Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (9)

8

— Шон иска да очистим старата кранта — каза Рой Макнълти. — Не го е казал, но знам, че това иска.

— Да, така е — отвърна Рей.

Беше единайсет преди обед и двамата седяха в „Шамрок“ и пиеха кафе, подсилено с шот „Джеймисън“ за отскок. В бара нямаше клиенти. Дорийн Вон — едновременно барманка, управителка и наемателка — беше зад бара, зачетена в „Глоуб“. Тя беше ниска, но пълна жена, може би 90 килограма; ръцете й над лактите бяха по-дебели от бицепсите на братята. Косата й наподобяваше ръждивочервена тел за миене на съдове, а лицето й беше обсипано с едри кафяви лунички. В момента Дорийн им беше ядосана. Беше ги помолила да сменят кега с бира, понеже я болеше кръстът, но те й казаха да си го смени сама, защото били заети.

— Няма да го направя! — каза Рей. — Пречукаме ли я, ние ще сме заподозрени номер едно и номер две, а не искам да рискувам до живот в затвора, за да си сменя надписа на бара.

— Ставаше дума за доста повече от един надпис — каза Рой. — Но си е така. Някакви идеи?

— Не. Може би просто да отскочим до там с колата и да хвърлим по едно око. Все нещо ще ни дойде наум.

— Да, става. Ей, Дорийн — провикна се Рой към бара. — Ние излизаме за малко.

В отговор Дорийн му показа среден пръст.

 

 

Те отидоха до блока на Дилейни стрийт със стария си бял ван форд еконолайн. Имаха и едно много сладко червено като пожарна кола камаро; беше им излязло буквално без пари, понеже го бяха купили направо от човека, който го бе откраднал, но го пазеха за специални случаи. Да не бяха луди да ходят с него на строежа и да го цапат!

По пътя някакъв отворко по радиото започна да мели нещо за Брейди и „Пейтриътс“, как щели да размажат всичко живо по пътя си.

— Стига с тоя Брейди, той е свършен — каза Рой. — Скоро става на четирийсет и…

Възражението на Рой бе отправено към коментатора по радиото, но му отговори Рей:

— Свършен? Брейди? Ти като нищо си най-тъпият бял човек в Бостън! Брейди току-що спечели Супербоул и…

— Никакъв Супербоул не е печелил Брейди! Оня тъпанар, треньорът на „Сиатъл“, загуби, защото направи смяна без време! И слушай какво ти казвам, Брейди…

Двамата спориха за Том Брейди, докато стигнаха до сградата на Елинор. Когато влязоха във входа, видяха мършавия старец Спигълман да се катери по стълбите, стиснал в ръка торба с покупки.

— Ей! Какво носиш в торбата? — подвикна Рой.

Спигълман извърна глава; очите му бяха разширени от ужас, приличаше на притиснат в ъгъла плъх. С този остър нос физиономията му наистина беше на гризач. За миг Рей си помисли, че ще хукне нагоре по стълбите, за да избяга, но после Спигълман явно си даде сметка, че едва ходеше. С треперещ глас той отвърна:

— Лекарствата на съпругата ми, има белодробен емфизем.

Братята пристъпиха напред и застанаха заплашително надвесени над него; бедният Спигълман беше едва метър и шейсет.

— Откъде можем да сме сигурни, че не носиш някакви таблетки в тая торба? — попита Рой.

Спигълман го изгледа объркан.

— Ами точно това нося, нали ви казах? Лекарствата на съпругата ми.

— Нямам предвид такива таблетки, тъпако. А истински, амфетамини, екстази или нещо такова. Това тук е зона, свободна от дрога. Така пише на табелата отвън на улицата.

— Какво?! — успя само да каже Спигълман.

Рой се засмя.

— Хайде, движение. Махай се от очите ми. Само се шегувам, не разбираш ли от майтап?

Те проследиха с поглед Спигълман, докато се изкачваше по стълбите като охлюв, болен от артрит. Когато в един момент се извърна и видя, че братята са още долу, той се препъна и щеше да падне, ако не се държеше за парапета.

— Е, какво правим сега? — попита Рой.

Рей не отговори. Той продължаваше да гледа замислено Спигълман, който с мъка се изкачваше по стъпалата.

