Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (11)

10

Демарко се събуди в спешното отделение на някаква болница, легнал върху носилка, в тясно пространство, затворено със завеси. Отзад на тила си имаше голяма болезнена цицина, сякаш някой го бе ударил с тухла по главата. Цялото лице го болеше така, сякаш го бяха налагали, а когато се опита да се обърне на една страна, ребрата му изпищяха да не мърда. Той се поколеба дали да не стане, но реши да не пробва. След няколко минути завесата се дръпна встрани и в процепа се появи тъмнокожа жена с очила и синя болнична престилка.

— А, отново сте буден — каза тя.

Отново? Той не помнеше да е бил буден преди. Тя се надвеси над него, провери пулса му, премери кръвното налягане и каза:

— Следете с поглед върха на пръста ми.

Тънкият й кафяв пръст премина няколко пъти напред-назад пред лицето му, за да провери дали мускулите, движещи очните ябълки, работеха нормално.

— Добре — каза тя. — Но трябва да минете на скенер.

— Къде съм? — попита той.

— В щатската многопрофилна болница. Аз съм доктор Бадури. Помните ли името си?

— Какво? — попита сепнато Демарко.

— Помните ли как се казвате?

— Да, Джо Демарко.

— А помните ли какво се случи?

— Не. Видях се с приятели в едно заведение на име „Уорън“, но после не знам.

— По всичко изглежда, че сте били нападнат. Група студенти са ви открили в безсъзнание и са били достатъчно любезни да повикат линейка. Имате сътресение на мозъка, което е притеснително по принцип. Освен това няколко пъти сте били ударен с юмрук или ритнат в лицето, но, за щастие, нараняванията не са сериозни.

— Ребрата също ме болят.

— Ще ви видим на скенер — каза лекарката.

На скенера се установи, че Демарко има леко спукване на черепа, но д-р Бадури му каза, че ще мине от само себе си и не си струва да се тревожи за това. Лесно й беше — нали черепът не беше неин! От рентгеновите снимки стана ясно, че има и две пукнати ребра, но както черепната фрактура, и те щели да се оправят с времето. После Демарко се видя в огледалото и констатира, че някой е използвал лицето му за боксова круша. На дясната си буза имаше голяма синина, а по ноздрите — спечена кръв. Докосна носа си с пръсти — болеше го, но не изглеждаше счупен. За щастие, всичките му зъби си бяха по местата.

Портфейлът му бе изчезнал, но телефонът и ключовете от колата все още бяха у него. Тогава Демарко се сети: беше влязъл в подземния паркинг, за да прибере колата под наем, и… по-нататък не помнеше нищо. Едно обаче беше очевидно: някой го бе ударил с нещо твърдо в тила и след това го бе пребил. Но понеже това бе станало в обществен паркинг в единайсет вечерта, извършителят бе имал време само за няколко яки ритника или юмручни удара, след което му бе отмъкнал портфейла и бе изчезнал.

И така, какво се бе случило? Някой крадец бе решил да го отърве от портфейла му и го бе последвал в подземния паркинг? Или може би това бяха братята Макнълти? Той си спомни, че братята бяха слезли по стъпалата точно когато казваше на Дули, че ще се видят в „Уорън“ в осем вечерта. Може би Макнълти бяха отишли в ресторанта, от там го бяха проследили до паркинга и го бяха пребили до безсъзнание? Но защо?

Имаше два възможни отговора на този въпрос. А: това беше стратегически ход от тяхна страна. Те не искаха Демарко да се навърта наоколо и да пази Елинор Добс, а присъствието му щеше да попречи на намеренията им да я изхвърлят от жилището й. Или Б — отговорът, който повече му харесваше: в побоя, който му бяха нанесли, нямаше нищо стратегическо. Братята Макнълти бяха решили да му наместят кокалите, защото ги бе заплашвал и ядосал, а те бяха идиоти и побойници.

Той позвъни на Дули, понеже не се сещаше на кого да се обади, и му разказа за случилото се.

