Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (14)

13

Демарко реши, че щом не може да приложи закона, за да си отмъсти на братята, то би могъл да прибегне до хора, които се намираха извън закона.

Инспектор О’Рурк му бе подсказал идеята, когато спомена, че братята понякога били ползвани от мафията в Провидънс да пренасят контрабанда цигари. Но Демарко нямаше намерение да се задоволи с едно нищо и никакво подбиване на и без това безбожния акциз върху цигарите, налаган от щата Масачузетс. Той искаше братята да останат в затвора, докато им опадат зъбите. Или докато ги загубят на млади години — едно състояние, което бе твърде вероятно да постигнат, ако имаха късмета да настъпят когото не трябва в затвора.

Преди години Моли, средната дъщеря на Махоуни, бе имала проблеми с хазарта и като капак бе развила алкохолна зависимост. После се беше изчистила, но по онова време бе успяла да натрупа дългове към едно казино в Атлантик Сити и за да си върне дълга, бе влязла в комбина с шефа на казиното за търговия с вътрешна информация. След което бе попаднала в ареста. Демарко успя да я отърве от затвора — макар да си го заслужаваше, — като насъска един гангстер от Филаделфия срещу шефа на казиното. В крайна сметка шефът изчезна и не се видя повече.

Човекът, осъществил изчезването, на име Делрей, беше една от най-страховитите фигури, които Демарко някога бе срещал. Въпросният Делрей — Демарко така и не разбра дали това беше собствено или фамилно име — се водеше събирач на дългове за Ал Кастиля. С телосложение на играч на американски футбол, той рядко говореше, а най-важната му отличителна черта беше едното му око — сляпо и покрито с белезникав филм в резултат от съприкосновение с върха на самоделен нож.

Всичко това означаваше, че Демарко познаваше филаделфийски гангстер, на когото „бе оказал известна помощ“, и сега той вероятно би му отвърнал със същото. Демарко провери разписанието на полетите от летище „Логан“ и след четири часа се озова в Града на братската любов, откъдето се надяваше да стартира кампанията си за елиминирането на двамата братя.

 

 

Демарко позвъни от уличен телефон на Делрей, за да не оставя следи, че е разговарял с него. Първото нещо, което Делрей го попита, бе:

— Как са зъбите?

Едно от нещата, с които бе запомнил запознанството си с Делрей, бе, че въпросния ден си бе пукнал зъб, а обичайният му зъболекар не можеше да го приеме, така че Делрей го бе насочил към свой племенник, който тъкмо бе отворил кабинет във Вашингтон. Оттогава племенникът на Делрей му бе станал личен зъболекар. Светът е малък.

— Зъбите ми са екстра — отвърна Демарко. — Освен това препоръчах племенника ти на всичките си близки.

— Да, сестра ми разправя, че частната му практика много се била разраснала. Е, защо ми звъниш?

— Искам да се видя с теб и шефа ти.

Делрей мина да вземе Демарко от хотела му близо до летището на Филаделфия. Беше мургав — Демарко не знаеше със сигурност към кой етнос принадлежеше — и, както винаги, с тъмни очила. Рядко ги сваляше заради обезобразеното си око. Облечен беше небрежно, със сив панталон и синя риза. По време на трийсетминутното пътуване до дома на Ал Кастиля не каза нито една дума; явно от първата им среща насам не бе станал по-разговорлив.

Домът на Кастиля беше огромна стара къща в работнически квартал на Филаделфия, район, до който алчните предприемачи още не бяха стигнали и вероятно нямаше да стигнат, поне докато Кастиля беше жив или не се преместеше някъде другаде. Ал Кастиля не беше Елинор Добс. Когато Делрей натисна звънеца на входната врата, Кастиля лично им отвори.

Беше едър мъж и с възрастта наедряваше все повече; при ръст метър и деветдесет вече тежеше над 130 килограма. От последния път, когато Демарко го бе виждал, беше станал още по-дебел. Наближаваше седемдесет и беше почти напълно плешив, само с няколко тънки кичура коса, като по чудо залепнали на голямата му глава. Понеже Филаделфия очакваше гореща вълна, подобна на тази в Бостън, беше облечен с бяла тениска, шорти и сандали, през които се подаваха косматите му пръсти.

