Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (24)

23

На следващата сутрин Демарко се събуди в девет. Ребрата го наболяваха от усилието да налага с юмруци братята Макнълти, но иначе се чувстваше отлично. Всъщност чувстваше се превъзходно. Слезе в ресторанта на хотела и си поръча обилна закуска с бекон, препечени филийки и омлет със зеленчуци. Мина му мисълта, че единственият начин, по който поглъща растителна храна, е като гарнитура към омлети и пици и не беше сигурен дали това се брои.

Докато чакаше закуската си, Демарко реши да провери как е Елинор, дали няма подобрение. По негови пресмятания дъщеря й би трябвало вече да я е преместила от болницата в старческия дом в Портсмът. Но понеже не знаеше за кой старчески дом ставаше дума, той позвъни на Маги Долан и я помоли да нареди на стажантите да издирят Елинор.

— Голям си досадник, Демарко — каза му Маги.

— А ти си ангел, Маги — отвърна той.

Изяде си закуската и докато чакаше позвъняване от Маги, прегледа „Глоуб“. Демарко прескочи набързо всички бедствия, войни и катаклизми на предните страници и отиде чак на спортната секция. „Нашънълс“ ги деляха само три мача от първото място в Източната лига и имаха добри шансове да станат шампиони. „Уизърдс“ бяха купили някакъв украински гигант, два и десет, за да замени остарелия им капитан. Също не зле.

Телефонът му иззвъня. Беше един от гениите на Маги, този път момче, и го информира, че Елинор се намира в дом за възрастни „Глендейл“ в Портсмът. Демарко позвъни там и каза на жената, която му вдигна телефона, че е племенник на Елинор Добс. И понеже живеел в Тексас, не можел просто така да намине, но от майка си знаел, че Елинор не вървяла на добре, затова решил да звънне, за да провери.

Жената отсреща отвърна, че не знае коя е Елинор Добс, но би ли изчакал за минута? Пет минути по-късно в слушалката се чу различен женски глас и се представи като дежурната сестра.

— Обаждам се да питам как е Елинор Добс — каза Демарко.

Той още веднъж разправи за несъществуващата си роднинска връзка с нея, защото мислеше, че от персонала са по-склонни да разговарят за състоянието й с роднина, отколкото със случаен познат.

— Ами, нали знаете… — каза сестрата.

Господи.

— Не, не знам. Затова питам. Мислех си, че има субдурален хематом, който се отразява на паметта й, но докторът каза, че с времето може да се оправи.

— Съжалявам, но не се е оправила. Тя седи на стол и гледа през прозореца. Страхува се да излезе навън и когато се опитаме да я изведем, става раздразнителна. Лесно се обърква от най-прости неща, като например какъв десерт иска или какво да си облече. Никак не е добре с краткосрочната памет. Не помни името ми, а онзи ден, когато дъщеря й дойде на свиждане, беше забравила и нейното. Мога само да ви кажа, че има признаци на деменция и засега няма изгледи за подобрение.

— О, боже — възкликна Демарко.

— Но от травмата не е минало кой знае колко време, така че още има надежда — каза сестрата, макар на Демарко да не му прозвуча особено обнадеждена.

Той й благодари и затвори. Сега вече имаше предостатъчно мотивация да се захване с Шон Калахан.

* * *

Демарко още не беше казал на Махоуни какво бе научил за отношенията на Калахан с някогашния бос на мексикански наркокартел. Той също имаше нужда да научи повече за Хавиер Кастро, а Махоуни можеше да помогне в това отношение. Разбира се, когато му се обади, Махоуни не беше в офиса си, но Демарко помоли секретарката да предаде на великия държавник да го потърси колкото се може по-скоро.

Той се върна в стаята си и зачака обаждането на конгресмена. Докато чакаше, се замисли за Кастро. Човек като него едва ли щеше да прати двама идиоти с бухалки за риба да те убият, ако го ядосаш. Той си припомни един епизод от сериала „В обувките на Сатаната“. В него шефът на картела, който по ранг и функции съответстваше на Кастро, отряза главата на Тортуга, информатора на федералните, и я залепи върху корубата на една костенурка — „тортуга“ на испански. В следващата сцена камерата показваше как главата се движи ниско над земята, докато костенурката пристъпва с бавни крачки към границата на Съединените щати, където голяма група федерални агенти я наблюдават с невярващи очи.

Демарко не желаеше да свърши с глава, залепена върху корубата на костенурка.

