Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (4)

3

Махоуни нареди на Маги да пусне следващия посетител, но междувременно да се свърже с Шон Калахан.

— Кажи на Шон, че искам да се видим довечера, между шест и седем, на по едно питие в „Копли“.

Следващият посетител беше възрастна жена, издокарана с дрехите, с които вероятно ходеше на църква, включително синя шапка с перо и бели ръкавици. Беше донесла чиния домашно приготвени бисквити с шоколад, които се оказаха доста вкусни. За изненада на Махоуни, бе дошла да се жалва, че „Комкаст“ били монополизирали интернет услугите в Бостън, като непрекъснато вдигали тарифите си и принуждавали хората да поръчват цели пакети, за да им излезе по-евтино. Според нея интернетът трябвало да бъде общодостъпна услуга като водоснабдяването и канализацията, но сега бедните хора — заради демона „Комкаст“ — трябвало да ходят до библиотеката, за да се вържат в мрежата, когато си търсят работа или нещо друго. Жената държеше да знае защо Махоуни още не е отишъл да срита задника на онзи мухльо, шефа на Федералната комисия за далекосъобщенията, който без друго бил едва ли не на заплата в „Комкаст“.

Махоуни посочи, че ФКД току-що бе блокирала сливане между „Комкаст“ и „Тайм Уорнър“ тъкмо за да попречи на „Комкаст“ да монополизира пазара, но тя възрази, че това не помага на градове като Бостън, където „Комкаст“ вече е монополист. Махоуни знаеше, че е права, но не искаше да дразни „Комкаст“, които му бяха спонсор, а вероятно и на всички останали членове на Конгреса, и тъкмо се чудеше как да обвини републиканците, когато Маги подаде глава през вратата.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин конгресмен, но господин Калахан каза, че тази вечер не му е удобно, и попита дали не може срещата да остане за друг път.

— Не му е удобно ли? — възкликна Махоуни. — Ах, това нагло…

За малко да каже „копеле“, но се сети, че жената е още там. Махоуни знаеше, че дори да поиска среща с президента на Съединените щати, той ще му отдели време, стига в този момент да се намира в града. Докато тоя никаквец Калахан си мислеше, че след като има няколкостотин милиона, може да го върти на пръста си.

— Обади му се пак и му кажи, че ако не дойде да се срещне с мен довечера, утре ще чуе на пресконференцията ми как ще спра строежа му на Дилейни стрийт.

— Разбрано, сър — каза Маги.

— И така, госпожо Уотърс, докъде бяхме стигнали? — обърна се той към жената, поела на кръстоносен поход за безплатен интернет.

Няколко минути по-късно Маги отново надникна в кабинета му.

— Господин Калахан ще бъде в „Копли“ в шест часа.

— Това е друго — ухили се Махоуни и протегна ръка, за да си вземе още една бисквита.

Хотел „Феърмонт Копли Плаза“ е построен през 1912 г. и се намира през улицата срещу Копли Скуеър, на една пряка от прочутата църква „Света Троица“, основана през 1733 г., където са коленичили за молитва поколения епископални християни. Малко по на юг се издига Старата южна църква с нейната великолепна камбанария. Сякаш първото нещо, което новите заселници на Нова Англия са направили още със слизането си от кораба, е било да построят църква; ако зависеше от Махоуни, би построил кръчма с топла връзка към публичен дом.

За да се влезе във величествения хотел, се минаваше под голяма червена тента между два двуметрови каменни позлатени лъва със сериозни изражения. Фоайето беше голямо колкото футболно игрище, само че вместо с трева беше застлано с дебели ориенталски килими в тъмносиньо и червено. От високия шест метра таван висеше полилей, сякаш взет назаем от декорите на филма „Фантомът на Операта“. За Махоуни това беше най-импозантното хотелско фоайе в града.

Малко встрани се намираше барът с високи тапицирани с естествена кожа столове, подредени в полукръг около кухнята, така че посетителите да наблюдават на чашка аперитив готвачите, докато приготвят храната им. Имаше и ниски маси с удобни кресла с бели и червени дамаски; Махоуни се беше разположил в едно от червените, отпиваше от чашата си с „Уайлд Търки“ и все повече се вбесяваше на Калахан, който закъсняваше вече двайсет и пет минути.

В шест и половина мъжът най-после се появи, преструвайки се на задъхан от бързане.

— Толкова съжалявам, че те накарах да чакаш, Джон — каза той. — В този проклет град става все по-трудно да се шофира.

Глупости. Махоуни знаеше, че офисът на Калахан е на десет минути пеша от хотела, на Екзетър стрийт. Но вместо да покаже колко е раздразнен, той отвърна:

— Няма проблем. Аз самият дойдох преди две минути.

