Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (19)

18

Единственото, което Демарко искаше в този момент, бе да се върне във Вашингтон.

Идеята да остане в Бостън, докато братята Макнълти бяха на свобода, не му допадаше никак, но нямаше избор. И той, както и Махоуни, държеше Макнълти да си платят за случилото се с Елинор Добс. Калахан беше главният виновник за състоянието й; братята бяха просто оръдията, които бе ползвал.

Дошла му бе идея как да се справи с Калахан, но все още не искаше да изиграе този коз. Това, което можеше да направи, бе да предложи на братята сделка: намалена присъда срещу съгласието да свидетелстват, че Калахан им е наредил да убият или осакатят Елинор, след което полицаите можеха да задържат Калахан по обвинения в съучастие в опит за убийство. Разбира се, щеше да се наложи Махоуни да понатисне подходящите щатски или федерални прокурори с либерални разбирания, за да доведат нещата до край.

На Демарко обаче тази идея не му допадаше особено, понеже би означавала братята да лежат по-кратко време в затвора, докато той искаше да останат дълго зад решетките. Затова предпочиташе специално за Калахан да измисли нещо по-завързано.

Калахан обаче беше съвсем различно животно от братята Макнълти. Не беше дребен гангстер, а милионер. Това означаваше, че ако извършеше престъпления, те щяха да са сложни и добре прикрити — престъпления, свързани с укриване на доходи или с намиране на всевъзможни вратички в закона с цел постигане на максимална печалба. Калахан не беше от онези, които можеш да подведеш да извършат някаква глупост, например да натоварят в колата си сандък с автомати, и Демарко си даваше сметка, че няма никакъв шанс да докаже участието му в противозаконни дейности. Но дори да излезеше наяве, че Калахан е нарушил закона, той беше достатъчно богат, за да наеме цял отбор високоплатени адвокати, които да се погрижат клиентът им да не прекара и ден в затвора.

Той можеше да продължава и занапред да пречи на работата на Дилейни стрийт, но какъв бе смисълът от това? Елинор вече я нямаше там и каквито и проблеми да му създадеше той, Калахан щеше да завърши проекта си и да натрупа състояние.

И така, какво да прави с него? В крайна сметка, независимо дали това му допадаше или не, двамата с Махоуни може би щяха да се задоволят с факта, че са използвали парите на Калахан, за да тикнат братята в затвора, докато Калахан не само щеше да отърве кожата след онова, което бе сторил с Елинор, но и щеше да натрупа още по-голямо богатство.

Както гласеше онази стара поговорка: животът е скапан, но затова пък кратък. По-точно животът беше скапан за хора като Елинор, за такива като братята Макнълти, но не и за хора като Калахан с неговия дворец на Бийкън стрийт и великолепната му млада съпруга.

 

 

Внезапно на Демарко му хрумна, че той всъщност не знае кой знае какво за Калахан и че би трябвало да направи съответните проучвания. Или може би просто търсеше начин да убие времето, понеже не се сещаше какво друго да върши.

Той отиде в ресторанта на хотела — след известно време, прекарано в хотелската стая, го обзе чувство на клаустрофобия, — включи лаптопа си в един удобно разположен контакт и си поръча кана кафе. Името на Калахан излезе в няколко местни издания, придружено със снимки на строителни обекти, които бе завършил, на дома му и на последните му две жени. Преди пет години списание „Форбс“ бе включило Калахан в една статия за нови строителни магнати; дори в Уикипедия имаше отделна страница за него. Демарко беше почти сигурен, че самият той никога нямаше да има страница в Уикипедия, освен ако не убиеше Махоуни.

После той научи нещо, което го изненада: Калахан не беше роден със сребърна лъжичка в устата. Детството му не бе преминало в бедност, но не беше и заможно. Завършил бе общински колеж, специалност бизнес администрация, след което се бе свързал с някакъв мъж на име Карл Розенбърг. Розенбърг купуваше, ремонтираше и препродаваше къщи, притежаваше и стопанисваше жилищни сгради със среден размер в „Челси“, и беше мозъкът зад няколко неголеми проекта: строеж на търговски център край „Медфърд“ и ремонт на комплекс от общински жилища в „Дорчестър“. Демарко се запита как ли се е почувствал Розенбърг, след като протежето му определено го е задминало в бизнеса.

