Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (16)

15

Демарко взе самолета за Вашингтон, за да разговаря с Махоуни.

Разговорът по телефона с Кастиля относно плана му за братята Макнълти бе оставил у него неприятно чувство. Не беше изключено от ФБР да имаха съдебна заповед, за да подслушват телефоните на Кастиля… или пък АНС да го правеше без всякакви формалности. Демарко не смяташе, че с Кастиля си бяха казали по телефона нещо, с което да си навлекат проблеми със закона, но не беше готов да поема подобен риск по отношение на Махоуни.

Двамата се срещнаха в апартамента на конгресмена в комплекса „Уотъргейт“. Вместо да си седи на климатик вътре, Махоуни бе излязъл на балкона, където беше сигурно трийсет и пет градуса. Единствената му защита срещу шегата беше чашата с джин и тоник в ръката му. Беше облечен с карирани бермуди в зелено и бяло и червена тениска с емблемата на Харвардския университет, където бе следвал навремето. Босите му крака с дебели прасци бяха с цвят на обезмаслено мляко.

— Как е Елинор? — бяха първите му думи.

— Не е добре. Като че ли няма подобрение.

— Дявол да го вземе! — промърмори Махоуни.

Преди конгресменът да бе успял отново да го обвини за състоянието на Елинор, Демарко каза:

— Обаче съм намислил начин да вкарам братята Макнълти задълго в затвора. И то във федерален. В такъв, който няма да им хареса.

— Какъв точно е планът?

— По-добре да не знаеш. Но включва нашия стар приятел Ал Кастиля и негов човек в Провидънс.

— И колко смяташ, че ще лежат в затвора Макнълти?

— Ако се съди по един неотдавнашен случай в Бостън, поне шест години, но с техните досиета — по-скоро десет.

— Добре — кимна Махоуни.

Вероятно си мислеше същото, което и Демарко, докато бе разработвал плана си: ако братята Макнълти бъдеха осъдени за опит за убийство на Елинор Добс, пак щяха да получат десет години затвор. Само че никаква присъда нямаше да поправи онова, което бяха сторили с мозъка й.

— Има обаче един проблем — каза Демарко. — Трябват ми трийсет и пет бона, за да го направя.

— Трийсет и пет бона?!

— Да.

Махоуни не беше богат човек — поне не до степен, в която можеше с лекота да извади от джоба си трийсет и пет хиляди долара. Като конгресмен изкарваше над двеста хиляди годишно, плюс още два пъти по толкова по разни недотам благопристойни начини, някои от които доказуемо незаконни. Проблемът при него беше, че харчеше парите си със скоростта, с която ги печелеше. Освен апартамента в „Уотъргейт“, имаше и голяма къща в Бостън, а жена му притежаваше яхта, на която той никога не се бе качвал. Той се обличаше добре, хранеше се добре, а и непрестанните му политически кампании струваха скъпо. Парите изтичаха през пръстите му като вода.

Демарко очакваше, че в този момент Махоуни ще се разкрещи, ще го обвини, че му сервира нови проблеми вместо решения на старите, но нищо такова не се случи. Вместо това Махоуни каза:

— Мисля, че знам откъде да вземем парите.

— Наистина ли? И откъде?

— От Шон Калахан.

— От Калахан?

— Именно. Днес ме е търсил и е оставил съобщение, че е време да прочистим въздуха между нас. Иска да плеснем с ръце и да се прегърнем. Мисля, че една от причините е онова, което вършиш в Бостън, за да дерайлираш проекта му, а другата са мизериите, които аз му причинявам, например като му пращам данъчни проверки и така нататък. Та си е рекъл, че колкото и да е богат, за него е по-добре да съм му приятел, отколкото враг. И така, искам да отидеш при него и да му съобщиш, че ако иска отново да сме приятели, това ще му струва петдесет бона. Толкова беше дал за последната ми кампания и е време да направи ново дарение.

Демарко се усмихна. Страхотен план: да вземат пари от Калахан, за да вкарат братята Макнълти в затвора.

 

 

Демарко се върна в Бостън с първия полет на другия ден и още с влизането си в „Парк Плаза“ позвъни в офиса на Калахан. Той каза на секретарката, че работи за конгресмен Джон Махоуни и би желал да се срещне с господин Калахан.

— Кажете му, че господин Махоуни е получил вчерашното му съобщение.

След час секретарката му позвъни обратно, за да му каже, че господин Калахан ще се срещне с него в шест вечерта.

— Чудесно. Къде?

— Господин Калахан ви кани у дома си на коктейли. Моли да се облечете неофициално.

— Кой е адресът? — попита Демарко.

— Бийкън стрийт седемдесет и четири — обясни секретарката. После добави: — Резиденцията на Бенджамин.