— Боже мой! — беше реакцията на Дули.

Двамата със съпругата му дойдоха до спешното отделение, откараха го с колата си до хотела и му заеха петстотин долара, тъй като бе останал без пари и кредитни карти. Дули му бе нужен за още една услуга — да убеди хотелския служител, че пребитият нещастник, застанал пред него по тениска на големи кървави петна, всъщност е гост на хотела, въпреки че нямаше пари, документ за самоличност, а бе изгубил и магнитната карта от вратата на стаята си заедно с портфейла. Първото нещо, което Демарко направи, след като влезе в стаята, бе да позвъни на хората от „Виза“, за да анулира кредитната си карта и да поръча нова, която да му бъде доставена по куриер в хотела. След това си взе горещ продължителен душ и се строполи без сили в леглото.

На следващата сутрин, с пулсиращ череп и пронизваща болка в ребрата, той позвъни на Махоуни и му разказа за случилото се. Реакцията на Махоуни беше горе-долу такава, каквато бе очаквал.

— Това мръсно копеле Калахан.

— Не съм убеден, че той има нещо общо със станалото — каза Демарко.

— Разбира се, че има. Тия типове работят за него. Той носи отговорност.

Махоуни беше гневен, че Демарко е бил нападнат, и се безпокоеше за здравето на своя верен служител, но имаше и още нещо. Демарко бе гледал филма „Гладиатор“ — онзи с Ръсел Кроу, където римският император Марк Аврелий изпраща емисар да преговаря с някакво варварско племе — и варварите му връщат емисаря, вързан за коня си, без глава. Такава беше и ситуацията на неговия шеф: той, император Махоуни, бе изпратил своя емисар в Бостън, а Калахан се бе опитал да му го върне обезглавен. Постъпката беше лична обида за Махоуни, а главата на Демарко оставаше на втори план.

След като разговаря с Махоуни, Демарко позвъни на Ема. Тя си помисли, че я търси заради „Пурпурното сърце“ на Симс, и веднага каза:

— Вчера ми се обади една приятелка от Пентагона и…

— На мен пък снощи едва не ми разбиха главата — прекъсна я Демарко.

— Какво?!

— Нищо ми няма — успокои я той и й разказа всичко.

— Идвам с първия полет.

— Не, недей, не ти се обаждам за това — каза бързо Демарко. — Искам само да отидеш до вкъщи, да ми вземеш паспорта и да ми го изпратиш по „ФедЕкс“, за да мога да се кача на самолета, когато стане време да си тръгвам от тук. Също и чековата ми книжка, за да изтегля малко пари.

Ема знаеше къде държи резервен ключ от апартамента си; знаеше и кода на алармата.

— Добре — отвърна тя. — Но ако имаш нужда от помощ… Повръща ми се от такива като Калахан, а онази възрастна жена ми е симпатична, макар и да не съм я виждала.

Демарко си каза, че Калахан и братята Макнълти трябва да благодарят на звездите, че не поиска от Ема да му се притече на помощ в Бостън.

— Между другото, какво научи за Симс? — попита я той, макар че за момента Симс не му беше приоритет и в сегашното му състояние отговорът й не го интересуваше особено.

— Няма никакви документни доказателства, че е получил „Пурпурно сърце“ — отговори Ема. — От което не следва непременно, че не е получил, но в морската пехота документите се водят по-добре, отколкото в останалите родове войски. Мога да помоля моята приятелка да порови още, да види дали има протокол за връчване на медала или писмо с препоръка от тогавашния му командващ офицер, но за целта ще трябва да говори с доста хора.

— А Махоуни не би желал това — каза Демарко.

— Знам. Ето защо търся други начини да се добера до информация.

— Супер — каза Демарко, който не искаше да губи повече време на тази тема.

Както го болеше главата, той се запита дали и на него не му се полага „Пурпурно сърце“.

— Джо, ако имаш нужда от нещо, кажи!

— Нямам. Всичко е под контрол.