Единственото друго нещо, което Демарко научи този ден, беше, че Калахан не е от хората, които са „заедно, докато смъртта ни раздели“. Беше се оженил за първата си съпруга, момиче на име Кони, на двайсет и една и я бе напуснал четири години по-късно. С малко усилия Демарко издири Фейсбук страницата на Кони. На четирийсет и шест — с година по-млада от Калахан в момента, Кони беше привлекателна брюнетка, майка на три деца от втория си съпруг, която обичаше да се занимава с градинарство, но в никакъв случай не можеше да мине за секс бомба.

Такива бяха втората и третата съпруга на Калахан — високи, дългокраки, синеоки, пищни блондинки. Когато видя снимка на втората съпруга на Калахан, Демарко забеляза, че приличаше на третата и можеше да мине за нейна сестра или — с оглед на разликата във възрастта — майка. Но какво от това? Човекът си падаше по млади блондинки. Това едва ли го правеше уникален.

След час Демарко реши, че не е научил от интернет нищо, което би му помогнало да постави натясно Калахан; освен това му писна да седи на едно място и да чука по клавиатурата. Нужен му беше човек, който да му даде по-пълна представа как се планират и финансират строителни проекти; човек, който разбира достатъчно от материята, за да знае как хора като Калахан намират вратички в закона, за да успяват толкова. Хрумна му, че подходящият човек за целта би могъл да бъде някогашният съдружник на Калахан — въпросният Карл Розенбърг.

 

 

Демарко позвъни в офиса на Розенбърг и попадна лично на него. Каза му, че иска среща, и както можеше да се очаква, Розенбърг го пита защо. Отначало Демарко искаше да го излъже, че се интересува от закупуване на една от жилищните сгради, които Розенбърг притежаваше в „Челси“, но после реши да му каже истината.

— Става въпрос за Шон Калахан и проекта му на Дилейни стрийт — каза той. — Работя за конгресмен Джон Махоуни, който не одобрява отношението на Калахан към наемателите на сградите и начина, по който се опитва да ги изхвърли.

— Да, гледах пресконференцията на Махоуни с онази възрастна жена — отвърна Розенбърг. — Шон може да бъде голям… Да кажем, че не си поплюва.

— Точно за това исках да поговорим, господин Розенбърг — каза Демарко. — Как действа Шон.

— Става, защо не? Ще бъда тук до три следобед. Адресът ми е…

Демарко си помисли дали да не се разходи до там — офисът на Розенбърг беше на по-малко от два километра от „Парк Плаза“, — но реши да вземе такси. Беше твърде горещо за ходене пеша, а не желаеше да вземе наетата си кола, тъй като да намериш място за паркиране в Бостън бе все едно да откриеш Светия граал. Докато чакаше пред входа на хотела да спре такси, той хвърли поглед отсреща през улицата и видя братята Макнълти на предната седалка на десетгодишна синя тойота корола, паркирана незаконно в зона за зареждане на магазини.

 

 

— Ето го! — каза Рей на Рой.

Бяха взели колата на Дорийн, от което Дорийн не беше никак доволна, но нямаше как, техният ван бе иззет при ареста им, а камарото вече го бяха дали на поръчителя за гаранцията.

Също като Демарко братята нямаха план. Не ги биваше по това, не бяха стратегически мислители — бяха опортюнисти, нещо като лешояди. В конкретния случай се бяха надявали да им се отвори възможност да убият Демарко, когото смятаха за виновен за очакващите ги дълги години затвор. При това държаха да го убият по такъв начин, че да не ги арестуват… и повече от това не бяха измислили.

Бяха открили Демарко, като позвъниха на бостънските хотели, започнаха с петзвездните и караха надолу по списъка, който бяха извадили от интернет. Предполагаха, че човек, който носи костюм, би трябвало да е отседнал в скъп хотел.

Навсякъде питаха служителя, който вдигаше телефона, дали в хотела има регистриран гост на име Демарко и около час след като бяха започнали, уцелиха десетката в „Парк Плаза“. Рецепционистът в „Парк Плаза“ отвърна:

— Да, имаме господин Демарко. Да му позвъня ли в стаята?

— Да — каза Рей и затвори.

— И сега какво? — попита Рой, когато брат му го информира, че Демарко е в „Парк Плаза“.

— Не знам — каза Рей. — Да идем и да огледаме мястото, а може пък да срещнем и него.

— Планът изглежда добър — каза Рой, макар това да не беше никакъв план.

Така ги откри Демарко, когато излезе от вратата на „Парк Плаза“, за да чака такси.

 

 

Мамка му, каза си Демарко, когато видя братята, паркирали право насреща през улицата. Какво правеха тук тези главорези?

За миг си помисли дали да не отиде при тях и да се заяде, но в този момент пред него спря такси и портиерът на хотела му отвори задната врата.