И майната ти.

Шон Калахан беше на четирийсет и седем години и изглеждаше като издънка на стар бостънски род. На ръст беше почти метър и деветдесет, с дълъг нос, пооредяла леко прошарена коса и тънки устни, почти винаги стиснати в неодобрителна гримаса. Лицето му беше гладко в резултат от усилията на елитен пластичен хирург; освен това изглеждаше в превъзходна физическа форма, понеже играеше тенис, имаше личен треньор и нова млада съпруга. Облечен беше небрежно: с тъмносиньо спортно сако, бежов панталон, синя риза с избродиран върху джобчето монограм, но без вратовръзка — типичното облекло на стажантите от офиса на Махоуни. Но конгресменът знаеше, че Калахан не беше от богато семейство и никога не бе стъпвал в Харвард; израснал бе в Чарлстън, завършил бе общински колеж и може би половината от живота му бе минала в напразни усилия да се отърве от провинциалния си акцент.

Калахан си поръча тоник с резенче лайм; очевидно алкохолът влизаше в противоречие с новия му фитнес режим.

— Е, как са Мери Пат и момичетата? — попита той.

Двамата поговориха десетина минути за това-онова, след което Махоуни реши да мине по същество.

— Днес при мен дойде Елинор Добс.

Калахан поклати глава и се усмихна кисело и раздразнено.

— Тя е луда, Джон.

— Може и така да е, но ми каза, че я тормозиш, за да я изхвърлиш от жилището й.

— А каза ли ти също, че съм й предложил двеста хиляди долара? Намерил съм й апартамент, поне два пъти по-хубав от сегашния и на шест преки от него.

— Не. — Махоуни беше в шок, че Калахан й е предложил толкова пари; явно инатът й му струваше далеч повече. — Каза ми обаче, че спираш климатика, топлата вода и електричеството, че си й разбивал апартамента и й крадеш пощата. Пратил си два боклука на име Макнълти да тероризират възрастните хора като нея, които още живеят в сградата.

— Предложих й двеста бона, Джон! Двеста!

— Е…

— Имаш ли някаква представа как се организира проект като „Дилейни Скуеър“? Как се привличат инвеститори, как се купуват парцели, как се вадят разрешителни, как се сключват сделки с градската управа? От седем години се занимавам с това, а тази жена се опитва да провали едно начинание, което ще оживи икономиката на Бостън, ще създаде работни места в строителния сектор, а впоследствие и в офисите и търговските обекти, които ще построя. Освен това не дава възможност на общината да събере милиони във вид на данъци, понеже хората, които ще се нанесат в тези сгради, са и данъкоплатци.

Махоуни забеляза, че Калахан говори само за ползите, които щяха да произтекат от проекта му за Бостън, сякаш го правеше от едната гола благотворителност, без изобщо да спомене какво очакваше самият той да изкара от него.

— Дявол да го вземе, Джон! Опитах се да я вразумя, но… — Внезапно Калахан прекъсна тирадата си и пое дълбоко дъх. — Какво искаш от мен?

— Искам да намериш начин да се разбереш с нея.

— Ти май не слушаш какво ти говоря! Вече опитах. Но тя не е съгласна. Харесвало й да живее на това място, свикнала била с квартала, държала да е близо до приятелите… Но знаеш ли какво ще ти кажа, Джон? Повечето от местата, с които била свикнала, вече ги няма, приятелите й са се преместили! Знаеш ли коя е истинската причина да се заяжда с мен?

— Коя? — попита Махоуни.

Той вече я знаеше, Елинор му бе казала, че иска да заеме гражданска позиция.

— Жената гони цели, които са чисто политически. Според нея такива като мен, които създават работни места и плащат данъци, правят града недостъпен за обикновените хора. За това е цялата шумотевица. За единия процент, лишаващ деветдесет и девет процента от жилища, които да са им по джоба. Този тъпан бие тя.

— И е права, ако питаш мен.

— Не! Изобщо не е права! Хората с пари, хората с мозък, амбиция и образование имат право да живеят в прилични жилища. Дори, бих казал, в луксозни. А пък аз имам правото да им ги построя, след като ги искат. Или може би държиш градът да заприлича на Детройт? Може би очакваш хората, създаващи работни места и плащащи данъци, да отидат някъде другаде? Съжалявам, но това е животът. Винаги е бил такъв и винаги ще бъде. В тази страна комунизмът не е на почит, така че не можем да гарантираме на всеки един и същ стандарт на живот. Живееш така, както си заслужиш. А откачалки като Елинор Добс не разполагат с някакво дадено им от Бога право да спират прогреса.

Когато спря да говори, лицето на Калахан беше червено като тапицерията на креслото. Махоуни въздъхна.

