Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (6)

5

Рей и Рой Макнълти бяха родени в една и съща година с единайсет месеца разлика. Шон Калахан ги познаваше от девети клас.

Братята бяха израсли в семейство на побойници и расисти, като бяха изяли горе-долу толкова бой от майка си, колкото и от баща си. Побоите престанаха, когато момчетата, вече тийнейджъри, бяха достатъчно силни, за да отвръщат на удара. При това братята никога не се биеха поотделно, а винаги двамата заедно. Родителите им най-после разбраха това една прекрасна вечер, когато бащата се озова в спешното отделение с разбит нос и изместена раменна става.

Майка им, която страдаше от болезнено затлъстяване, умря от инфаркт, когато двамата бяха на седемнайсет години, а баща им — от рак на белия дроб в съчетание с чернодробна недостатъчност — две години след това. Шон живо си спомняше как братята Макнълти бяха ридали на погребението на майка си. Звукът наподобяваше вой на хиени.

Родителите на Шон Калахан нямаха нищо общо със съпрузите Макнълти. Бяха свестни хора, които трепереха над единствения си син. Бащата на Шон работеше нещо в поддръжката на градския транспорт, а майка му беше учителка по заместване. Проблемът при тях беше, че и двамата бяха мекушави, и Шон се научи да ги манипулира от малък. Те не одобряваха приятелството му с братята Макнълти, не разбираха какво общо можеше да има между тях. Но родителите на Шон не си даваха сметка, че братята Макнълти добавяха цвят в сивото ежедневие на един разглезен, отегчен хлапак.

Шон не беше достатъчно добър спортист, за да играе като титуляр в училищния отбор по футбол, а от друга страна, беше твърде горд, за да стои на резервната скамейка. Нямаше желание да се бута при загубеняците в духовия оркестър, в кръжока за дискусии или в клуба по шахмат. Нито пък можеше да мечтае по онова време да бъде приет в ексклузивното общество на богатите деца.

И така, братята Макнълти запълниха празнотите в живота на младия Шон, въвеждайки го в изпълнения с цигарен дим свят на билярд, игрални автомати и боулинг зали, както и в един друг популярен градски спорт — дребните кражби. (Докато Шон омайваше касиерката, двамата братя минаваха по щандовете в магазина като облак скакалци.) Освен това Рой и Рей познаваха хора, които им продаваха трева и алкохол, както и момичета, готови да свалят гащите срещу шест бири; впоследствие същите момичета стигаха до извода, че могат да извлекат далеч по-голяма изгода от продаваемите си активи.

Изумителното беше, че самият Шон нито веднъж не попадна в ареста заради нещата, които вършеше с братята Макнълти. Завърши гимназия и продължи в колеж. Рей и Рой нямаха този късмет. Рей прекара по-голямата част от единайсети клас в затвора за кражба на кола. Рой напусна училище, понеже не желаеше да върши каквото и да било без брат си.

В деня, когато Джон Махоуни отлетя за Вашингтон, Шон се срещна с братята Макнълти в бара им в Ривиър.

Двамата бяха вече на четирийсет и седем и четирийсет и осем години; Рой тежеше с четири-пет килограма повече от Рей, а косата на Рей оредяваше малко по-бързо от тази на Рой, но това не бяха съществени разлики. И двамата бяха по метър и седемдесет на ръст, набити, с дебели вратове и изпъкнали мускули като хора, свикнали да вдигат двайсеткилограмови гирички, докато гледат борба свободен стил по телевизията. Имаха къси и сплескани, подобни на зурли носове, малки близко разположени очи и тънки устни, сякаш устите им бяха разрязани с нож по средата на лицето. Те ходеха ниско остригани и се бръснеха по два пъти в седмицата. Най-лесно беше човек да ги различи по дясното ухо на Рей, на което липсваше парче, отхапано от някакъв пияница при кръчмарско сбиване.

Братята се гордееха с бара си в Ривиър; всъщност притежаването на бар беше върхът на житейските им амбиции. Биха предпочели, наистина, барът им да се намира в Чарлстън, където бяха израсли, и хората да си казват: „Ей, я да отскочим до Рей и Рой за една бира“, но тъкмо заради строителни предприемачи като техния приятел Шон Калахан те вече не можеха да си позволят бар в Чарлстън.