— Да слезем в сутерена — каза Касти ля. — Там е по-хладно. Започвам да си мисля, че глупостите за глобалното затопляне може да се окажат и истина.

В сутерена имаше маса за билярд и дори мека мебел — две удобни на вид стари канапета, разположени срещу огромен телевизор със седемдесетинчов екран.

— Една бира? — попита Кастиля.

— Естествено — отвърна Демарко.

— А ти, Делрей?

Делрей поклати глава.

Кастиля извади две ледени бутилки от хладилника до билярдната маса и ги отвори с едно приспособление, закрепено на вратата. Подаде едната на Демарко с думите:

— Правят я тук, във Фили.

На етикета пишеше „Кенцингер“ — марка, за която Демарко не бе чувал. Той отпи глътка и каза:

— Добра е.

— Е, как е Махоуни? — попита Кастиля.

За да отърве дъщеря си от затвора, Махоуни се бе срещал с Кастиля и двамата дори се бяха харесали. Може би защото между гангстери и политици всъщност нямаше кой знае каква разлика освен принадлежността към различни организирани престъпни групи.

— Яд го е, че републиканците все още имат превес в Конгреса — каза Демарко. — Иначе е добре. Всъщност той е причината да съм тук сега. Махоуни се запозна с една възрастна жена в Бостън… — И Демарко разправи на Кастиля историята на Елинор Добс. — Сега тя, чийто ум беше като бръснач, едва помни как се казва — завърши разказа си той.

— Гадни копелета — промърмори Кастиля.

Делрей мълчеше, но поклати глава, за да изрази мнението си за безобразната постъпка на братята; точно на това бе разчитал Демарко. Опитът му казваше, че всеки мъж, дори най-закоравелият мерзавец, обича майка си. А оттам, по асоциация, всички мъже имаха слабост към беззащитни възрастни жени, понеже им напомняха на мама.

— И така, какво мога да направя за теб? — попита Кастиля. — Да изпратя някого в Бостън, за да строши коленете на тия нещастници?

— Не. Искам ги в затвора, не в болницата или в моргата.

— Е, добре — отвърна Кастиля, — само че аз не съм точно полицията.

Не думай! — едва не се провикна Демарко.

— Познаваш ли някого на Провидънс? — попита той. — Имам предвид някой в твоя бранш.

Кастиля сви рамене.

— Може и да познавам един-двама.

— Слушай сега какво ми трябва — започна Демарко. — И можеш да ми кажеш цената си, стига да не е безобразно висока. Някой в Провидънс ползва братята Макнълти, за да пренасят цигари от Вирджиния за Бостън. Братята не са част от бандата, а са просто наемници, до които прибягват, когато по някаква причина не искат да изпращат свои хора.

Кастиля кимна.

— В цигарите има добри пари, а рискът е сравнително нисък. Като продължителност на присъдата, имам предвид.

— Именно — каза Демарко. — Само че тук не става дума за цигари. Искам да купиш един сандък оръжие. Под което разбирам нещо, което да е модифицирано така, че да стреля на изцяло автоматичен огън. Не ме интересува в какво състояние са, може да са годни за вторични суровини, важното е да са автоматични карабини. И после да се свържеш с онези в Провидънс, които наемат Макнълти…

Демарко му изложи плана си, като заключи:

— Рискът за теб е почти нулев. Не е нужно изобщо да се доближаваш до оръжието. А аз ще компенсирам теб и Провидънс.

Кастиля допи бирата си и попита:

— Още по една?

— Не, благодаря — отвърна Демарко.

Кастиля си отвори още една „Кенцингер“ и отпи.

— Знаеш ли какво? По-евтино ще ти излезе просто да наемеш някого да ги пречука. Като сметнем колко ще ти излезе оръжието, отделно какво ще дължиш на мен и на Провидънс… Просто ти казвам.

— Не желая никого да убивам — отвърна Демарко. — Макар че с радост бих ги убил след това, което причиниха на Елинор, но… нямам намерение да тръгвам по този път, не за друго, а защото не ми се иска да ме вкарат в затвора като съучастник в убийство. Ако всичко се уреди, както аз казвам, никой няма да влезе в затвора освен братята. Ще се радвам да ги вкарат за дълго, а ако и ти познаваш някого вътре, който допълнително да им почерни живота, още по-добре.

