Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (3)

2

На външен вид Елинор Добс беше около седемдесетте; впоследствие Махоуни научи, че е на осемдесет и две. Облечена беше с тениска на „Ред Сокс“ от шампионата през 2004 г. и торбести джинси. Носеше евтини маратонки. Беше малко над метър и петдесет, слаба и с къса сива коса, която не си даваше труд да боядисва и къдри, а най-вероятно подстригваше в бръснарница. Зад дебелите бифокални лещи на очилата й проблясваха сини очи.

Първите думи, които излязоха от устата й, бяха:

— Знам, че на практика сте безполезно лайно, но си казах, че няма какво да губя, ако дойда при вас.

Махоуни се изсмя.

— Как се казвате? — попита той.

— Елинор Добс — отвърна тя.

Още с влизането си жената му напомни на баба му по майчина линия. И двамата му родители бяха бачкатори. Баща му бе работил като кранист в някаква отдавна закрита корабостроителница, а майка му — като келнерка, секретарка и продавачка в разни магазини. Жената не отказваше никаква работа, стига с парите да можеше да прати сина си в енорийско училище. Затова го бе отгледала най-вече баба му. Тя се грижеше за него, докато беше още твърде малък, за да ходи на училище, а пък когато тръгна, след часовете се прибираше в нейната къща, за да чака родителите си да го вземат след работа. И също като Елинор Добс баба му беше корава старица. Караше го да си пише домашните, не му даваше да се събира с момчета, които смяташе за лоша компания, и като цяло го държеше изкъсо. Ако се опитваше да я дразни, тя му издърпваше ушите; много вечери Махоуни се бе прибирал у дома с уши, червени като носа на елена Рудолф или като собствения му нос на стари години, след всичкия изпит алкохол.

— И така, Елинор, с какво мога да ви бъда полезен?

— Живея в жилищна сграда на Дилейни стрийт, но се опитват да ме изгонят. Преди две години подписах петгодишен договор при фиксиран наем, защото нямам намерение да се махам от там, докато не ме изнесат в ковчег. Но не мина много време, след като подписах, и…

— Петгодишен договор за наем е леко необичаен, нали?

— Може и така да е — отвърна Елинор, раздразнена от прекъсването. — Но собственикът на сградата беше свестен човек и понеже остаряваше, някои от дългогодишните наематели като мен го убедихме да подпишем по-дългосрочни договори. Както и да е, опитвам се да кажа, че не мина много време, и собственикът почина, а децата му продадоха сградата на онзи проклет предприемач. Всъщност той вече изкупи всички имоти в квартала, а сега се опитва да изхвърли и хората от моята сграда, за да събори всичко и да построи на негово място баровски комплекс.

— Разбирам — каза Махоуни.

— Нищо не разбирате. Оставете ме да довърша! Първото нещо, което той направи, бе да вдигне тройно наема на всички с изтичащи договори, колкото и да се борехме отчаяно, за да го спрем. Заведохме дело, но неговите адвокати ни размазаха. Аз организирах протести. Събрахме се пред къщата му на Бийкън Хил, дори снимката ми излезе в „Глоуб“, направихме жива верига около строежа, за да не пускаме камионите му да влизат, но полицаите ни разгониха. Както и да е, за няма и година той успя да разкара около осемдесет процента от наемателите, които живееха в моята сграда.

Тя пое дъх и продължи:

— Следващото, което направи, беше, че се опита да откупи дългосрочните договори от хората като мен, предложи ни и помощ да се изнесем. Когато приключи, бяхме останали само четирима наематели в сградата.

— Но доколкото разбирам, вас не е могъл да подкупи — каза Махоуни.

— Не, разбира се! И тогава той започна да играе мръсно. Уволни домоуправителя на сградата и го замени с двама главорези, братята Макнълти. След което асансьорът спря да работи, вече ще стане година, а някои от наемателите не са в добра форма като мен и тези стълби направо им вземат здравето. Токът спира по пет пъти в месеца, и то с дни, все едно живеем в някоя държава от Третия свят. Входната врата вече не се заключва и вътре се влачат разни наркомани, краде се, макар да се съмнявам, че точно наркоманите крадат.

— Боже! — възкликна Махоуни; гримасата на лицето беше искрена.

— Това не е всичко! — отвърна Елинор. — Топлата вода повечето време тече студена, а климатикът спря да работи още първото лято, когато започна всичко това. Днес в апартамента ми е като във фурна. Изнесоха пералните и сушилните машини от сутерена и трябва да ходя на обществена пералня през четири преки. Пощата се губи. Два пъти ми разбиваха апартамента. А пък ония Макнълти само се въртят наоколо и плашат хората.

— Разбирам — каза Махоуни, но Елинор още не бе приключила.

— Оплаках се на кого ли не. На кмета, на градския съвет, на полицията. Наех адвокат, но предприемачът има достатъчно печени юристи, на които моят не може да стъпи на малкия пръст. Засега някак си удържам положението за няколкото останали наематели, но това няма да трае вечно. До месец-два не се съмнявам, че ще съм сам-сама в сградата. И така, какво смятате да направите, за да ми помогнете?