Демарко даде на шофьора адреса на Розенбърг и докато колата го откарваше натам, се обърна да види дали братята бяха зад тях. Да. Мамка му!

Първата му мисъл бе, че те се готвят да му отмъстят за ареста си, като или ще го убият, или така ще го смелят от бой, че отново да се озове в болница. Нямаше никаква друга причина да го следят. Не беше свидетел на престъплението им, за да го сплашат да не дава показания.

Възможно бе да се интересуват как бе успял да накара мафията в Провидънс да му съдейства и просто се готвеха да го разпитат. Не, те не бяха дошли да разговарят с него, да го разпитват или да го сплашват. Искаха да го убият.

Таксито спря на адреса, който му бе дал Розенбърг, и когато Демарко слезе, първият му импулс бе да посочи с пръст братята, когато го подминеха с колата си, за да им даде да разберат, че ги е видял. После реши да не го прави. Засега той знаеше, че го следят, но те не знаеха, че той знае. Може би щеше по някакъв начин да използва това в своя полза, но засега трябваше да бъде внимателен.

В този момент му се прииска да има пистолет.

 

 

— Ще ми се да имах пистолет — каза Рей.

— И на мен — отвърна Рой.

След като ги арестуваха, хората от Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви не само претърсиха вана им, но и представиха заповеди за обиск на апартамента и бара, като търсеха още оръжия и всякакви доказателства в подкрепа на обвинението за трафик.

В бара агентите откриха двуцевка, която братята държаха зад тезгяха, в случай че на някой кретен му хрумнеше да ги обира, а в жилището им — нерегистриран пистолет .45 калибър. Пушката беше незаконна, понеже беше със скъсени цеви, а пистолетът беше двойно незаконен — първо, защото не беше регистриран и, второ, защото братята Макнълти, като осъждани, нямаха право да притежават огнестрелно оръжие. Тези допълнителни обвинения се добавиха към главното, но истината беше, че в момента братята нямаха дори един пистолет.

— Можем да говорим с Шийнън — каза Рой. — Той би могъл да ни снабди.

— Да — отвърна Рей. — И ако ни хванат с пистолет, веднага ще отменят гаранцията и ще стоим в килията шест месеца, докато започне делото.

— Така е — каза Рой.

— Освен това да застреляме тоя смотаняк е нищо — продължи Рей. — Много бързо ще му приключат мъките. Искам, преди да го убием, да му натроша всички кокали.

— Трябва да купим бейзболни бухалки — каза Рой. — Няма да ни отменят гаранцията заради тях. Ще им кажем, че отиваме да правим сухи тренировки, за да си облекчим стреса.

— Никакви бухалки — отвърна Рей. — Много са дълги. Трябва да си купим от ония късите, с които убиват риби, като ги удрят по главата. Как им викаха?…

— Знам какво имаш предвид — възкликна Рой. — Но не знам как им викат. Бухалки за риба, нещо такова.

— Точно, ще ни свършат перфектна работа — каза Рей. — Ще си ги сложим под якетата и после…

— Под якетата? Отвън е трийсет и пет градуса!

— Знаеш ли, писна ми от глупостите ти.

— Исках само да кажа…

Няколко минути поседяха мълчаливо, докато Рей си мислеше колко ли хубаво би било, ако носеха хладилна чанта с бири и счукан лед.

— Чудя се какво ли прави в тази сграда — каза Рой. — С кого ли се среща?

— Аз пък се чудя какво изобщо прави още в Бостън — отвърна Рей. — Беше дошъл тук да помага на оная жена, но тя вече е извън играта. После остана още малко, колкото да ни прецака пред федералните и да ни види в съда, но защо е още тук?

— Не знам — каза Рой. — Но си прав. Трябваше да си е тръгнал вече за Вашингтон, макар че ние като нищо можем да вземем самолета и да го спипаме там, ако трябва.

— Съдията каза, че ако напуснем щата, ще ни отмени гаранцията.

— А той откъде ще знае, че сме напуснали? Да не са ни сложили гривни на глезените или нещо такова?

— Ако пътуваме със самолет, това се записва в компютрите. А може и още на летището да ни спрат, ако сме в някакви списъци за наблюдение.

— Че защо да сме в списъци за наблюдение? Ние сме американски граждани, да не сме някакви шибани терористи?

— Виж сега, тия списъци не са само за… Както и да е. Във всеки случай нямаме пари за билети, а ако тръгнем с колата, това са седем часа. Ще трябва да действаме бързо и да го очистим, докато е тук.