Тя го каза с такъв тон, сякаш Демарко беше длъжен да познава мястото. Но понеже той не беше чувал за него, провери в Гугъл и от там научи, че Шон Калахан заплатил петнайсет милиона за сградата с площ от 750 квадратни метра, която била историческа забележителност и паметник на културата. Вътре имало шест спални, шест бани и осем функциониращи камини. Плюс две големи тераси, кинозала, библиотека, фитнес и отопляем плувен басейн на покрива с изглед към градския парк. Сградата била построена през 1828 г. по проект на прочут архитект на име Ашър Бенджамин, за когото Демарко не беше чувал. Което не му попречи да се впечатли подобаващо.

 

 

Демарко натисна звънеца до входната врата на Бийкън стрийт 74; отвори му прислужница с бяла престилка върху черна рокля и го въведе в елегантно мебелираната библиотека, където седяха Шон Калахан и съпругата му. В библиотеката имаше кожени кресла, ориенталски килим в синьо и бяло и камина, достатъчно голяма, за да се изпече в нея цяло диво прасе. Демарко се запита дали Калахан или съпругата му бяха прочели поне една от книгите, с които бяха отрупани издигащите се чак до тавана рафтове.

Той никога преди не се бе срещал с предприемача. Оказа се висок мъж, над метър и осемдесет, слаб и строен, с пооредяла черна коса, сресана назад, високо чело, дълъг нос и тънки устни. Първото му впечатление, може би подхранено от онова, което вече знаеше за него, бе, че Калахан е арогантен фукльо.

Секретарката му бе казала да се облече неофициално, но Демарко, който не знаеше какво минава за такова на адрес като този, беше облякъл тъмносин блейзър върху бяла риза, сив панталон и черни обувки. Блейзърът беше последното нещо, от което имаше нужда в такава жега. Семейство Калахан обаче бяха облечени наистина небрежно — Калахан с велурени обувки на бос крак, бял ленен панталон и зелена риза с емблемата на един от най-ексклузивните голф клубове на Източното крайбрежие.

Госпожа Калахан, която му бе представена като Рейчъл, беше стройна блондинка, поне с две десетилетия по-млада от съпруга си. Облечена бе с прилепнал жълт топ, много къси бели панталони и сандали на краката. Демарко вече бе удостоил съпругата на Дули с титлата „Най-хубавите бедра в Бостън“, но сега си каза, че може би е избързал. Но колкото и да му бе трудно да откъсне очи от нея, Демарко трябваше да разговаря с Калахан насаме. Свидетели не му бяха нужни.

— С Рейчъл тази вечер сме на ментов джулеп — каза Калахан. — Тя е израсла в Савана и за нея не съществува друго питие в горещите летни нощи. Ще пийнете ли едно с нас, Демарко?

— Наричайте ме Джо. Разбира се, с удоволствие — каза Демарко, който не бе опитвал такова нещо през живота си и би предпочел една бира. И понеже не знаеше какво друго да каже в присъствието на Рейчъл, продължи: — Хубава къща имате.

На което Рейчъл отвърна нещо от рода на:

— Какво, харесва ви тази съборетина?

След което се впусна да му обяснява каква мъка било да се живее в толкова стара сграда, където непрекъснато нещо се поврежда и трябва да се вика някой да го оправя. На Демарко му се искаше да й каже: върви да поживееш малко в апартамента на Елинор Добс и виж какво е да влачиш напред-назад генератор, за да си светиш, когато този тъпанар, съпругът ти, прекъсне тока в сградата! Но понеже бе пратен тук, уж за да се опита да заглади нещата между Калахан и Махоуни, той я изслуша съчувствено, като дори се съгласи, че старите къщи са наистина голяма досада. В което имаше опит, защото самият той живееше в осемдесетгодишна кооперация в Джорджтаун, макар и без басейн на покрива и фитнес в сутерена, и с една всекидневна, която му служеше за всичко останало.

За щастие, след няколко минути Рейчъл каза:

— А сега ме извинете, господа. Тази вечер с Шон сме канени на благотворителен прием и трябва да си придам по-представителен вид.

Рейчъл Калахан би изглеждала достатъчно представително и в черна найлонова торба за боклук и очевидно го знаеше. Демарко и Калахан изпратиха с жадни погледи перфектния й задник, докато тя излизаше от стаята.

— И така, какво мога да направя за теб, Джо? — попита Калахан.

— Махоуни получи съобщението ти, Шон. И аз дойдох, за да помогна за сдобряването ви.

— Да помогнеш? Какво точно работиш при Махоуни?