Но капарото за сегашния си бар бяха платили със „заем“ от Шон; той им беше дал известна сума срещу услуга, която двамата му бяха направили навремето, с ясното съзнание, че никога няма да му върнат парите. Барът се наричаше „Шамрок“, но братята си бяха навили на пръста да променят името на „При Макнълти“, само че така и не успяваха да съберат пари за нов неонов надпис.

„Шамрок“ беше едно от онези заведения, които могат да се видят навсякъде из провинциална Америка или в недотам престижните квартали на големите градове: дванайсет тапицирани с поизносена изкуствена кожа високи столове пред очукан висок тезгях; четири накуцващи маси с по три-четири различни по вид стола всяка; една протрита билярдна маса, чиито гумени ръбове бяха дотолкова омекнали, че при удар в тях топките не отскачаха. В двата малки прозореца откъм улицата светеха неонови реклами на бири „Милър“ и „Будвайзер“.

Предишният собственик на „Шамрок“ беше фен на бостънския „Селтикс“ и по стените бяха забучени с кабарчета вимпели на отбора, някои от които бяха отпреди трийсет години. На централно място зад бара гордо се пъчеше снимка с автограф на Лари Бърд, вероятно най-знаменития бял американец, играл някога баскетбол. Ако снимката беше на чернокож, братята Макнълти щяха да я махнат още при нанасянето си в бара.

Хубавото на „Шамрок“ беше, че братята вече го притежаваха изцяло. Първоначално бяха изтеглили заем с известна помощ от Шон, като всеки месец с мъка успяваха да съберат парите за вноската, докато изведнъж се бе случило истинско чудо, сравнимо с разделянето на Червено море, с възкръсването на Лазар: някакъв техен вуйчо, стар ерген — може би единственият от поколения Макнълти с грам мозък в главата — бе починал неочаквано и без завещание, оставяйки им куп пари. Братята бяха наследили сто и петдесет хиляди от човек, когото едва познаваха и мислеха за гей. Тези пари бяха достатъчни, за да изплатят ипотеката за двуетажната съборетина в един от най-гадните квартали на Ривиър.

„Шамрок“ имаше редовна клиентела от може би двайсетина души, но през повечето време там висяха по трима-четирима изпаднали квартални пияници, които нямаха какво да правят и ходеха в бара, понеже им беше близо до дома.

Единствените дни, в които „Шамрок“ се пълнеше с посетители, бяха датите на получаване на социалните помощи и Денят на свети Патрик. Ако заведението успяваше да свързва двата края, това се дължеше на Дорийн — единствената служителка на братята, която беше по-корава и от тях и ръководеше бизнеса с желязна ръка. Като обезщетение за нередовната й заплата братята я бяха пуснали да живее в малкия апартамент над бара.

Иначе братята Макнълти бяха напълно доволни от „Шамрок“ такъв, какъвто си беше, ако не се смяташе неоновият надпис над вратата. Може и да не беше най-изисканият бар в Бостън, но беше техният бар.

Шон седеше с Рей и Рой на една маса близо до дъската за дартс, която почти никога не се ползваше. Клиентите на „Шамрок“ рядко можеха да се похвалят с толкова добра координация, че да уцелят мишена със стреличка. Шон държеше в ръка чаша наливна бира, която нямаше намерение да пие; дори на мижавата светлина под ръба на чашата ясно се виждаше отпечатък от червило. В заведението имаше само един клиент — мъж на над осемдесет години, който бе седнал още с отварянето на бара в единайсет и оттогава вече четири часа отпиваше от поредната чаша бира.

Шон беше облечен подобаващо небрежно за случая с избеляла от пране тениска за голф, стари джинси и маратонки. Братята бяха по къси панталони, бели тениски, опънати върху бицепсите и гръдните им мускули, и високи черни кецове на бос крак.