Телефонът му иззвъня. Беше Махоуни.

— Как е Елинор?

— Не е добре — отвърна Демарко и му предаде накратко разказа на сестрата от старческия дом.

Реакцията на Махоуни беше:

— Кучи син! — Той помълча малко, после продължи: — Джо, виж какво може да се направи. Нямам намерение да оставя Калахан да си свирка безгрижно след всичко, което причини. Петдесетте бона, с които ни помогна да хванем братята Макнълти, за такъв като него са глоба за неправилно паркиране. Една глоба не е достатъчна. Не и за мен.

За момент Демарко се изкуши да разкаже на Махоуни за случилото се предишната вечер, как за последно бе видял братята, когато ги качваха на линейката и как скоро щяха да са пак в ареста, в очакване на делото. Но реши, че този разговор не е за по телефона.

— Обаждам се, за да ти кажа какво научих за Калахан от бившата му жена. — Той помълча за ефект. — Един от инвеститорите в „Дилейни Скуеър“ е Хавиер Кастро, който е ръководил или може би още ръководи мексикански наркокартел.

— Шегуваш се.

— Не — отвърна Демарко и му разказа как Калахан и Кастро се запознали, докато Калахан и бившата му съпруга били на почивка в Мексико.

— И какво предлагаш? — попита Махоуни. — Да намесим Министерството на финансите или Агенцията за борба с наркотиците, за да докажат, че Калахан пере пари на картела?

— Не. Мисля, че това ще бъде твърде сложно и ще отнеме време, а може да се окаже и напразно. Предполагам, че Хавиер Кастро не е невинен, когато става дума за пране на пари.

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам. Засега. Но все има някакъв начин да се възползваме от тази информация.

— Измисли нещо.

— Ще измисля — каза Демарко. — Но трябва да науча повече за Кастро.

Адел Томлин му бе казала единствено, че Кастро бил красив мъж с прекрасни обноски. Но Демарко предполагаше, че в този бизнес не се израства до върха на пирамидата с „моля“ и „благодаря“.

— Мислех си дали не мога да поразпитам някого в Агенцията за борба с наркотиците.

— Е, хайде стига! — запротестира Махоуни, сякаш два-три телефонни разговора щяха да го убият.

Мина още час, през който Демарко гледаше сутрешните телевизионни предавания в стаята си, понеже не се сещаше какво по-умно да върши. Как може да има хора, помисли си той, които всеки ден гледат подобни глупости? И тогава телефонът му отново иззвъня.

— Тук е Бил Уилсън от офис Сан Диего на Агенцията за борба с наркотиците. Казано ми бе да се свържа с вас.

— Благодаря, че се обадихте. Трябва ми информация за Хавиер Кастро.

— Да, и аз така разбрах. Но защо ви е?

— Човекът, който ви нареди да ми се обадите, какво ви каза: да задавате въпроси или да ми помагате? Защото аз работя за една голяма клечка, която може да ви вгорчи живота…

Уилсън се поколеба.

— Да ви помагам.

— Добре тогава. Какво можете да ми кажете за Кастро?

— Понастоящем, поне доколкото знаем, Кастро е примерен гражданин. Натрупал е около един милиард долара от наркотици…

— Един милиард? — прекъсна го Демарко. — Наистина ли?

— Само за миналата година мексиканските наркокартели са изкарали около двайсет и два милиарда печалба. Дали знам със сигурност, че Хавиер Кастро е милиардер? Отговорът е: не. Но знам, че има адски много пари, така че един милиард далеч не е невероятно. Както и да е, преди около пет години Кастро прехвърли целия си бизнес на свой братовчед, абсолютен психар, и сега Кастро е изцяло легитимен предприемач.

— Но що за човек е?

— Бил е бос на наркокартел. Що за човек смятате, че е? Навлязъл в бизнеса, когато бил на седемнайсет, като повечето в бранша, защото произхожда от бедно семейство и не е получил никакво образование. Казал си: мога да стана наркопласьор в Мексико или берач на ягоди в Калифорния. Затова се хванал на работа за някакъв наркобос на име Гереро, за да върши онова, което биха вършили всички на негово място: пренасял дрога през границата, събирал дългове, пазел Гереро от другите картели, убивал хора, които Гереро му нареждал да убие. На двайсет и пет вече бил един от най-близките му сътрудници, защото Гереро си дал сметка, че е по-интелигентен от повечето идиоти, които работели за него. След това, когато станал на трийсет и четири, убил Гереро и поел бизнеса. После си казал, че до четири-пет години някой друг, било от неговите хора, било от друг картел, ще убие него. И тогава се оказало, че той е различен.

