Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (32)

Епилог

Хавиер Кастро знаеше, че ще умре. Не знаеше само колко мъчителна ще бъде смъртта му. Каква ирония: да се моли да го застрелят в главата, вместо да го измъчват с часове. Куршум в черепа беше за предпочитане пред безкрайни изтезания, пред рязане на плътта парче по парче, докато накрая сърцето не се пръснеше, неспособно повече да издържа на вълните от нечовешка болка.

Той се намираше в някаква конюшня някъде в Мексико — и той не знаеше точно къде. Вътре имаше четири празни ясли, провесени от куки седла и юзди, бали сено, струпани покрай една от стените; пръстеният под беше застлан със слама. До стената беше облегната желязна вила; Хавиер се молеше да не влиза в употреба. Беше привързан с въже за стол, а китките му бяха стегнати в белезници зад гърба. Бяха му сложили белезниците преди шест часа и вече не усещаше пръстите на ръцете си. До двойната врата на конюшнята стояха на пост двама от бившите му бодигардове, оказали се предатели. Той седеше вече близо час в очакване — както предполагаше — да пристигне лудият му братовчед Пауло.

Последните шест месеца Хавиер се бе укривал в резиденцията си в Белиз, която бе купил като застраховка от руски петролен олигарх, изпаднал в немилост пред Путин, с надеждата никой да не може да го открие там. Къщата беше истинска крепост — с високи каменни огради и сложна алармена система, включваща детектори на движение, камери и подземен бункер, който само трениран сапьор би могъл да пробие. Той си бе казал, че единственият начин да се проникне през алармената система, каменните огради и четиримата бодигардове с узита, е сред тях да има предател — и се бе оказал прав.

Предишната вечер, докато спеше, Ла Леона — Мария Васкес — бе влязла в спалнята му, придружавана от двама бодигардове, корави мъже, които му бяха останали верни от години. Докоснала го бе с изящния си показалец и когато той бе отворил очи, за да види насочените пистолети на бодигардовете си, му бе наредила да стане и да се облече. Самата Мария бе цялата в черно — с късо кожено яке, поло, плътно прилепнали джинси и маратонки „Рийбок“. Приличаше на Жената-котка от „Батман“, но беше по-красива. Хавиер предположи, че бе пресрещнала бодигардовете му, докато бяха излезли за провизии, и или ги бе подкупила, или бе заплашила семействата им, които още живееха в Мексико.

По какъв начин гениалната Мария го бе открила в Белиз, той не знаеше. Единственото хубаво в цялата история бе, че жена му не беше с него — откакто американските власти бяха започнали да разследват картела, той бе настоял съпругата и дъщеря му да се преместят в Швейцария в неголяма къща, която бе купил там и която американците не можеха да му вземат. Плащаше на охранителна фирма хиляди долари месечно, за да ги пазят.

Докато се обличаше, Хавиер каза на Мария:

— Каквото и да ти плаща Пауло, аз ще го утроя.

— Моля те, Хавиер — беше отговорът, — не се унижавай.

На излизане от къщата той видя труповете на другите двама бодигардове, проснати на пода. И двамата бяха застреляни в гръб — вероятно с пистолети, снабдени със заглушители, понеже не беше чул изстрели. Той допускаше, че двамата, подкупени от Мария, ги бяха убили, преди да я пуснат в къщата.

След това му сложиха белезници, качиха го в голям черен джип и го откараха до частно летище, където ги очакваше малък реактивен самолет. По време на полета Мария му показа списък на банките, в които той държеше парите си; единственият начин, по който би могла да се сдобие с тази информация, беше от адвоката му или от личния му счетоводител, като един Господ знаеше какво им бе причинила, за да й разкрият тази информация. Когато му каза да й даде паролите, за да източи парите от сметките му, Хавиер се подчини без колебание. Ако не го бе направил, тя щеше да започне да го изтезава.

Парите в сметките му възлизаха на около 120 милиона долара; всичките му останали активи бяха в недвижими имоти или вложени в бизнес начинания и дялове от фирми и Мария го знаеше. Братовчед му щеше да се затрудни в присвояването им, а може би и нямаше да се опита да го направи. В списъка на Мария липсваха и едни 25 милиона в златни кюлчета, заровени във вътрешния двор на резиденцията му в Мексико Сити; единствено той и жена му знаеха за златото. Донякъде го утешаваше мисълта, че Даниел и дъщеря им нямаше да останат без пари. След като Хавиер й предостави исканите данни за банковите си сметки, Мария поработи известно време на компютъра си. Вероятно проверяваше информацията или превеждаше парите от сметките му в своите, след което поспа блажено до кацането на самолета, без нищо да смущава съвестта й.