— А за онази старица… — започна Шон. — Искам за известно време да я оставите на мира. Просто не я закачайте. Не пипайте електричеството, климатика и другите неща. Заради тоя шибан Махоуни…

Шон беше забелязал, че когато се намираше в компанията на братята, неволно самият му маниер на говорене се променяше: псуваше повече, акцентът от момчешките му години се събуждаше.

— Ще ви досаждат разни ченгета — продължи той. — Може да се отбият и двама-трима пожарни и строителни инспектори и дори хора от телевизията. Но след седмица-две всичко ще отшуми и ще си я подкараме постарому. Искам обаче тази жена да се махне. Направо ме убива.

— Какво се опитваш да кажеш, Шон? — обади се Рой. — Правихме точно каквото ни беше поръчал.

— Сега ви казвам: направете, каквото е нужно, за да я разкарате от там.

— Да, ама какво точно означава това? — попита Рей.

Малките му очи заблестяха в радостна възбуда.

Той знаеше точно какво има предвид Шон.

За пръв път Шон Калахан прибягна до услугите на братята десет години след завършване на училище — десет години, през които не ги бе виждал нито веднъж. След като се сдоби с диплома за висше икономическо образование и с лиценз като строителен предприемач, Шон извади късмета да го вземе под крилото си човек, който тогава беше много по-скромна версия на онова, което самият той щеше да стане с времето. Благодарение на своя ментор, Шон започна да купува къщи, да ги ремонтира и продава с печалба, докато постепенно мина на цели квартали, които събаряше до основи, за да изгради на тяхно място по-висок клас резиденции. Един от проектите му, в който бе инвестирал всичко до последния цент, го направи милионер. Шон Калахан беше живото олицетворение на американската мечта — син на родители от средната класа, който благодарение на своя ум, трудолюбие и амбиция успява да се издигне над скромния си произход. Но преди деветнайсет години Шон имаше проблем.

Тогава той отиде на събирането на випуска главно за да се изфука. На двайсет и осем, не се съмняваше, че има повече пари от когото и да било в залата. Шон беше с втората си съпруга Адел, която тогава беше едва на двайсет и три и по-красива от която и да било актриса на червения килим за „Оскарите“. Шон се изненада да види на събирането братята Макнълти, защото те така и не бяха успели да завършат. Може би не бяха поканени, но така или иначе бяха научили и никой не бе събрал куража да ги изгони. Още щом ги видя обаче, той си каза, че те са идеалните хора, които могат да решат проблема му.

Братята стояха сами до купата с пунш; всички останали се преструваха, че изобщо не ги забелязват. Бяха облечени със спортни якета, които им бяха твърде тесни на гърба и твърде къси на ръкавите, полиестерни панталони и черни обувки, толкова лъскави, че сякаш бяха направени от пластмаса. Шон си помисли, че са дошли на събирането само за да се видят с него; в училище те нямаха други приятели, а и в момента наоколо имаше поне половин дузина мъже, които като тийнейджъри бяха пребивали.

Шон и новата му съпруга разговаряха с една друга двойка, които той помнеше като крал и кралица на абитуриентския бал — жената беше доста понаедряла оттогава, — когато Калахан забеляза братята Макнълти до купата с пунш. След няколко секунди той се извини и отиде да се здрависа с Рой и Рей. Докато крачеше натам, състави план за действие и когато стигна до тях, нададе радостен вик и се хвърли да ги прегръща. Братята Макнълти бяха не по-малко смаяни от останалите присъстващи в залата.

Те започнаха да разпитват Шон как я кара, с какво се занимавал през последните десет години, като междувременно не откъсваха очи от жена му, но той ги прекъсна с думите:

— Знаете ли какво, я да се махнем от тук и да идем някъде, където сервират истинско пиене. Тези хора не ми бяха симпатични още в училище, а сега пък още по-малко. Ще се помотая наоколо още час, после ще закарам жена ми вкъщи и ще се видя с вас в „Макгилс“ да си поговорим.

Когато Шон се срещна с тях в „Макгилс“ — един бар, в който ходеха като ученици и където без проблем сервираха алкохол на непълнолетни, — той се постара да омаловажи успехите си в живота. Каза им само, че се занимава с недвижими имоти, пита ги какво работят и получи предвидимия отговор.