— В какъв смисъл различен? — попита Демарко.

— Кастро е един от рядко срещаните търговци на дрога, които си задават въпроса: кога е време да спра? Той не се опитвал да разширява империята си. Просто пазел онова, което имал, понеже знаел, че изкарва повече пари, отколкото някога ще бъде в състояние да изхарчи. Затова при всяка възможност формирал съюзи с другите картели, за да избягват войните за територия. Не позволявал на хората си да извършват кланета в туристически места, защото знаел, че това дразни правителството, а освен това той самият имал инвестиции в туризма. И още нещо: решил да се образова. А понеже вече му било късно да тръгва на училище, си наел частни учители, научил английски и дори на практика изкарал висше по бизнес мениджмънт, за да знае какво да прави с парите си. След което полека-лека започнал да се отдръпва от картела. Поставил начело братовчед си, подкупил съответните политици, за да го оставят властите на мира, и се превърнал в поредния заможен мексикански пенсионер, живеещ от дивидентите на направените инвестиции. Питате що за човек е. Според мен главното, което може да се каже за него, е, че е аналитик.

— Аналитик?

— Да. Човекът мисли, преди да действа. Не се поддава на емоции. Би убил някого, ако се налага, но само ако се налага. Има развито его, но не позволява то да го тласка към глупави постъпки. Но едно нещо ще ви кажа: той може вече да не е бос на наркокартел, но ако някой се изпречи на пътя му, ще му отреже главата.

— Дано поне не я залепи върху някоя костенурка — каза Демарко.

— Какво? — попита Уилсън.

 

 

Демарко позвъни на Адел Томлин.

— Трябва да говоря с Хавиер Кастро. Имаш ли някаква представа къде би могъл да е в момента?

— Би могъл да е на много места. Повечето време е в Мексико Сити, но има имоти във Веракрус и Оахака. А последния път, като се видяхме с Даниел, тя ми каза, че си купували къща в Швейцария. Но ако трябва да отгатна, най-вероятно е в Мексико Сити.

Демарко нямаше никакво желание да ходи до Мексико Сити, за да се среща с Кастро.

— Мислех си, след като сте такива добри приятелки с Даниел, дали не би могла да й се обадиш, да я питаш как е и да разбереш къде е съпругът й?

Адел се поколеба.

— Когато ти казах, че Хавиер е вложил пари в „Дилейни Скуеър“, бях на няколко питиета. Освен това бях бясна на Шон — това ми е обичайното състояние! Но не искам Хавиер да научи, че сме разговаряли за него. Хавиер и Даниел може да са ми приятели, но…

— Да, разбирам. Хавиер не е човек, когото е разумно да провокираш. Но той няма да научи, че си разговаряла с мен. Всъщност аз току-що говорих по телефона с един федерален агент от Сан Диего. И така, смяташ ли, че можеш да откриеш къде е Хавиер в момента?

— Защо не използваш връзките си в правителството, за да го издириш?

— Бих могъл, но това ще отнеме време. По-лесно и бързо би било, ако просто позвъниш на съпругата му.

След като Адел не отговори веднага, Демарко се замисли как по-дипломатично да й каже нещо от рода на: Адел, бившият ти те остави заради по-млада жена. Ако искаш да му го върнеш, помогни ми.

Но преди да бе намислил съответния смекчен вариант на това внушение, тя каза:

— Е, добре, ще позвъня на Даниел.

След пет минути Адел му се обади.

— Хавиер е в Мексико Сити, както си и мислех — каза тя. — Но знаеш ли какво? След седмица Даниел идва в Ню Йорк да се види с дъщеря си. Тя току-що била привършила с някакъв учебен проект за филм и Даниел ще бъде тук за премиерата. Така или иначе, ще остане една седмица при дъщеря си и може да намина да ги видя. Радвам се, че ме подсети да й се обадя.

Демарко изобщо не се интересуваше къде ще бъде Даниел следващата седмица. Той искаше да разговаря с Хавиер.

— Благодаря ти, Адел. Между другото, случайно да знаеш адреса на Кастро в Мексико Сити?

— Разбира се. Всяка година им пращам коледна картичка. Изчакай минута, ще го намеря. Между другото, ще имаш ли скоро път към Кейп Код?