— Съгласен ли си с далаверата, Делрей? — попита Кастиля.

Делрей кимна.

— Да нападат възрастна жена! Да, съгласен съм.

Кастиля се обърна към Демарко.

— Окей, ще ти се обадя. Трябват ми два-три дни да уредя всичко, като допускам, че човекът в Провидънс ще се навие да участва. След което ще трябва да внесеш парите.

Да ги внесе. Стига преди това да успееше да ги намери.

 

 

Първото нещо, което Демарко направи след завръщането си в Бостън, бе още веднъж да навести Елинор. Надяваше се този път да я завари в по-добро състояние, но когато влезе в болничната стая, откри някаква жена, седнала на стол до леглото й, да говори по мобилен телефон. Когато го видя, жената се намръщи.

Беше малко над шейсет, слаба, с тъмна коса, стегната в строг кок. Всъщност цялото й излъчване беше строго — черната рокля, по-подходяща за погребение, отколкото за юлската жега; острият нос, тънките устни и лицето, застинало в кисела гримаса, напомняха на недоволна от живота врана. Тя приключи разговора си с думите:

— Нямам представа още колко време ще се наложи да остана в този противен град. Гледай да се оправиш някак, докато ме няма.

После вдигна глава към Демарко и попита:

— Кой сте вие?

— Казвам се Демарко. Конгресмен Джон Махоуни ме изпрати да помогна на Елинор в проблема, който има с един предприемач на име Калахан. А вие коя сте?

— Алис Силвърман. Дъщерята на Елинор.

Демарко бе дал името й на лекуващата лекарка на Елинор и най-вероятно болницата се бе свързала с нея. Той си каза, че все пак Елинор имаше късмет, че дъщеря й бе решила да дойде в Бостън, за да помогне на майка си, и тази мисъл го успокои за около две минути.

— Майка ми не е споменавала нищо за конгресмен, който се е хванал да й помага — каза Силвърман. — В момента тя дори не помни коя съм. Знам, че се бореше да запази апартамента си, но сега… Сега този проблем просто отпада.

— Какво искате да кажете? — попита Демарко.

— Вчера господин Калахан предложи половин милион долара на майка ми, за да освободи жилището, и аз приех офертата му.

— Какво? А упълномощена ли сте да го правите?

— Не че е ваша работа, но, да, упълномощена съм. Имам отдавна издадено пълномощно от майка ми, за в случай че по каквато и да било причина се окаже недееспособна. Така че приех офертата на господин Калахан от нейно име. Освен това се ангажирах нито аз, нито майка ми да водим дела срещу Калахан за злополуката, с оглед на щедростта му.

— Мамка му! — промърмори Демарко.

— Какво казахте?

— Нищо. И така, какво ще стане с нея?

— Ще я взема да живее близо до мен, в Портсмут. Ще я настаня в дом, където ще се грижат за нея. Господин Калахан обеща да ни помогне с преместването, да се погрижи за мебелите й и така нататък.

— Калахан е причината тя да е в болница — каза Демарко. — Не е било злополука. Онези двама нещастници…

— Не ми харесва езикът ви.

— Както казах, онези двама нещастници, които работят за Калахан, са опънали тел през горното стъпало, за да я препънат, затова майка ви е паднала. Опитали са се да я убият и вие не е трябвало да подписвате никакво споразумение да не го съдите. Това е последното нещо, което майка ви би одобрила.

Силвърман очевидно не беше в настроение да бъде мъмрена като дете.

— Няма да търпя да ме поучавате какво е трябвало или не е трябвало да подписвам, а и никак не ме интересува за кого работите. А сега се махайте. Майка ми има нужда от почивка.

Без да й обръща внимание, Демарко пристъпи към леглото и се надвеси над Елинор.

— Как я караш, Елинор?

Елинор вдигна мътен поглед към него.

— Какво направи с Ели? — попита тя.

— Какво?

— Ели беше кучето й. Умря преди петнайсет години. А сега си вървете. Веднага!