Самолетът се приземи на едно частно летище в Синалоа, ползвано от картела. Преди Хавиер да слезе, върху главата му бе нахлузена качулка, след което бе качен на друг джип, който ги чакаше на пистата. От там го откараха право в конюшнята, където се намираше сега. В очите на изменилите му бодигардове се четеше разкаяние. Той понечи да ги наругае, че се бяха оказали такива неблагодарни подли псета, но се отказа. Къде ли беше Мария? Сигурно бе отишла да вземе братовчед му.

Неприятностите на Хавиер Кастро бяха започнали преди седем месеца, почти веднага след като си бе помислил, че се е справил успешно с проблема Калахан. Федерална работна група начело с Агенцията за борба с наркотиците със съдействието на министерствата на финансите и правосъдието на САЩ започна да проследява паричните потоци, минаващи през сметките на регистрирания на Кайманите инвестиционен фонд, който бе използвал, за да влага пари в „Дилейни Скуеър“. С помощта на хора от ръководството на въпросния фонд, предпочели да съдействат, вместо да влязат в затвора, американското правителство бе успяло да идентифицира имоти и банкови сметки в Съединените щати, в които картелът бе вложил значителни суми.

До момента американците бяха иззели недвижими имоти на картела за над триста милиона долара на територията на САЩ, включително луксозния апартамент на дъщерята на Хавиер в Ню Йорк. Конфискувани бяха три частни самолета, всеки струващ по около двайсет и пет милиона, и бяха замразени банкови сметки с почти четиристотин милиона в тях. Сметките се водеха на имената не само на членове на картела, но и на съдии, политици и полицейски служители, които бяха подпомагали картела през годините. Един допълнителен проблем, причинен от разследването, бе, че огромни купища пари в брой, складирани в тайни скривалища от двете страни на границата, мухлясваха, понеже никой не смееше да припари до тях.

Правителството на САЩ издейства и съдебна заповед за замразяване на „Дилейни Скуеър“ до приключване на следствието, а когато американската банка, кредитирала Калахан, научи, че е съфинансирала проект, в който се перат пари на мексикански наркокартел, тя отказа да отпуска каквито и да било по-нататъшни кредити за неговото приключване. Сега на мястото, където някога се бе издигала сградата с апартамента на Елинор Добс, зееше дупка, от която още дълго време нямаше да израсне нищо.

Когато започна разследването за пране на пари, Хавиер се свърза с един свой източник в агенцията, на когото плащаше от години, и той го осведоми, че всичко става по инициатива на конгресмен Джон Махоуни, когото Хавиер си бил позволил да заплашва. Какво безобразие! Хавиер бе изпълнил буквално желанията на Махоуни по отношение на Калахан, и при това нито веднъж не го бе заплашил! Поне той не смяташе предупреждението си до Демарко за заплаха. Просто бе помолил Мария Васкес да му предаде, че ако Махоуни не остави картела на мира, хора като лудия му братовчед ще го подгонят — но никога не бе споменавал, че самият той ще тръгне да му отмъщава!

Едва сега Хавиер си даде сметка — твърде късно, за съжаление, — че може би не трябваше да убива Калахан; трябваше просто да го принуди да се оттегли от „Дилейни Скуеър“. И още нещо: не трябваше да се опитва да сплаши Махоуни, показвайки му колко лесно би могъл да натопи Демарко за убийството на Калахан. Махоуни очевидно не се интересуваше какво ще се случи с Демарко; за него той беше просто слуга. Единственото, което го интересуваше, бе, че е недопустимо човек с неговата власт да бъде сплашван. Този нещастник беше опасен егоист и сега неговият егоизъм щеше да струва живота на Кастро, точно както бе струвал и този на Калахан.

Откакто американците започнаха да конфискуват пари и недвижимо имущество, братовчед му бе изпаднал в ярост. Обаждаше му се по телефона и крещеше, че той — Хавиер — бил длъжен да обезщети всички, изгубили вложенията си. А Хавиер не разполагаше с достатъчно пари, за да ги обезщетява — освен ако не държеше да се превърне в просяк, какъвто нямаше намерение да става. Той заяви на братовчед си, че не по негова вина американците бяха успели да идентифицират активи на картела в Съединените щати. Виновни за това били хората от инвестиционния фонд на Кайманите и счетоводителите на картела. Той предложи да възстанови на Пауло петнайсетте милиона, които бе изгубил в „Дилейни Скуеър“, но това в никаква степен не умилостиви лудия му братовчед. Ето защо Хавиер накрая избяга в Белиз, без да знае какво ще предприеме оттук нататък. Надяваше се, че може да му излезе късметът братовчед му след време да бъде арестуван или убит, за да не му се налага да живее вечно в изгнание, но този път късметът му бе изневерил.