 

 

Демарко беше в кабинета на старши полицейски инспектор Франсис О’Рурк, началник на Охранителната полиция към Полицейското управление на Бостън. О’Рурк беше висок и строен мъж, малко под шейсет; с късо подстриганата прошарена коса и очила с телени рамки приличаше донякъде на учен. Вместо в костюм беше облечен в синята си униформа. На стената на самохвалството зад гърба му висяха снимки на младия О’Рурк като патрулиращ полицай; имаше и една, на която беше с каска и бронежилетка, екипиран като командос. В допълнение към дузината месингови плакети и рамкирани удостоверения, свидетелстващи за доблестната му служба на град Бостън, в кабинета имаше и стъклена витрина, вътре с нагънато американско знаме, по което бяха набучени всичките медали от военната му служба. Демарко забеляза, че сред тях е и „Пурпурно сърце“.

Според сайта на Бостънското полицейско управление Охранителната полиция се занимаваше с „гарантиране на обществената безопасност и предоставяне на ефективни и ефикасни полицейски услуги на гражданството“. Махоуни му бе дал името на О’Рурк, като му го бе описал като най-висшестоящия полицай в управлението, пряко отговарящ за безопасността на Елинор Добс.

Дотук Демарко бе останал с впечатление, че на О’Рурк наистина му пукаше за Елинор, макар да беше еднакво възможно и просто да се преструваше, за да угоди на Махоуни. Щом се е издигнал толкова нависоко в йерархията, той притежаваше известна актьорска дарба.

— Трябва да разберете, че това е всичко, което можем да направим — каза О’Рурк. — Имам патрулни коли в района и периодично един от хората ми се отбива, за да нагледа Елинор. Но освен ако Калахан и онези главорези, които работят за него, не направят нещо противозаконно, имам предвид нещо по-сериозно от това да й спрат тока, аз не мога да ги арестувам.

— Разкажете ми за Макнълти — подкани го Демарко.

О’Рурк поклати глава.

— Това са бесни кучета. По-големият, Рей, излежава една година за кражба на кола още когато е на седемнайсет. Това всъщност е третият му арест за едно и също провинение, но първите два пъти се измъкнал. Този път обаче съдията го вкарва за година в „Уестбъро“. Оттогава и той, и брат му са арестувани безброй пъти, но всъщност не са лежали много време в затвора. Прибирани са най-вече за притежание на наркотици, шофиране в пияно състояние, дребни кражби от магазините, такива неща. Веднъж, докато цените на горивата бяха високи, в продължение на половин година източвали с маркуч бензин от всички коли в квартала, докато накрая ги хванали. Но основните им провинения са физическо насилие, най-вече кръчмарски сбивания. Някой ги ядоса, а те лесно се палят, при което двамата го нападат едновременно и го млатят, докато го направят на кайма. Най-дългата им присъда досега е била две години, след като за малко не убили някакъв човек, който с нещо ги подразнил по време на мач на „Ред Сокс“. Но в досието им не пише всичко. Двамата имат бар в Ривиър…

Демарко знаеше, че Ривиър е предградие на седем-осем километра от Бостън.

— След като Махоуни ми се обади, говорих с шефа на местния полицейски участък. Той ми каза, че братята имали вземане-даване с мафията в Провидънс. Те са като… Ходили ли сте някога в „Хоум Депо“? Сигурно сте виждали пред магазина да се мотаят едни яки мъжаги, които си търсят почасова работа. Хамали, общи работници. Нещо такова са Макнълти за мафията на Провидънс. Ако им трябват шофьори, които да закарат или докарат нещо с камион, и нямат по-подходящи хора наблизо, звънят на Макнълти. Основното ги ползват за цигари.

— Цигари?

— Да. Контрабандата на цигари е голям бизнес. В „Глоуб“ писаха, че струвала на щата двеста и петдесет милиона годишно в несъбрани вземания.

— Не разбирам — каза Демарко.

— Знаете ли колко струва кутия „Марлборо“ в Бостън? Близо девет долара. В Ню Йорк е още по-скъпо. Във Вирджиния същата кутия струва петарка и това е, защото данъците върху цигарите в Масачузетс и Ню Йорк са най-високи в цялата страна. Е, отива някой във Вирджиния, товари камион цигари по пет долара кутията, тук ги продава по седем, което за пушачите е изгодно, и си прибира по два долара чиста печалба на кутия. Цигарите вървят под масата във всички барове, в разните квартални магазини и прекупвачите знаят, че пласират цигари без бандерол, но си казват: голяма работа, да не продаваме хероин!