Нищо не беше под контрол, но единственото му желание в този момент бе да се свие на топка в леглото и да заспи. След около час го събуди позвъняването на Ана Дули, която държеше да знае как се чувства.

— Нищо ми няма — излъга той, за да не прозвучи като някой хленчещ слабак.

— Е, ако имаш нужда от повдигане на духа или нещо друго, звънни.

Повдигане на духа или нещо друго? Вероятно тя нямаше предвид първото, което му хрумна, но начинът, по който го каза, оставяше твърде широко поле за интерпретация. Във всеки случай, физическото му състояние не позволяваше повдигане на друго освен на духа му. Той се обърна и заспа.

По обед реши, че е гладен, но не се решаваше да излезе от хотелската стая. Главата го болеше, макар и не толкова, колкото при първото му събуждане, а докато обличаше тениската си, ребрата му изпротестираха, но поне можеше да ходи нормално. Проблемът беше във външния му вид — дясната половина от лицето му бе отекла и оцветена в различни нюанси на синьо и лилаво. Не желаеше да се излага на любопитно-скандализирани погледи в ресторанта на хотела, но умираше от глад и не му се седеше повече в стаята.

Поиска маса за един и жената любезно се направи, че не вижда лицето му, докато го упътваше към най-задната част на ресторанта, за да не плаши останалите им клиенти. Демарко си поръча кола и чийзбургер, благодарен, че още има зъби.

Докато обядваше, той си мислеше за две неща. Първото беше как да си отмъсти на братята. Нямаше смисъл да намесва полицията, понеже дори не бе видял нападателя си и не можеше да докаже, че са били те. Но все щеше да намери някакъв начин да си го върне на тия двама кръвожадни нещастници. Ако можеше да ги раздели, за да се справи с тях поотделно, той щеше да ги пребие така, както те го бяха пребили.

Хрумна му, че и преди се бе натъквал на главорези като братята, а обикновено не реагираше по този начин. Той по принцип се опитваше да избягва насилието — от него рядко имаше полза, — но за тях беше готов да направи изключение. Сигурно отдавна не се бе намирал някой да ги отупа хубаво, и то най-вероятно защото те винаги се биеха в екип. И няколко месеца в затвора едва ли щяха да постигнат с тях възпитателния ефект, който би имал боят. После си каза: кого се опитвам да излъжа? Целта му не беше да превъзпитава братята, нещата опираха до мъжка гордост — да докаже на тях, а и на себе си, че е точно толкова корав, колкото са и те, да се разплати с тях по начин, който да не забравят скоро.

Имаше обаче един проблем: в момента Демарко не бе в състояние да се бие с когото и да било, освен може би с боксьор категория муха, а ако отново го удареха по главата, това можеше да му е за последно. Друг проблем беше, че той бе изпратен в Бостън, за да помогне на Елинор Добс, а от затвора едва ли щеше да й бъде много от полза.

И така, той реши да отложи за по-нататък удоволствието да си го върне на братята, което не значеше, че ако изникне удобен случай…

Другото нещо, което обмисляше по време на обяда, бе как да помогне на Елинор. Той не можеше да остане вечно в Бостън и да бди над нея в очакване на момента, когато братята започнеха отново да й почернят живота. Демарко не се съмняваше, че старата жена беше достатъчно упорита, за да издържи до края на договора си, но си я представяше, седнала в апартамента си посред зима, до бръмчащия генератор, увита в грейка и скиорска шапка, след като за пореден път й бяха спрели отоплението. Трябваше да измисли някакъв начин да принуди Калахан да се откаже и да я остави на мира. А след като неговият приятел Дули не му бе показал как да се възползва от закона, за да я защити, сега той трябваше да изработи друга стратегия.

И тогава планът се оформи като по чудо в съзнанието му.

Той се обади на Маги Долан. Маги познаваше всеки в Бостън, който си струваше да бъде познаван. Със сигурност щеше да открие името, което му трябваше. Половин час по-късно тя му позвъни и каза, че човекът бил готов да се срещне с него пред сградата на Елинор утре, в девет сутринта.