 

 

Хавиер не бе виждал Пауло Кастро от близо две години и когато братовчед му най-после се появи, той едва го позна — толкова зле изглеждаше. Пауло беше висок мъж, близо метър и деветдесет, и като млад бе имал телосложение на тежкоатлет, натъпкан със стероиди. Сега приличаше просто на петдесетгодишен дебелак. Но не само физически бе деградирал. Хавиер бе чувал, че братовчед му пиел много и смъркал кокаин. Лицето му беше подпухнало, кожата червена и на петна, очите му кървясали, сякаш от дни не беше спал. Освен това с годините бе станал още по-кръвожаден и непредвидим. При най-малката провокация изпадаше в неконтролируема ярост; Хавиер бе чул, че смачкал с бейзболна бухалка черепа на един от най-близките си сътрудници само защото закъснял за среща. Освен това бе развил болезнена параноя — най-вероятно в резултат от алкохола и наркотиците — и убил няколко души по подозрения, че разговарят с федералните, макар да бе невероятно някой от хората му да поеме такъв риск. Пауло Кастро се бе превърнал в ранена мечка гризли, всяваща ужас у всички наоколо с дългите си остри нокти.

Ето защо Хавиер се изненада, когато Пауло влезе в хамбара и просто седна върху една бала сено. Очаквал бе още с появата си да се нахвърли с юмруци върху него, да крещи и буйства, но нищо подобно не се случи. Просто седеше и дишаше тежко, и тогава Хавиер разбра, че братовчед му е толкова пиян, че ако не беше седнал, може би щеше да падне.

С Пауло дойдоха още двама бодигардове, с което станаха общо четирима. След тях влезе и Мария Васкес, облечена в същите дрехи както предишната нощ, когато го бе отвлякла. Тя го огледа — съчувствено, както му се стори, — след което отиде и се облегна на стената до подпряната вила. Комбинацията от смъртоносния инструмент, меднорусата й коса, черните дрехи и яркочервеното й червило накара Хавиер да си помисли: любовница на дявола.

Последният, който влезе в конюшнята, беше Игнасио Рохо. Към седемдесетгодишен, Рохо беше слаб, с очила и ръце, изкривени от тежък артрит. Както винаги, беше с тъмен костюм и бяла риза с разкопчано горно копче, без вратовръзка. Той беше нещо като оперативен мениджър на картела и движеше всички дела, тъй като Пауло нямаше търпението да се занимава с детайли. Докато Рохо работеше за него, Хавиер винаги го бе уважавал за това, че се задоволяваше с отредената му роля. Нямаше никакво желание да оглави картела, защото съзнаваше, че онзи, на чиято глава беше короната, имаше и мишена, нарисувана на гърба си.

Рохо се огледа и застана до Мария Васкес, а Мария, която си даваше сметка за възрастта му и за болните му стави, щракна с пръсти и каза на единия от бодигардовете:

— Донеси онзи сандък на сеньор Рохо да седне.

Щом чу заповедта, бодигардът се втурна да я изпълни.

Пауло понечи да каже нещо, но се задави в гръмки кихавици. Хавиер беше забравил за алергиите на братовчед си. Когато най-после се успокои, Пауло каза:

— Това гадно сено… Защо точно тук решихме да го направим?

— Беше удобно — отвърна Мария.

— Удобно за кого? — сопна се Пауло.

Мария не се извини, което изненада Хавиер, но междувременно Пауло отново насочи вниманието си към него.

— Братовчеде — каза той, — ти ми загуби много пари. Причини ми големи неприятности.

Макар да знаеше, че е безнадеждно, Хавиер отвърна:

— Само ми кажи как мога да изкупя вината си пред теб, Пауло.

Пауло се изсмя, после отново започна да киха. При различни обстоятелства може би щеше да е комична гледка. След като престана, Пауло каза:

— Трябва да се махна от тук. Ей, ти! — обърна се той към един от бодигардовете. — Имаш ли нож?

— Да, сеньор — отвърна мъжът.

— Иди да му избодеш очите. Отрежи му ушите. И носа. По-бързо! — После се обърна към Хавиер. — Като приключи с лицето ти, ще ти отреже главата и ще я прати по пощата на жена ти. Тя винаги ме третираше като слуга.

Но бодигардът не помръдна. Вместо това погледна очаквателно към Мария Васкес.

— Какво зяпаш, дяволите те взели! — повиши глас Пауло. — Изпълнявай, каквото ти казах!