 

 

На Демарко му идеше да заудря глава в стената. По време на пътуването му до Филаделфия Калахан бе успял да стигне до намръщената дъщеря на Елинор. И макар да не можеше да го твърди със сигурност, той почти не се съмняваше, че Силвърман ще вкара майка си в най-евтиния дом, който можеше да се намери. И когато — ако изобщо — Елинор се съвземеше достатъчно, за да управлява личните си дела, Калахан щеше вече да е изринал всичко нейно от жилището й, а може би съборил и сградата, така че да няма връщане назад.

Колкото и да му беше неприятно, Демарко позвъни на Махоуни. Щом чу за случилото се, Махоуни изригна — така се разкрещя, че Демарко трябваше да държи телефона далече от ухото си.

Когато крясъците поутихнаха, Демарко каза:

— Ще се оправя с тях, шефе.

— Как?!

— Няма да обяснявам по телефона, но братята отиват в затвора. После ще се разправям с Калахан.

— Като го видя, ще повярвам — каза Махоуни. Помълча малко и добави: — Дявол да го вземе, Джо, изпратих те да помогнеш на жената и докато се усетя, тя е загубила не само жилището си, ами лежи в болница! Как го допусна?

Демарко не вярваше на ушите си: изведнъж на всичко отгоре се оказа и виновен за страданията на Елинор. Но после си каза: може би Махоуни имаше право. Може би, преди да тръгне да заплашва братята, бе трябвало да предвиди последиците. Както и да е — дошло бе време да поправи грешката си.

* * *

Демарко не знаеше как да убие времето, докато очакваше обаждане от Ал Кастиля. Беше възнамерявал да се свърже с адвокат, за да заведе дело срещу Калахан, но тази възможност вече му бе отнета благодарение на дъщеря й.

Той позвъни на Ема, любопитен да чуе дали бе научила нещо повече за Симс. Тя не вдигна телефона — нещо типично за нея — и Демарко затвори, без да остави съобщение.

После той потърси Фицджералд, за да го пита дали бяха открили Грег Кениън. Мислеше си, че ако полицаите успееха да издирят Кениън, биха могли да го притиснат, за да даде показания, че братята Макнълти му бяха платили да заложи капана за Елинор или да им помогне да прикрият престъплението си — още едно обвинение, което можеха да им предявят, когато ги изправеха пред съд. Фицджералд обаче го информира, че Кениън бил изчезнал. Демарко, който и без това не беше в особено добро настроение, му каза да размърда дебелия си задник и да го намери, което доведе до телефонно надвикване между него и Фицджералд. Край на разговора сложи Фицджералд с изречението: „Върви по дяволите!“, след което му затвори, преди Демарко да бе имал време да прати него по дяволите.

Следващият, на когото Демарко позвъни, беше Бойър; интересуваше го докъде са стигнали нещата със спирането на строежа на Калахан. Последния път, когато разговаряха, Бойър тъкмо се готвеше да докладва строителната компания за неправилно боравене с азбест и замърсяване на почвата.

Бойър го информира, че работата по четирите триетажни сгради, където бяха открили обвитата в азбест тръба, била спряна, поне временно.

— А още не съм докладвал за разлива на мазут — каза Бойър. — Исках да поизчакам, докато Фланъри възобнови работа след скандала с азбеста, за да го натопя отново. Обадих се на двама приятели, пенсионери като мен, по цял ден се чудим какво да правим, сутрин се събираме на кафе, после се мотаем насам-натам из обекта. Измислихме си нещо като игра: кой ще хване повече пропуски и нарушения. Вчера открихме над десет нарушения на правилата против падане, като единият от моите хора дори ги засне на видео с телефона си. До ден-два ще изпратим всичко това на Агенцията за безопасност. И тримата знаем що за мръсник е Фланъри и искаме да го поизпотим малко.

За миг Демарко си помисли дали да не му каже, че Елинор вече е загубила битката с Калахан. Благодарение на братята Макнълти тя вече не бе в състояние да живее сама и скоро щеше да освободи апартамента. Но си замълча. Вместо това отвърна:

— Добре. Продължавайте.

— Има още нещо — каза Бойър. — При това вече без връзка с безопасността или с околната среда.

— А, така ли? И какво е то?

