Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (10)

9

„Уорън“ се намираше в облицована с бели дъски триетажна сграда на Плезънт стрийт в Чарлстън. Основан през 1780 г., ресторантът вероятно беше най-старият в Масачузетс; сред клиентелата му фигурираха имена като Пол Ривиър и Джордж Вашингтон. Дървеният под до входа беше от широки трийсет сантиметра дъски, боядисани в черно или може би бяха почернели от човешките крака, минавали по тях повече от два века. Подът определено имаше вид, сякаш ботушите на Вашингтон бяха стъпвали по него.

На една от стените имаше маслена картина на стар военен кораб — „Конститюшън“, а на друга — портрет на Пол Ривиър, държащ в ръка метален чайник, вероятно негова собствена изработка. Зад бара от древни на вид, но полирани до блясък дъбови дъски голям плосък телевизор предаваше футболен мач. Демарко така и не можеше да проумее популярността на футбола като игра — някакви хора, тичащи час и половина по зелена ливада, често дори без да отбележат гол. Все си мислеше, че мачът би станал много по-забавен, ако намаляха броя на играчите в отбора до шест, за да може все пак да вкарат топката във вратата. Но пък повече хора на планетата обичаха футбол, отколкото бейзбол и баскетбол, взети заедно, така че какво разбираше той?

Демарко беше по къси панталони, тениска и кожени обувки без чорапи; в такава жега просто не можеше да се облече по-официално. Дули и съпругата му също бяха по къси панталони, но вместо тениски носеха поло блузи с някакви животинчета, избродирани отпред: крокодил на неговата, пони на нейната. Съпругата на Дули изглеждаше особено добре по къси панталони — висока и стройна, с може би най-хубавите бедра в Бостън. Демарко просто не можеше да си представи как Дули — който беше нисък и клонеше към дебел — бе успял да хване такава красива жена. Освен това му се струваше — макар да беше твърде възможно и да се лъже, — че Ана Дули сякаш го сваляше, като го гледаше право в очите и го потупваше на голо по бедрото, когато искаше да привлече вниманието му към нещо, което бе казала. Прекараха три часа в пиене на бира, ядене на мезета и сладки приказки, от които едва половин час отделиха на Елинор Добс.

Дули му обясни, че законът е на страната на Елинор, от което обаче няма полза. Каза, че според законите на щата Масачузетс всеки хазяин дължи на наемателите си нещо, което се нарича Гаранция за обитаемост.

— Това означава — обясни Дули, — че хазяинът е длъжен да поддържа жилището в добро състояние от момента, в който се нанесеш, до момента, в който го опразниш.

Освен това според адвокат Дули Калахан можело да бъде привлечен под отговорност за „нарушение на спокойното ползване“.

— Какво, по дяволите, ще рече това? — попита Демарко.

„Нарушение на спокойното ползване“ звучеше, сякаш пречи на някого да гледа залеза.

— Това е закон, който гласи, че хазяите нямат право да се намесват в спокойното ползване на наетото жилище, като същевременно са длъжни да го обезпечат наред с всичко останало и с необходимите комунални услуги. С други думи, хазяинът отговаря за снабдяването на имота с електричество, отопление и гореща вода. А когато не осигури тези неща, наемателят може да го съди и да поиска прекратяване на договора или връщане на вече заплатени суми за наем.

— Елинор не желае да си прекратява договора — каза Демарко.

— Знам — отвърна Дули. — Значи единственото, което съдът е в състояние да направи, е да накара Калахан да й плати обезщетение, ако Елинор успее да остойности щетите, претърпени в резултат от нарушението на свободното й ползване на имота. Което не е лесна работа. Но най-големият проблем на Елинор е, че времето работи за Калахан.

Той отпи от бирата си и продължи:

— Първо и както предполагам, Елинор вече е направила, тя трябва да уведоми писмено хазяина как точно не е изпълнил задълженията си към нея; после на Калахан трябва да бъде поставен разумен срок, за да удовлетвори жалбите й, като под разумен се разбира няколко седмици. Едва след това Елинор може да го съди и съдът насрочва дело, което може да е след шест месеца. Междувременно тя ще трябва да се оправя без електричество и отопление. Адвокатите на Калахан ще бавят, докогато могат, и накрая съдът ще задължи Калахан да я овъзмезди за понесените щети и да отстрани проблемите. Да кажем, съдът го накара да й върне в пълен размер парите за наема и какво? После Калахан ще възстанови временно електрозахранването и няколко седмици по-късно отново ще го прекъсне, и Елинор отново ще трябва да тръгне по съдилища. Обикновено става така, че хазяинът води с наемателите война на нерви, докато на тях им писне и си тръгнат, доволни да приемат всякакво извънсъдебно споразумение.

Дули поклати глава.

— Големият проблем е, че едва ли някой съдия ще причини особени неприятности на Калахан. Най-много да му състави акт, който няма да го разтревожи, защото каквато и глоба да плати, ще си я възвърне стократно, след като изгони Елинор от дома й.