 

 

Демарко вече разполагаше с адреса на Хавиер Кастро, но определено не му се ходеше до Мексико, за да разговаря с него; чувстваше се, сякаш се готви да влезе в клетката на лъва и да го дръпне за опашката. Затова, понеже му беше останал още един коз покрай братята Макнълти, той реши да го изиграе. Ако братята откажеха, тогава щеше да отиде да се види с Кастро. Евентуално.

Той се обади на своя стар приятел полицай Фицджералд и чу дружелюбния му глас в слушалката:

— Какво искаш пак, дяволите да те вземат?

— Искам да говоря с братята. Къде са те?

— В следствения арест на окръг Есекс в Мидълтън.

— На какво разстояние е това от Бостън?

— На четирийсет минути.

— Добре. Искам да говоря с тях. Можеш ли да го уредиш?

— Защо?

— Искам да свидетелстват срещу Шон Калахан. Да признаят, че той ги е пратил да убият Елинор Добс.

— И защо да го правят? — попита Фицджералд. — В момента са арестувани за притежание на оръжие, не за опит за убийство.

— Но ако им гарантирам, че ще лежат по-малко време по обвиненията за пушките, ще получат имунитет за инцидента на Елинор и аз няма да свидетелствам срещу тях за нападението в Роуд Айланд, може и да решат да дадат показания срещу Калахан.

— А ти имаш ли правомощия да сключиш такава сделка? Искам да кажа, освен ако не съм пропуснал нещо, ти не си точно федерален прокурор, нали?

— Не, нищо не си пропуснал. Но познавам човек, който може да накара Министерството на правосъдието да ни съдейства.

— Да, знам, че познаваш такъв. И той е единствената причина да разговарям сега с теб.

— И така, можеш ли да ми уредиш срещата?

— Добре, ще се обадя — каза Фицджералд, сякаш също като Махоуни едно телефонно обаждане щеше да го убие.

* * *

Демарко се срещна с братята в една от стаите за разпит на следствения арест в окръг Есекс. Бяха облечени с бели тениски, сини джинси и гумени чехли на краката. За негова радост, имаха вид на хора, които някой здравата е набил; Рей изглеждаше по-зле от Рой и далеч по-зле от Демарко, когато двамата го бяха издебнали в обществения паркинг. И двете му очи бяха насинени; имаше превръзка през носа си и шевове на челото. В лицето приличаше на раздразнен, не особено умен енот. Рой нямаше някакви видими белези по себе си — Демарко го бе ударил по темето и по челюстта, — но очите му изглеждаха замъглени и му беше трудно да се съсредоточава. За облекчение на Демарко, и двамата бяха с белезници на ръцете, които бяха заключени за големи халки, заварени върху металната маса, а масата беше циментирана в пода.

— Какво искаш? — попита Рей Макнълти. — Ако не бяха тия белезници, щяхме да те пречукаме.

— Колкото го направихте предишния път — каза Демарко.

— Майната ти! — отвърна Рой.

— Какво искаш? — попита отново Рей.

— Да ви предложа сделка — отговори Демарко. — Искам да свидетелствате, че Шон Калахан ви е платил да убиете Елинор Добс.

— Нямаме нищо общо с падането на оная жена.

— Рей, ще откарате поне по десет години за трафик на оръжие. Освен това ще ви осъдят и за нападението срещу мен в Роуд Айланд, което означава още години затвор. Смяташ ли, че Шон Калахан би лежал толкова време заради вас?

— Не сме доносници — каза Рой.

— Ако си признаем, че имаме нещо общо — каза Рей, — прокуратурата ще ни лепне и опит за убийство в допълнение към трафика на оръжие. А пък за това, че сме те нападнали, ти го твърдиш. Ние казваме друго. Да не ни мислиш за глупаци!

— Да, определено ви мисля за глупаци. Не слушате какво ви говоря. Ако приемете да свидетелствате срещу Калахан, ще ви уредя такава сделка, че ще получите имунитет за това, което причинихте на Елинор. И няма да свидетелствам срещу вас за нападението, а ще получите и облекчена присъда по обвиненията за трафик на оръжие. Няма да се измъкнете съвсем без нищо, но вместо да лежите десет години, може да минете и с пет.

— Не сме доносници — повтори Рой.

Това беше единственият му принос към разговора. Явно Демарко го бе ударил прекалено силно с картофа по главата.