Никой не му отговори, а Игнасио Рохо се обърна към Мария.

— Хайде, да приключваме.

— Да — каза тя.

Мария погледна един от мъжете, който бе застанал зад Пауло, и му кимна. Преди братовчед му да реагира, мъжът извади берета и го простреля в тила. Дебелият Пауло падна по лице върху сламата на пода.

Хавиер притвори очи. Не можеше да повярва, че всичко това се случваше. Може би все пак му бе писано да оцелее? По всичко личеше, че Мария, със съгласието на Рохо, бе решила, че е време да поеме картела в ръцете си, и не се съмняваше, че всички в организацията ще се зарадват на тази промяна. Добрата новина за него беше, че и Мария, и Рохо бяха разумни хора, с които можеше да се говори и да се стигне до взаимноизгодно решение. Мария вече му бе отнела сто и двайсет милиона, но ако искаше още, той с удоволствие щеше да й ги даде.

— Благодаря ти, Мария — каза той. — А сега ми кажи какво да направя, за да изкупя вината си пред теб.

Мария го изгледа продължително, после поклати глава.

— Дай ми пистолета — каза тя на бодигарда, който бе застрелял Пауло.

Мъжът й го подаде и Мария пристъпи бавно към Хавиер. Макар и почти на четирийсет, тя беше красива, както винаги.

— Мария — каза Хавиер. — Не ме интересуват парите, които ми взе днес. Изобщо не ме интересуват.

— Съжалявам, Хавиер — отвърна тя. — Сега казваш, че не те интересуват, но ти си умен мъж, при това безскрупулен. Боя се, че докато си някъде наоколо, няма да се чувствам сигурна. — Тя му се усмихна с тъжната си, печална усмивка и добави: — Толкова много нещастие заради една упорита старица.

След което отговори на молитвата му отпреди време и го застреля в главата.

 

 

Демарко изгребваше навалелия през нощта три педи сняг от тротоара пред къщата си във Вашингтон. Това бе третият обилен снеговалеж за януари и той вече си мечтаеше един ден да може да прекарва зимите си във Флорида. Беше по дебел вълнен пуловер, джинси и ботуши. На главата си беше с черна плетена шапка, с която знаеше, че изглежда като някакъв главорез. Което го накара да се запита дали авторката на любовни романи, която си бе наумила, че приличал на Бруно, отрицателния й герой, вече бе довършила тъпата си книга.

Докато се навеждаше да загребе още една лопата сняг, той чу потракване на вериги за сняг и вдигна глава точно в момента, когато една патрулна кола на вашингтонската полиция се зададе по улицата право към него. Той усети как пулсът му се ускорява. През седемте месеца, откакто Махоуни бе задействал разследването на Кастро, пулсът му се ускоряваше всеки път, когато видеше униформен полицай. Демарко се запита дали днес най-после нямаше да го арестуват за убийството на Шон Калахан. Но патрулката не спря, а продължи шумно по пътя си.

Точно тогава телефонът му иззвъня и той свали ръкавиците си, за да бръкне в джоба си. Без да поглежда към дисплея, Демарко вдигна апарата до ухото си.

— Ало?

— Джо… — Женски глас, нисък и прелъстителен.

— На телефона — отвърна той, като се чудеше кой ли може да бъде.

— Мария. Помниш ли ме, от Бостън?

Няколко секунди той не се сещаше какво да каже.

— Мария, повярвай ми, никога няма да те забравя. Какво искаш?

— Исках само да ти кажа, че може да престанеш да се тревожиш.

— Че можете да ми лепнете убийство?

— Именно. Можеш да кажеш и на господин Махоуни, че е правилно разбран. Никой няма да му досажда повече. От гледна точка на картела или може би следва да кажа, от моя гледна точка, случилото се през последните месеци е нормална цена за правене на бизнес. Време е да гледаме напред.

— Наистина ли? — каза Демарко. — И Хавиер Кастро няма нищо против? Все пак от това, което чувам, той е загубил доста пари.

— Там, където се намира сега, на Хавиер не му трябват пари.

На Демарко му трябваха няколко секунди, за да осъзнае чутото.

— Разбирам — отвърна той. — А револверът, с който… нали разбираш…

— А, револверът ли? Револверът е… така да се каже, рециклиран. Не го мисли.

— Радвам се да го чуя.

— Е, това е, което имах да ти кажа, Джо. Но ако някога отново имаш път към Мексико, а тук сега е много красиво, температурата е около двайсет и пет градуса, няма нито един облак в небето, ако имаш път насам, звънни. По някаква причина ми е трудно да намеря с кого да излизам тук и ще се радвам да се видим.

След тези думи тя се засмя и затвори.