— Сигурно има нещо, което… — започна Демарко, но Дули го прекъсна:

— Позволи ми да ти разправя една история, за която писа „Глоуб“ преди години. Някакъв човек тук, в Бостън, притежава няколко порутени сгради в „Дорчестър“ и „Роксбъри“ и ги дава под наем на малцинства, които не могат да си позволят жилище другаде. Той е мултимилионер и живее в палат в най-тузарската част на Уелсли. През последните десет години е ответник по минимум двайсет съдебни дела, поне сто пъти е изправян пред жилищен арбитраж и има издадени над петстотин акта за нарушения на разни правилници за здравословни и безопасни условия на живот.

— Какви нарушения? — попита Демарко.

— Каквито можеш да си представиш — отвърна адвокатът. — В жилищата гъмжи от плъхове и хлебарки. Кухненските уреди не работят. Покривите текат. Електрическите инсталации не са правилно свързани и е истинско чудо, че някоя от сградите му не е изгоряла. А пък ако избухне пожар, хората не могат да си отворят прозорците, за да стигнат до аварийните стълбища. Както ти казах, за десет години той е получил стотици актове и толкова пъти са го влачили по съдилищата, че би трябвало да кръстят на негово име някоя от съдебните зали. И искаш ли да знаеш какво реално е направила общината срещу мизерника, за да си вземе бележка и да се поправи?

— Казвай — отвърна Демарко.

— Общо четирийсет хиляди долара наложени глоби. От които е платил не повече от десет процента, защото адвокатите му са успели да оспорят останалите. И нито ден в затвора. Така че, ако наистина си мислиш, че Елинор Добс може да създаде проблеми на Калахан, явно сънуваш.

— Мамка му.

— Да, за съжаление — продължи Дули. — От друга страна, в стари жилища като нейното обикновено няма достатъчно пространство за перални и сушилни машини вътре в апартамента. В стаите обикновено има не повече от два контакта, така че човек не може да си включи всички уреди, а кухните са толкова малки, че вътре не може да се събере и една миялна. Двамата с Ана определено не бихме желали да живеем на такова място, така че, ако хазяинът иска да привлече платежоспособни наематели, трябва да прави преустройства.

— О, боже! — обади се Ана. — Представяш ли си да ни се наложи да мием чинии на ръка…

Семейство Дули очевидно бяха доволни, че някой предприемач им бе построил луксозно жилище в Чарлстън, и малко се интересуваха къде са отишли хората, обитавали предишните сгради на това място. А що се отнася за такива като Елинор, които не можеха да си позволят техния стандарт…

— Какво да се прави, това е животът — заключи Дули.

Разговорът навлезе в обичайните празни приказки, шеги и закачки; Демарко и Дули си припомняха разни пикантни истории от студентските години, съответно доукрасени, както си му е редът. Демарко описа живота си във Вашингтон сред некадърни политици, като нарочно избягна да спомене какво точно работеше за Махоуни. На свой ред Дули, дискретно и без излишни хвалби, му даде да разбере, че адвокатската му практика вървяла повече от феноменално.

За Ана Дули се разбра, че работи в пиар агенция и нейната кариера е не по-малко страхотна от тази на съпруга й. Тя им разказа за някои от ВИП клиентите на фирмата си; беше интелигентна, остроумна и с мелодичен смях и Демарко отново се запита какво я бе накарало да се омъжи за Дули извън факта, че беше богат и с времето щеше да стане още по-богат. Не, каза си той, не съм справедлив. Дули беше свестен мъж и той, Демарко, просто му завиждаше.

В единайсет си казаха „довиждане“ и Демарко, с леко замаяна глава от всичката бира, която бе изпил, реши да се поразходи пеша, вместо да се качи веднага на колата си и да потегли за хотела. Надяваше се да поизтрезнее малко, преди да се впусне в нощния трафик по вечно задръстените улици на Бостън, които бяха предизвикателство дори за местните шофьори. Каза си, че може би е трябвало да вземе такси за срещата, но понеже плащаше за кола под наем, бе предпочел да я използва. Това беше още една от грешките му тази вечер.

Температурата бе спаднала до поносими стойности, може би 25 градуса, и по улиците на Чарлстън беше приятно за разходка, сякаш всички момичета наоколо се бяха наговорили да са все млади и хубави. След половин час обикаляне насам-натам и заглеждане по жените той реши да се насочи обратно към мястото, където бе оставил колата си.

Паркингът се намираше на брега на залива, в една отсечка на Конститюшън роуд само на три преки от ресторанта. Колите влизаха в него по рампа, но встрани имаше сива метална врата с надпис ВХОД ЗА ПЕШЕХОДЦИ. Демарко я отвори; зад вратата започваше друга бетонна рампа, вероятно за инвалидни колички, и той тръгна по нея. Вече не се виждаше откъм улицата, нито пък откъм долния етаж, ако някой в този момент паркираше там. Във всеки случай, не бе изминал и няколко крачки, когато чу зад гърба си шум, сякаш от подметка върху бетонния под. Не успя да се обърне.

Пред очите му се спусна мрак.