— Вчера забелязах, че повечето от хората, които се занимават със същински строителни работи — леят бетон, опъват арматурно желязо, поставят дограми, — са бели или чернокожи. Докато онези, които вършат черната работа — копаят, извозват боклука от съборените сгради, — са испаноговорещи.

— Е, и? — попита нетърпеливо Демарко, после изведнъж му светна. — Смяташ, че може да са нелегални?

— Да — отвърна Бойър. — Фланъри е длъжен да използва работна ръка от профсъюз, обаче за тези се съмнявам да членуват в нещо такова. Но може да е сключил някаква сделка с профсъюзите или пък те просто да не могат да му попречат. Нямам представа. Мога само да подшушна на имиграционните власти да пратят някого, за да им провери документите.

За момент Демарко помисли върху предложението на Бойър и каза:

— Изчакай засега. Ще го пазим като резервен вариант.

Истината беше, че той не искаше някакви имигранти да бъдат тормозени само заради произхода си, да загубят работата си или да им се случи нещо по-сериозно. Но, както каза и на Бойър, това беше коз, който можеха да играят на по-късен етап.

Същата вечер Демарко отиде пеша до „Фенуей“ часове преди началото на мача между „Сокс“ и „Янкис“. Бе платил на един черноборсаджия зашеметяваща сума за билет — крале са били откупвани от плен с по-малко! — и с влизането си в стадиона даде още толкова за два хотдога и три бири. Но пък всичко това си струваше удоволствието да гледа на живо „Сокс“ срещу „Янкис“! Всяка загуба на „Янкис“ беше радост за него, а пък се сещаше и за далеч по-неприятни начини да си похарчи парите в една гореща лятна нощ в Бостън.

 

 

Ал Кастиля му позвъни на другата сутрин, докато Демарко закусваше в ресторанта на хотела. Синината на дясната му буза, макар и донякъде избледняла, все още се виждаше, но поне не беше принуден да седи на маса, където да не разваля апетита на останалите хора.

— И така — започна Кастиля, — ако ще вършим работа, при мен всичко е готово. Мога да ти осигуря десет бройки от артикула, който искаше, по хиляда и осемстотин парчето. Тотален боклук са, но ти каза, че това не пречи. Дотук осемнайсет бона, но защо да не ги закръглим на двайсет?

— Да ги закръглим нагоре?

— Да! Говорих с Провидънс. Шефът не познава твоите бостънски тъпанари. Не е и чувал за тях. Поразпита и установи, че един от хората му ги е ползвал два-три пъти, защото са му били подръка, а е имало много да се върши. С което искам да ти кажа, че в Провидънс не ги е грижа за Макнълти и за една петарка са готови да ти свършат работа.

— Пет бона? За един телефонен разговор?

— Да! По някакъв начин може да се накиснат и те, ако се размирише. Човек никога не знае. Така че петарка ми се струва разумно като цена.

— Господи!

— А за мен смятам да поискам десет.

— Ти сигурно се…

— Виж, моят човек трябва да занесе парите на човека, у когото е стоката. В което има известен риск.

Под „моя човек“ Кастиля имаше предвид Делрей, но не искаше да казва името му по телефона.

— Не е необходимо той изобщо да се доближава до стоката — каза Демарко. — Вече ти обясних. Може да изпрати парите по куриер.

Без да обръща внимание на протестите му, Кастиля продължи:

— След което той трябва да отиде до Бостън и да разговаря с тия откачалки. Ти самият ми каза, че са опасни хора.

— Опасни са за възрастни жени, не за такива като него. Той би могъл да се справи с тях и ако двата му крака са в гипс! — възкликна Демарко, като си мислеше, че за Делрей това най-вероятно беше истина.

— Остава моят хонорар за… консултантски услуги и координация с Провидънс. Нищо от това не би могло да се случи, ако не разполагах с нужните връзки. Общо, кажи го трийсет и пет бона, което ми се вижда повече от разумно.

— Става дума за отмъщение — каза Демарко. — За една стара жена. Мислех си, че ти е жал за нея.

— Жал ми е, дума да няма — отвърна Кастиля. — Но бизнесът си е бизнес.

Демарко помълча известно време, после каза:

— Е, добре. Трябва да говоря с шефа ми. Колко бързо може стоката да стигне до там?

— Двайсет и четири часа след като ми съобщиш, че си събрал парите.