ченгетата претърсваха най-напред уличните шахти и контейнерите за смет около мястото на убийството. Демарко мина покрай една пицария и хвърли поглед вътре. Около бара седяха четирима младежи с вид на студенти; съдържателят, с гръб към тях, тъкмо пъхаше нова пица в пещта. Никой не забеляза, когато Демарко влезе в заведението и се насочи към тоалетната. Студентите разговаряха оживено на висок глас; изглеждаха пияни.

Той бутна вратата на тоалетната, влезе в една от кабинките и спусна резето зад себе си. Демарко вдигна капака от казанчето и пъхна вътре револвера. Каза си, че все някога казанчето ще се повреди и някой водопроводчик ще получи изненадващ подарък. Надяваше се само да не е скоро.

Прииска му се да седне на клозетната чиния, докато се съвземе напълно от наркотика, но си каза, че по-важно е да се отдалечи максимално от мястото на убийството, а не искаше ченгетата да го хванат точно където бе скрил револвера. Докато той крачеше по коридора обратно към ресторанта, чу пияните студенти да се провикват, а когато излезе в салона, съдържателят им връщаше рестото за поръчката. Докато залиташе към изхода, един от хлапаците се обърна, но едва го погледна. След миг Демарко беше обратно на улицата.

Той трябваше да се добере до хотела си. Не можеше да вземе такси, защото полицаите щяха да проверяват таксиметровите компании и все някой шофьор щеше да си спомни за едва ходещия пияница, качил се в колата му в близост до офиса на Калахан. Демарко повървя още известно време, докато видя сграда, която му се стори позната, и тогава си даде сметка, че се намира на три-четири преки от Копли скуеър и се движи в грешна посока — на запад, а трябваше да върви на изток.

На следващата пряка зави обратно и се насочи към хотела си, като избягваше, доколкото бе възможно, по-оживените улици. Той беше на две преки от него, когато видя патрулка да се движи срещу него по улицата. Не искаше да направи нищо подозрително — например да се обърне кръгом и да тръгне в обратната посока, — затова просто наведе глава и продължи пътя си, като се молеше полицаите да не му обърнат внимание. Както и стана.

Демарко продължаваше да крачи напред, като си мислеше колко добре би било, ако можеше да скрие лицето си. Той все още не стъпваше достатъчно твърдо, но поне не залиташе, както в началото. Малко по-нататък видя застанал пред някакъв бар хлапак с цигара в устата. Както всеки трети човек по улиците на Бостън, той имаше на главата си шапка на „Ред Сокс“.

Демарко пристъпи към него и каза:

— Давам ти сто долара за тази шапка.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Да не си пиян?

— Да. Искаш ли сто долара за шапката или не?

— Как да не искам!

Демарко извади портфейла си и с известно усилие отброи пет двайсетачки, взе шапката, сложи си я ниско над веждите и затътри крака нататък. Като дегизировка не беше кой знае какво, но той се почувства една степен по-добре. Ако държеше главата си наведена, козирката закриваше отчасти лицето му, така че да не бъде разпознат, ако случайно го заснемеше някоя камера. Или поне така се надяваше. Докато крачеше напред, чу зад гърба си гласа на хлапака:

— Късмет, човече! Дано да стигнеш, закъдето си тръгнал.

От твоите уста — в Божиите уши, помисли си Демарко.

Почти час след като бе напуснал офиса на Калахан, Демарко се прибра в „Парк Плаза“. Малко преди входа той пусна скъпоценната шапка на „Ред Сокс“ в едно кошче за смет. Не искаше камерите във фоайето да го заснемат с нея.

Той взе асансьора за деветия етаж и докато кабината се изкачваше, остана с глава, опряна във вратата. Коридорът от асансьора до стаята му се стори поне сто километра, но най-накрая се добра и до нея, отключи вратата с магнитната карта и се строполи на леглото.

Докато лежеше, една мисъл не му даваше покой: Защо Кастро го бе направил? Защо бе решил да убие Шон Калахан и да го натопи за смъртта му?

Той бе дал на Кастро две опции. Кастро обаче бе предпочел третата: да убие Калахан. Това беше най-простото разрешение на проблема, много по-просто, отколкото да извива ръцете му, за да подпише документи, че доброволно се отказва от участието си в „Дилейни Скуеър“. Всъщност Демарко неволно му бе подсказал тази трета възможност. Той си спомни какво му бе казал: че ако успее да принуди Калахан да изостави проекта, това би било равносилно на оставка — проектът така или иначе щеше да бъде довършен от фирмата на Калахан, макар че него нямаше да го има, за да я ръководи лично. Но целта му не беше — нито пък бе очаквал — Кастро да убие човека.

Но защо ли искаше да натопи Демарко за убийството на Калахан? Кастро сигурно знаеше, че ако бъдеше заловен и дори осъден, Демарко щеше да посочи с пръст него и финансовите му отношения с „Дилейни Скуеър“. Но може би Кастро не се боеше от това, откакто бе предупреден, че финансирането на проекта може да се окаже предмет на разследване. Може би си бе наумил, че е в състояние напълно да прикрие пътя на парите, и не се притесняваше, че някакви си правителствени счетоводители може да му ровят из сметките.

Имаше и още една възможна причина Кастро да бе постъпил по този начин. Може би независимо от възможните последици за себе си той бе решил да даде на Демарко един урок: заплашваш ли ме, отиваш до живот в затвора, независимо за кого работиш. Ако Демарко го бяха открили в офиса на Калахан с револвер в ръка, дори Махоуни нямаше да бъде в състояние да го отърве. Залагайки капан на Демарко, Кастро изпращаше предупреждение и до Махоуни: виждаш ли колко ми е лесно да извадя твоя човек от играта? Ако не ме оставиш на мира, може и на теб да ти се случи нещо — без значение кой си, каква власт имаш и колко добре си мислиш, че те пазят.

Какъвто и да беше случаят, ако Демарко оживееше и тази нощ, никога повече нямаше да му хрумне да се занимава с Хавиер Кастро.