Демарко кимна разбиращо.

— И така, когато на онези в Провидънс им потрябват двама души, които да направят един курс до Ричмънд и да докарат камион цигари, звънят на братята. Шефът на участъка в Ривиър предполага, че са направили заварката с Провидънс, докато са били в затвора.

— А защо не са арестувани досега?

— Защото са като бълхите по кучето, а ФБР и хората, които се борят с организираната престъпност в Провидънс, се интересуват от кучето, не от бълхите. Те знаят, че Макнълти са някъде в периферията, но едва ли си струват усилията за организиране на наблюдение, вадене на съдебни заповеди, инсталиране на подслушвателни устройства и прочие главоболия. Както казах, става въпрос за цигари.

— А каква е връзката с Шон Калахан?

— Тук вече работата става леко мътна. Калахан е съученик с тия идиоти и доколкото знам, все още са приятели. Но той минава за примерен гражданин. Раздава пари за благотворителност, присъства на всички светски събития в Бостън, а по някаква негова си причина възлага на братята работа. Наема ги за къртене и извозване, но най-вече ги ползва за шофьори. Или, както сега, за домоуправители на сградата, в която живее Добс.

Той въздъхна.

— Не знам какво да ви кажа, Демарко, освен едно: внимавайте с братята. Те са опасни хора. От онези, които първо действат, а после мислят. Искам да кажа, че ядосате ли ги с нещо, могат да грабнат една дървена талпа и да ви пребият с нея, защото просто няма да им хрумне, че за убийство ще лежат до живот в затвора.

 

 

Демарко не знаеше със сигурност какво да прави по-нататък, но си каза, че няма да е зле да се посъветва с адвокат, специалист по вещно право. Макар самият той да се водеше юрист, познанията му в тази област можеха да се съберат в един напръстник. Или в половин.

Адвокатът, когото имаше предвид, се казваше Дули, беше негов състудент в правния факултет и понастоящем живееше в Бостън. От време на време, когато Демарко имаше път към града по поръчка на Махоуни, с Дули се виждаха на по една бира, понеже той харесваше компанията на Дули и жена му. Демарко измъкна телефона от джоба си, за да му се обади, но преди да бе успял да набере номера, апаратът звънна. Беше Елинор.

— Братята Макнълти са тук — каза тя, сякаш задъхана.

— Заяждат ли се с вас?

— Не, просто ходят из сградата. Когато ги питах какво правят, отвърнаха, че си вършели работата, проверявали дали всичко е наред.

— Така ли е?

— Да, засега. Има ток, топла вода. Климатикът обаче още е повреден и когато ги попитах за него, казаха, че щял да дойде човек да го погледне, но си личеше, че лъжат.

— А заплашваха ли ви?

— Не, но са намислили нещо. Обадих ти се, защото си казах, че може би ще искаш да поговориш с тях.

— Искам — отвърна Демарко. — Идвам веднага.

— Добре.

 

 

Заради строежите Демарко отново паркира на няколко преки от сградата на Елинор. Когато стигна до жилището й, той позвъни по телефона и я попита дали знае къде са братята в момента. Тя отговори, че не знае, но го посъветва да потърси в мазето, където се намирало цялото оборудване — електрическите табла, пещта за парното и така нататък.

Той заслиза по стълбите към мазето, като се придържаше с ръка за парапета, понеже нито една от лампите не работеше, а не искаше да си счупи врата. Откри братята в една стая, където в единия край имаше стар дървен тезгях с менгеме, а от куки на стената над него висяха всякакви дърводелски и шлосерски инструменти. Братята ядяха сандвичи и пиеха „Будвайзер“ и той чу единия от двамата да казва:

— Значи остава само да сложим нова крушка.

Демарко нямаше представа за какво говореха, но след време щеше да си припомни това простичко изречение.

В този момент те го видяха, застанал в рамката на вратата, и единият любезно го попита:

— Ти пък кой си, дявол те взел?

Демарко се усмихна.

— Казвам се Демарко. Дошъл съм просто да ви информирам, че ако продължавате да тормозите Елинор Добс, ще свършите в затвора.

Двамата се изправиха. Бяха по къси панталони, тесни бели тениски и маратонки. Демарко знаеше, че се казват Рой и Рей, но не и кой кой е. Забеляза, че на единия му липсваше парче от дясното ухо.