— Шегуваш ли се? — възкликна той. — Мислиш си, че сте някакви мафиоти, които са дали обет за мълчание? Имам новина за теб. Вече и мафиотите не зачитат обета за мълчание.

— И изобщо не ти вярваме, отворко! — каза Рой.

Демарко определено не ги винеше.

— Ще си излежим присъдите — продължи Рей — и когато излезем от затвора, ще те издирим и ще те убием.

Безнадеждна история.

 

 

Демарко се върна с колата обратно в Бостън. Още не можеше да повярва, че братята бяха отказали офертата му. Те бяха упорити глупаци, но, един Бог знаеше защо, лоялни към Калахан. Или може би това не беше лоялност. Може би — както му бе казал и Рой — просто не му вярваха. Каквато и да беше причината, сега вече се налагаше да замине за Мексико, за да се види с Хавиер Кастро. Можеше да му се обади и по телефона, но си каза, че един телефонен разговор не би имал същия ефект като среща лице в лице. От друга страна, самото ходене до Мексико…

От онова, което Демарко бе чувал за Мексико, там цареше беззаконие, полицаите бяха или корумпирани, или некадърни, а наркокартелите правеха безнаказано каквото си искаха. И той не знаеше колко статии бе чел за това как картелите отрязвали главата на всеки изпречил се на пътя им. Последното зверство беше безследното изчезване на четирийсет и трима студенти; минали бяха месеци, преди полицията да открие труповете им изгорени в екарисаж, притежаван от един от картелите; причините за клането си оставаха неизвестни до ден днешен. Колко ли усилие щеше да е необходимо, за да накарат един американец просто да изчезне?

 

 

Демарко си запази място с полета на „Делта“, който тръгваше от Бостън в шест на другата сутрин и трябваше да пристигне в Мексико Сити по обед. За да си намери хотел, той провери в Гугъл Карти адреса на Хавиер Кастро, който му бе дала Адел, и си направи резервация в най-близкия „Мариот“. Услужливите феи от Гугъл го информираха също, че Кастро живее в ексклузивния квартал „Поланко“, в района „Мигел Идалго“, където бяха резиденциите на едни от най-богатите мексикански семейства.

След като приключи с приготовленията за пътуването си, той отиде във фоайето на хотела, записа си номера на един от телефонните автомати там и позвъни на Махоуни. За негова изненада, Махоуни отговори от мобилния си телефон. Очаквал бе да се включи гласова поща и да му се наложи да чака, докато Махоуни благоволи да му звънне обратно.

— Намери телефонна кабина — каза Демарко, който не знаеше колко ли време щеше да му отнеме това. С масовото изчезване на обществените телефони през последните години откриването на улична кабина се бе превърнало в почти непосилна задача. — Имам нещо да ти казвам, а не искам да говоря по мобилен телефон. Позвъни ми на този номер.

И той му продиктува номера на хотелския автомат. Макар да му се струваше малко вероятно някой да подслушва мобилния телефон на Махоуни, не искаше да рискува. След неизбежното, макар и този път сведено до минимум пуфтене, Махоуни прие и петнайсет минути по-късно телефонът във фоайето иззвъня.

— Смятам утре да отлетя за Мексико Сити, за да се видя с Хавиер Кастро.

— И за какво ти е да правиш това?

— Ще го заплаша със страховитата мощ на американската държава, ако не ми помогне да погреба Шон Калахан.

Демарко му обясни какво точно има предвид и когато свърши, Махоуни изохка:

— Смяташ ли, че е много умно да шантажираш човек, който е ръководил наркокартел?

— Напротив, смятам дори, че е твърде глупаво, но ти беше този, който каза, че не е достатъчно да вземем петдесет бона от Калахан, за да натопим братята Макнълти. Думите ти бяха: „За такъв като него петдесет бона са глоба за неправилно паркиране“. А така, ако Кастро изпълни това, което искам от него, Калахан няма да получи глоба за паркиране, а ще бъде разорен.

— И все пак сигурно помниш, че преди година един от картелите беше отвлякъл федерален агент, който работел там под прикритие. Одрали го жив, преди да го убият. Тези хора са ненормални.

Точно каквото Демарко искаше да чуе в този момент.

— И какво очакваш да направя? — каза той. — Да простя на Калахан за онова, което причини на Елинор, да го оставя да си прибере милионите, които ще спечели от „Дилейни Скуеър“?

— Не — отвърна Махоуни. — Казвам ти само, докато си там, да внимаваш.