Вместо да отговори на въпроса й, Махоуни попита:

— Чудя се защо просто не вземете парите, които този човек ви предлага. Допускам, че вече му струвате скъпо, така че ще е готов да плати, колкото кажете, а след три години, когато ви изтече договорът, така или иначе ще ви се наложи да се преместите.

— Казах ви. Не искам да се местя. — Устните й се свиха в тънка упорита черта, както на баба му навремето, когато се заинатеше за нещо. — Там ми харесва. Има паркове, в които да се разхождам. През две преки има пекарна, откъдето си купувам гевреци сутрин. Метростанцията е наблизо. Но това не са главните причини. Заела съм гражданска позиция срещу този човек и всички като него.

— Заели сте гражданска позиция?

— Именно. Такива неща се случват все по-често в страната. Места като Манхатън, Сан Франциско и Бостън се превръщат в запазена територия за свръхбогатите. Бедните хора са изгонени и на тяхно място идват баровци, които могат да си позволят милиони за жилище в тузарска кооперация или пет-десет бона месечно за наем. Дори наемите на семейните магазини скочиха толкова, че хората удрят катинара и правят път на лъскави бутици за богаташи. Онзи ден четох във вестника, че някакъв предприемач в Сиатъл се опитвал да изгони наемателите от жилищен блок, а една жена като мен му се опълчила. Затова заемам гражданска позиция.

Проблемът всъщност допадаше на Махоуни. Макар той да не вярваше, че може да спре предприемача, нищо не му струваше да вземе страната на Елинор срещу него. Да произнесе реч за нуждата от достъпни жилища и как не бива да се допуска предприемачите да тормозят обикновените хора, да прекъсват електричеството и топлата вода и да използват тактики на сплашване срещу тях. Ами да! Щеше да свика пресконференция и да покани Елинор; тя беше борбена жена, с дар слово, освен това беше фотогенична, двамата щяха да изглеждат добре на снимките. И той щеше да се впусне в дълга тирада за неравенството в доходите, за да покаже на света, че е плътно на страната на бедните хора като Елинор Добс.

След това той щеше да се срещне с въпросния предприемач и да му каже да престане с глупостите, поне за известно време, и така щеше да изглежда герой и закрилник на онеправданите. Можеше да го посъветва да обвини за случилото се своите подчинени — братята Макнълти; да каже, че са се престарали и че той не одобрява техните действия. И накрая да предложи на Елинор сделка, на която да няма как да откаже; по дяволите, с парите, които тази жена му струваше вече с ината си, той би могъл да купи къща на Кейп Код! Да, Махоуни щеше да се обяви за застъпник на бедните и да изглежда добре в тази роля, а накрая, когато наистина се наложеше Елинор да се премести, поне щеше да й каже, че е направил всичко по силите си… и да извърти така нещата, че да изкара републиканците виновни за всичко.

— Кой е предприемачът? — попита той.

— Шон Калахан — отвърна Елинор.

Махоуни почти се усмихна. Нещата се нареждаха перфектно. Той познаваше Калахан. Знаеше и за проекта му в Бостън. Беше нещо гигантско, а сградата на Елинор съставляваше една много малка част от него.

Но той остана невъзмутим и не каза нищо. Вместо това промърмори:

— Калахан. Да, чувал съм за него. — Каза го с такъв тон, сякаш смяташе бизнесмена за олицетворение на злото.

Махоуни позвъни на Маги и й нареди да прати някое от децата. Надяваше се да е пак хубавата студентка, но вместо нея в кабинета влезе едно от момчетата — слабо и високо, вероятно гений, понеже Маги други не наемаше; и със сигурност от богато семейство, понеже Маги подбираше само такива, чиито родители биха подпомогнали кампанията на Махоуни.

— Как ти беше името? — попита той момчето, макар никога да не бе чувал името му.

— Мейсън Станхоуп — отвърна младежът.

Какво име! Махоуни познаваше бащата — адвокат, натрупал парите си с водене на колективни дела срещу различни авиокомпании и живееше в къща като замък на Мартас Винярд — още едно от местата, където само богаташи можеха да си позволят да живеят.

— Мейсън, това е Елинор Добс. Искам да си запишеш всичко, което има да ти каже. Елинор, изложете пред Мейсън фактите. Дати, хора, с които сте се срещали, какво точно са направили братята Макнълти. И Мейсън, кажи на някого от колегите ти, например на онова момиче, което донесе речта ми, че искам да разбера закона за изгонване на хора от жилищата им. След като чуеш Елинор, ще разбереш какво имам предвид. И по-живо, Мейсън. Утре двамата с Елинор ще дадем пресконференция, така че действай! Ясно?

— Да, сър — отвърна Мейсън.

— Наистина ли ще ми помогнете? — попита недоверчиво Елинор.

— Разбира се — отвърна нейният застъпник.