И двамата братя бяха с по няколко сантиметра по-ниски от него, но с набито телосложение и дълги мускулести ръце, които в този момент се свиваха в юмруци.

— Я повтори какво каза — обади се братът с двете цели уши.

А Демарко си помисли: ооо!

— Момчета, тук съм само за да ви предам едно съобщение. Работя за конгресмен Джон Махоуни, който ме прати да ви кажа, че е взел Елинор под свое покровителство. Току-що разговарях с главния инспектор в Полицейското управление на Бостън, той също я пази. Ще праща хората си да я наглеждат периодично, за да се убедят, че е добре. И ако вие я тормозите или заплашвате, ще се озовете в ареста.

— За какво? За това, че говорим с нея? — попита другият брат.

Демарко не му отговори, понеже, строго погледнато, човекът имаше право. Едва ли някой щеше да ги арестува без свидетели.

— Освен това съм наел адвокати, които търсят за какво да ви обвинят — продължи той. — Вас двамата лично, не Шон Калахан. Ще докажат пред съда, че със спирането на тока излагате наемателите в сградата на риск. Ако някой от тези хора почине от сърдечен удар, понеже навън е четирийсет градуса жега, а вие съзнателно сте повредили климатичната инсталация, влизате в затвора за убийство поради немарливост.

Демарко не бе наел никакви адвокати и нямаше представа как едно такова обвинение в убийство би издържало в съда, но си каза, че братята вероятно познават закона по-зле от него.

Очаквал бе след кратката му реч двамата да отрекат, че са вършили каквото и да било незаконно, но не такъв беше техният отговор. Вместо това този с двете здрави уши каза:

— Ще те пребием.

В този момент Демарко си каза, че е трябвало да послуша старши инспектор О’Рурк. Но беше твърде горд, за да се обърне и побегне. Огледа се за нещо, което би могъл да използва като оръжие; на тезгяха имаше два големи тръбни ключа, които щяха да му свършат работа, ако обаче успееше да се добере до тях. Проблемът беше, че двата дългоръки орангутана се намираха между него и тезгяха.

В този момент другият брат сложи ръка върху рамото на този, който го бе заплашил.

— Не тук, Рой.

Аха, значи Рей е този с отхапаното ухо — и в случая неговият спасител. След време Демарко щеше да си припомни и думите „не тук“.

После Рей Макнълти се обърна към него и каза:

— Но ако си мислиш, че костюмиран чиновник, който работи за някакъв си политик, може да ни уплаши, значи си сбъркал адреса.

 

 

След като си побъбри приятелски с братята, Демарко се качи по стълбите до апартамента на Елинор. Вътре беше като в пещ, макар че всички прозорци бяха отворени, а двата вентилатора работеха на пълни обороти. Елинор обаче беше в добро настроение и Демарко си каза, че вероятно нищо не можеше да го развали. Слушаше по радиото рок музика от седемдесетте и тъкмо бе изпекла бананов кекс за жената от долния етаж — онази с Алцхаймер. Той й каза за разговора долу, като премълча момента, в който се беше уплашил, че може да го пребият до смърт.

Елинор му предложи кафе, но той отказа. Демарко й обеща, че ще се съветва с адвокат дали не може да се направи нещо за Калахан. Елинор отвърна:

— Оценявам това, което правиш, но не вярвам, че един адвокат би могъл с нещо да ми помогне.

Тя излезе от апартамента заедно с него, завила прясно изпечения кекс в алуминиево фолио. Каза, че след като го занесе на госпожа Полански и после се отбие на долния етаж да нагледа семейство Спигълман, ще отиде на кино с климатик, за да гледа филм с Брад Пит. Брад, добави замечтано тя, е пич и половина.

Демарко излезе от сградата, спря се на тротоара и се обади на своя стар приятел Дули, за да му предложи да се видят на едно питие. Дули му предложи „Уорън“ в Чарлстън. Понастоящем той живееше в наскоро благоустроена зона, в луксозен апартамент, построен от предприемач като Шон Калахан, и ресторантът му се падаше наблизо.

Докато говореше с Дули, братята излязоха от входа на сградата и Рой насочи показалец към него, сякаш държеше пистолет — жест, който Демарко изтълкува като детинска заплаха: ще се видим пак с теб. Той им обърна гръб и точно когато минаваха покрай него, каза:

— Ясно. Осем часът в „Уорън“.