— В случая не мога да взема твоята страна, Шон. Съжалявам, но няма как да подкрепя богат човек като теб, при положение че хора като Елинор страдат. Поне не публично.

— Колко пари ти даде Елинор Добс за последната кампания, Джон? Защото от мен получи петдесет бона.

— И аз го оценявам високо, Шон, честна дума. Но след като на всеки две години трябва да ме преизбират, поне си давам вид, че ми пука за хора като Елинор Добс, понеже те са много повече, отколкото такива като теб. Затова те моля да намериш начин да се разбереш с нея и да престанеш с това тъпанарско извиване на ръце. Може леко да забавиш проекта си, но накрая всички ще са доволни. А пък утре, вместо да свикам пресконференция и да кажа, че Шон Калахан е злодей и хулиган, ще обявя, че съм разговарял с него и той е добро момче. Ще кажа, че за него може би са работили отделни хора, които са кривнали от правия път, но той ще се отърве от тях и ще стори едно добро дело за Елинор и останалите наематели в сградата.

Около минута Калахан не отговори. Просто седеше неподвижно и гледаше втренчено в кървясалите сини очи на Махоуни. Накрая каза:

— Не.

— Не какво?

— Не, няма да сторя добро дело. Опитах се да го направя, но тя държи да ме прецака. А мен ме чакат инвеститори, за да довърша проекта. Имам график и с всеки ден закъснение трупам загуби.

— Искаш да кажеш, че намалява печалбата ти — подхвърли Махоуни. — С това нещо няма как да загубиш пари.

Калахан не отговори.

— Шон, моля те да постъпиш разумно.

Калахан се изправи.

— Върви по дяволите, господин конгресмен. И следващия път, когато дойдеш с протегната ръка за дарение, ще ти кажа същото. Освен това ще говоря с приятелите си как Джон Махоуни е човек, който първо ти взема парите, а после те прецаква, за да се хареса на избирателите. Така че върви по дяволите. На теб такива като мен ти трябват много повече, отколкото ти на нас. При следващите избори ще помогна на съперника ти да спечели и съм сигурен, че той ще намери начин да ми се отблагодари.

С тези думи Калахан се обърна и си тръгна.

Шон Калахан излезе бесен от „Копли“ — толкова ядосан, че едва виждаше къде ходи. „Дилейни Скуеър“ беше най-сложният строителен проект, с който някога се бе захващал, а сега на всичко отгоре се намесваше и този лицемер Махоуни. Но докато крачеше обратно към офиса на Екзетър стрийт, той си каза, че може би не е трябвало да избухва така. Определено не биваше да използва такива думи. Трябваше да подходи по-дипломатично. Можеше дори да излъже Махоуни, че ще се опита да постигне някакво споразумение с Добс. Но после си помисли: майната му! Както бе казал на Махоуни, той му трябваше повече, отколкото Махоуни на него. Имаше и друг, по-голям проблем: хората, инвестирали в „Дилейни Скуеър“, не бяха от онези, които можеше да си позволи да разочарова. Трябваше да разкара онази стара кучка от сградата и от живота си, и то веднага.

След като Калахан си тръгна, Махоуни си поръча още едно питие. Кипеше отвътре.

Но онова, което най-много го бе вбесило, беше неуважението. Върви по дяволите?! С кого си въобразяваше, че разговаря Калахан?

Е, какво пък — в днешно време богаташи като Калахан дори не си даваха вид, че се респектират от политиците. Вече не. Те знаеха, че парите им движат политиката, а не хората, заемащи изборни длъжности.

Онзи ден Махоуни бе гледал по телевизията някакво изслушване в Сената. Комисията по банков надзор бе привикала двама-трима банкери от Уолстрийт във Вашингтон, за да ги разпитва за някакви безобразни сделки, които били сключили, заличавайки с един замах пенсионния фонд на няколко десетки хиляди работещи граждани. Но въпросните банкери, заобиколени от цял взвод адвокати, не изглеждаха ни най-малко разтревожени. Всъщност дори се усмихваха самодоволно. Знаеха, че няма да влязат в затвора. С нищо не бяха нарушили закона — просто леко го бяха заобиколили — така че сенаторите, половината от които зависеха финансово от банките им, не бяха в състояние да направят нищо по въпроса.

Е, на Махоуни му беше писнало от такова неуважение и човекът, който щеше да усети на свой гръб властта му, се казваше Шон Калахан. При нормални обстоятелства той би се разтревожил от заплахата на Калахан — как щял да организира колегите си да подкрепят опонента му, но този път… Вече изобщо не ставаше дума за Елинор Добс. А за един нахакан боклук с пари, който трябваше да си научи урока и този урок гласеше, че никой не може да казва на Джон Махоуни да върви по дяволите.