Сериозно ли?

— Ще внимавам, но се съмнявам, че Кастро би посегнал на човек, който работи за член на Конгреса — заяви Демарко, който изобщо не беше сигурен, че това е така. — Но това е една от причините да ти позвъня. Ако до два-три дни не се чуем пак… обади се на някого.

 

 

След като разговаря с Махоуни, Демарко реши да си поръча един хубав стек в ресторанта на хотела. Имаше усещането, че като осъдените на смърт има право на последно ядене. След вечерята, която наистина си струваше, той се насочи към бара за едно-две питиета преди сън. Или три. Седна на един от високите столове и се огледа, и — я виж ти! — забеляза една жена, която приличаше на актрисата Ейми Адамс. Макар че пред никого не би си признал, Демарко имаше слабост към нея.

В хотела явно се провеждаше конгрес на автори на любовни романи. На връщане от срещата си с братята Макнълти той бе забелязал във фоайето реклама на събитието с отпечатани две-три снимки на писатели, за които не беше чувал. През живота си Демарко не бе хващал в ръка любовен роман, но бе виждал съблазнително разголените едрогърди жени на кориците и предполагаше, че този род книги са пълни със смели сексуални фантазии. Или може би нещо още по-добро: личен опит, от който авторът да черпи вдъхновение.

Жената, която бе привлякла погледа му, имаше дълга червеникава коса, същата като на Ейми Адамс в онзи филм, в който играеше любовницата на мошеника. Беше седнала на една маса с още три жени и Демарко предположи, че и четирите са авторки на любовни романи. Другите три бяха пълни, минали петдесетте, а може би и шейсетте и Демарко имаше усещането, че при описанията на любовни сцени отдавна вече разчитаха на въображението си, а не на пресен личен опит. Но двойницата на Ейми… беше сладка, ниска и с щедри форми. Тя забеляза, че Демарко я гледа, срещна погледа му и се усмихна, което го накара да си помисли, че далече от къщи, на неутрален и същевременно предразполагащ терен, тя би могла да си позволи малко практически упражнения като източник на творческо вдъхновение.

Докато обмисляше начини да отдели Ейми от приятелките й, тя още веднъж хвърли поглед към него, после смушка с лакът седящата до нея жена — между петдесет и шейсет, с дълга сива коса и без грим, — която погледна Демарко, каза нещо на Ейми, после и двете жени станаха от местата си и се приближиха към него.

— Здравейте, казвам се Маделин Къмингс — каза Ейми. — А това е моята колежка по перо Джанис Брукс. Чудехме се дали ще разрешите да ви снимаме.

— Да ме снимате? — повтори Демарко.

— Да. Знам, че ще ви прозвучи странно, но в книгата, която пишем, има един отрицателен герой, и като видяхме лицето ви, си казахме: „Ето го Бруно! Това е нашият злодей!“. Разбирате ли, винаги ни помага да обрисуваме героите в книгите си, особено главните, ако изхождаме от конкретна личност. Така че, стига да не ви е неприятно, позволете да ви снимаме.

— Аз имам лицето на вашия злодей?

— Ами да. Искам да кажа, имате едно такова сурово изражение — отвърна Маделин.

— Изглеждате малко като гангстер — допълни Джанис.

— Някак заплашително — поясни Маделин.

— Брутално — добави Джанис.

— Брутално? — попита Демарко.

— Не исках да ви обидя — каза Маделин. — Убедена съм, че сте много симпатичен мъж, но имате едно такова лице, че… Вие сте нашият Бруно!

Отблизо тя не приличаше чак толкова на Ейми Адамс. Всъщност изобщо не приличаше на нея. Очите й бяха твърде близко разположени, а носът й — по-топчест.

— Ами да, защо не? Снимайте — съгласи се Демарко.

Маделин — която вече определено не му приличаше на Ейми — хвана в кадър лицето на Демарко със смартфона си и щракна една снимка.

— Още веднъж, ако обичате! Толкова сме ви благодарни.

— Няма проблем — отвърна Демарко.

Двете се върнаха на масата си, а Демарко погледна отражението си в огледалото зад бара. Що за идиотщина! Изобщо не изглеждаше „заплашително“, каквото и да значеше това, а още по-малко брутално. Реши да отиде и да си допие в друг бар, където нямаше да му се плетат разни откачени писателки в краката. После, на сутринта, щеше да отлети за Мексико, за да се опита да сплаши човек, който бе ръководил наркокартел.