— Ами, нали знаеш, това-онова…

Което накара Шон да се запита какви ли криминални досиета бяха натрупали двамата през тези десет години.

След половин час празни приказки и носталгия по славното минало, когато заедно бяха тормозили сополанковците в Чарлстън, Шон мина по същество. Каза им, че има намерение да преустройва жилищна сграда в „Челси“, като слее множество малки апартаменти в няколко по-големи, но един строителен инспектор бави нещата. Шон не им даде повече подробности, само каза:

— Тоя тъпанар ме забавя.

По някаква причина въпросният инспектор бе намразил Шон от дъното на душата си, в резултат на което преустройството на сградата бе зациклило; човекът се хващаше за най-малкото отклонение от строителните правилници. Според него нищо в сградата не било монтирано правилно и Шон беше принуден непрекъснато да кърти и изтръгва от стените вече завършени инсталации и да започва отначало, като разбира се, след преправянето инспекторът намираше нови и нови проблеми. Този човек му струваше хиляди долари дневно, а Шон не знаеше как да го накара да му се махне от главата. Опита се да го подкупи, заради което едва не си изпроси арест; след това заплаши да го съди или да подаде жалба за дискриминация. Инспекторът беше чернокож и той щеше да каже, че се заяжда с него, понеже самият той е бял. В отговор инспекторът му се изсмя в лицето.

— Искам тоя тип да ме остави на мира — каза Шон на братята.

— Това може да се уреди — каза Рей.

— Определено може — добави Рой.

Изведнъж Шон се притесни, че тези двамата може да убият инспектора, а той не искаше това — би било прекалено. Но проблемът с братята Макнълти бе, че в тях постоянно клокочеше някаква стаена ярост, като в чайник, който тихо къкри на печката, докато внезапно нещо се случва, водата кипва, изхвърля капака, през чучура бликва струя пара… Така при най-малката провокация — въображаема обида, намек за неуважение — братята Макнълти бяха готови да избухнат и яростта им да залее неподозиращия „враг“ като лава.

Шон си спомняше как веднъж той и братята седяха с бири в ръце на стъпалата пред входа на един блок в Чарлстън, когато по улицата минаха двама тийнейджъри, малко по-големи от тях. Приличаха на деца от заможни семейства — добре облечени, с дизайнерски пуловери и маркови маратонки, — така че явно не бяха от квартала. И тогава единият от тях направи грешката да погледне към братята.

— Какво ме гледаш? — попита Рей.

— Нищо — отвърна момчето.

— Нищо ли!

Рой скочи от мястото си и хвърли пълния кен с бира по него, като го уцели право в челото. След това двамата с Рей слязоха от стъпалата и смляха другите тийнейджъри от бой. Такива си бяха братята Макнълти.

Една седмица след разговора в „Макгилс“ братята издебнаха инспектора на друг обект и така го пребиха, че той прекара седмица в болница и после шест месеца на физиотерапия. Доволен от работата им, Шон им даде пари за „Шамрок“ и оттогава при всяка възможност им възлагаше работа, която не изискваше особени умения: да къртят стени — разбира се, без експлозиви; да пренасят мебели, да извозват строителни отпадъци. А задачата, която понастоящем им бе дал — да изгонят наематели от жилищата им, — не им беше за пръв път.

Но нека се върнем към настоящето и разговора в „Шамрок“ на тема Елинор Добс.

— И така, какво точно казваш, Шон? — попита Рей.

— Да, какво искаш да направим със старата чанта? — обади се Рой.

Отговорът беше:

— Момчета, защо още държите стария надпис на бара? Защо не сте го сменили на „При Макнълти“, както се канехте?

— Ще ни излезе два бона да го сменим, трябва да плащаме и на електричар да го върже, да наемаме автовишка, за да свали стария и да качи новия… — отвърна Рей.

Шон се престори, че оглежда помещението, после каза:

— Всъщност целият бар плаче за един хубав ремонт. С нов надпис, една боя отвън и отвътре, циклене на пода, такива неща. Да, като се замисля, май ще мога да ви помогна с всичко това.