— Адвокат съм, но всъщност съм човекът, когото Махоуни използва, когато има труден проблем за решаване, като този с Елинор Добс. — Демарко допускаше, че Калахан вече знае за ролята му в случая с Елинор; братята Макнълти сигурно му бяха казали.

— А защо Джон просто не ми се обади по телефона? — каза Калахан.

Демарко поклати глава.

— Ти сериозно си ядосал конгресмена, Шон. Дълбоко си го засегнал с тона си. От друга страна, той си дава сметка, че в миналото си му бил верен приятел.

— Можеш да кажеш на Джон, че се извинявам за държанието си последния път, когато се видяхме. Имах тежък ден. Относно госпожа Добс, не смятам, че мога с нещо повече да бъда полезен. След онази злополука тя освободи апартамента и аз я обезщетих твърде щедро. Всъщност невероятно щедро. Има ли още нещо, което Джон очаква да направя за нея?

— Не — отвърна Демарко. — Поне за Елинор няма какво. — Той се престори, че се колебае, че търси подходящите думи, после каза: — Мисля обаче, че на този етап конгресменът се пита какво би могъл да направиш за него, Шон. Той е на мнение, че за да възстановите добрите си отношения, би трябвало да му представиш някакви материални доказателства за подкрепата си. Искам да кажа, при всичките глупости, които свършиха републиканците тази година… Ще му се наложи да се бори и му е нужна всичката подкрепа, която може да събере.

За момент Калахан го изгледа озадачено и Демарко едва не му каза в лицето: за бога, Шон, искаме пари! Колко по-ясен от това трябва да бъда? Но тогава бизнесменът разбра и Демарко забеляза с какво усилие успя да се овладее, за да каже:

— И колко точно иска Махоуни от мен като доказателство за моята подкрепа?

— Той смята, че би било уместно да възпроизведеш дарението си за предишната му кампания.

— Кучият му син! — възкликна Калахан, като стовари юмрук върху подлакътника на креслото, в което седеше. — Казах му го. Няма начин да ми попречи да завърша проекта си. Няма толкова власт.

— Конгресменът знае това, Шон. Но съм сигурен, че вече сам си се убедил: по-добре е да го имаш за съюзник, отколкото за враг.

— Не си никакъв адвокат. Ти си най-обикновен рекетьор.

Демарко се изненада от гнева на Калахан. Очаквал бе бизнесменът да допуска, че Махоуни ще изисква някаква сума като цена за помирението им. Но не, едва ли парите бяха тези, които тревожеха Калахан, макар сумата да не беше малка. Беше бесен, защото не бе свикнал да му извиват ръцете по този начин, и Демарко не го упрекваше за това — не че изобщо му пукаше за него.

Демарко стана от мястото си.

— Не ме изпращай, Шон. Надявах се обаче, от името на конгресмен Махоуни, още тази вечер да постигнем някакво споразумение. — Той се обърна и тръгна към вратата, но се спря и се извърна към Калахан. — Между другото, чувам, че си имал някакви работници на Дилейни стрийт, които може би не са американски граждани. Защо не вземеш да…

— Това е шантаж! — отвърна Калахан. — Искаш да ми кажеш, че ако не си платя, Махоуни ще прати и имиграционните власти?

— Разбира се, че не, Шон. Нито пък ще спомена пред конгресмена, че си използвал по негов адрес думата шантаж. Опитвам се да ти направя услуга. Просто те съветвам, че е в твой интерес да накараш онзи строител… как му беше името? Фланаган? Фланъри? Накарай го да ползва хора с изрядни документи. Нещо май се е поотпуснал в това отношение, както и при изхвърлянето на азбеста. Е, благодаря ти за отделеното време, Шон. Ще предам на конгресмена, че си решил, което си е твое право, разбира се, да не подкрепиш кампанията му.

Демарко бе извървял половината път до вратата, когато Калахан извика:

— Чакай малко, по дяволите!

Демарко си помисли, че Калахан вероятно бе пресметнал наум колко му струва всеки час отлагане на „Дилейни Скуеър“ и бе решил, че на този фон петдесет бона са нищо.

— Кажи на Махоуни, че имаме сделка, ако не възникват повече проблеми с проекта ми и разкара данъчните с тъпия им одит.

— Боя се, че е твърде късно одитът да бъде спрян, Шон. Как си представяш Махоуни да се меси на данъчните? Те веднага ще решат, че злоупотребява със служебното си положение, за да ходатайства за свой дарител…

— Шегуваш ли се?! Нали той ги прати да…

— Ако не броим одита, Шон, Махоуни е на твоя страна оттук нататък. Имаш думата му. Но парите ще ми трябват до утре по обед. В брой. Надявам се, че разбираш…

— Ще ти се обадя. А сега се разкарай от дома ми.