Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (27)

26

Кастро изпрати в Бостън четирима мъже и една жена. Ръководител на групата беше именно жената — Мария Васкес, известна като Ла Леона.

Кастро подозираше, че Васкес е гений. Тя бе родена в крайно бедно семейство в едно от гетата на Мексико Сити, като пето от шест деца. Още ненавършила шестнайсет, бе станала любовница на местен политик. С външния си вид и с липсата си на образование и семейни връзки, тя бе предопределена да работи като проститутка или да стане държанка на някой богаташ, а когато навлезеше в средната възраст, да бъде захвърлена като ненужна вещ и да се оправя сама и без пари.

Но Мария Васкес беше твърде умна, за да допусне това. Когато навърши осемнайсет, тя заряза въпросния политик и се насочи към Хосе Луис Гереро — човека, който ръководеше наркокартела, приел на работа Хавиер Кастро, и когото Кастро впоследствие щеше да убие, за да заеме мястото му. Тя стана любовница на Гереро, но Гереро — и това бе една от причините Кастро да се възхищава от него — разпознаваше талантливите хора, когато ги срещнеше. Както бе открил Хавиер Кастро преди, така откри и Мария Васкес. Много скоро тя се превърна в един от основните му съветници, а когато се насити на тялото й, Гереро започна да я използва, за да замисля и осъществява операции от негово име. След като Кастро пое бизнеса, той я ползваше по подобен начин, както сега и братовчед му Пауло. След една особено сложна операция, когато Мария изпрати на онзи свят един добре охраняван полицейски капитан, който бе започнал да им досажда, Пауло — една от най-малко поетичните натури, които Кастро познаваше — каза: „Беше като лъвица, която поваля газела“. От този момент нататък й излезе прякор: Ла Леона — Лъвицата. Жената беше уникална и Кастро все се питаше до какви ли висини ще я изведат способностите й в бъдеще.

В момента трима от хората на Мария наблюдаваха Калахан, а Мария и четвъртият мъж наблюдаваха Демарко. Движенията на Калахан бяха непредвидими. Имаше офис на Екзетър стрийт, недалече от „Копли Плаза“, и прекарваше голяма част от времето си там, но ходеше на срещи в кантората на адвокатите си, в проектантски бюра и банкерски кабинети. Посещаваше строежа на Дилейни стрийт и един друг обект, който вече отиваше към приключване, в „Куинси“. Един от следобедите игра голф с още трима мъже. Всеки ден се връщаше в дома си на Бийкън Хил около седем вечерта, като три от четирите вечери, откакто го наблюдаваха хората на Кастро, с младата му съпруга излизаха на ресторант или за да присъстват на някое светско събитие. Едно от най-важните им открития бе, че хората, които работеха за Калахан в офиса му на Екзетър стрийт, винаги си тръгваха преди седем.

В известен смисъл дневният режим на Демарко бе по-предвидим. Явно човекът нямаше какво да прави в Бостън, затова прекарваше дните си в развлечения: разхождаше се из града, сядаше да чете роман край басейна на хотела, ходеше на кино. Един от дните отиде на „Фенуей“ да гледа мач на „Ред Сокс“. Но всяка вечер се отбиваше в някой бар, в хотела или в един от многото наоколо, обръщаше по няколко питиета и си поръчваше вечеря, след което се прибираше в стаята си.

За да го задържи в Бостън, Кастро му се обади и го уведоми, че нещата се движели, но му било нужно още малко време.

— Очевидно проблемът е сложен — каза Кастро. — Адвокатите ми съставиха документите, които Калахан трябва да подпише, за да формализира оттеглянето си като активен участник в „Дилейни Скуеър“. Разбира се, той няма да иска да ги подпише, но накрая ще го направи. Така или иначе, документите трябва да са железни, както казвате вие в Америка, като не бива да му оставят никакво поле за маневриране, водене на съдебни дела на по-късен етап и така нататък.

— Разбирам — отвърна Демарко. — Но защо е нужно аз да съм тук?

— За момента и аз не съм убеден, че е нужно — каза Кастро. — Но се надявам да приключа с всичко в следващите два дни, а дотогава ще ви бъда благодарен, ако останете. Нека ви напомня още веднъж, че вие поискахте моето съдействие, така че се надявам да останете, докато свършим работата.

— Е, добре де, добре. Но само още два дни. След което се махам от тук.

Демарко полудяваше от скука. Ако се намираше в Бостън по собствен избор, щеше да си мисли, че просто си е дал почивка, и да се наслаждава на живота. Но не беше така. Продължаващата вече с дни гореща вълна го измъчваше, а и бе видял достатъчно от Бостън през годините, за да има желание тепърва да разглежда забележителностите му. Отиде на още един мач на „Ред Сокс“ — и този път плати безбожна сума за скапано място в най-евтиния сектор, — като през останалото време просто се мотаеше наоколо, четеше книги, правеше дълги разходки и гледаше каквото даваха по телевизията.

Той си помисли дали да не отиде с колата до Портсмът, за да види Елинор. Портсмът беше на два часа път с кола, но той се боеше да напуска Бостън, за да не би наистина да потрябва на Кастро. Другата причина, ако трябваше да бъде докрай честен със себе си, бе, че Демарко всъщност не искаше да вижда Елинор, ако не се беше подобрила след последния път; това само щеше да засили депресията му. Той позвъни на дъщеря й, за да се поинтересува как е Елинор, но тя му се сопна, че не е негова работа и да не й се обажда повече. Как, за бога, лъчезарна личност като Елинор бе родила такава кучка?

Хрумна му, че напълно бе забравил за другата задача, възложена му от Махоуни — тази за конгресмена Симс и неговото вероятно несъществуващо „Пурпурно сърце“. Затова той позвъни на Ема, за да провери дали имаше напредък. Първото, което тя му каза, беше:

— Добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

— Какво стана с онези нещастници, които те бяха нападнали?

— Преживяха не особено приятен сблъсък със закона. Заловени бяха със сандък, пълен с автомати, и в момента се намират в арестантска килия.

Той реши да й спести малката подробност, че междувременно лично ги бе изпратил и в болница.

— Разбирам — отвърна Ема, която познаваше достатъчно добре Демарко, за да си мисли, че двамата братя са станали жертва на лош късмет.

— Обаждам се да видя дали се движат нещата около Симс.

— Движат се, но не в добра посока. Няма да те отегчавам с подробности, но се наложи да повикам Нийл на помощ.

Нийл беше един невероятен досадник, чиито къси дебели пръсти се отличаваха с брутална ловкост в боравенето с компютри. Ако подробности от личния ви живот бяха качени на който и да било сървър, те вече представляваха отворена страница за Нийл.

— Накратко — продължи Ема, — Нийл се добра до някакъв бивш морски пехотинец на име Пат Хауърд. Хауърд бил един от малкото, прекарали нощта в казармите в Ливан и останали живи след избухването на бомбите. Според няколко източника, които Нийл успя да открие, Симс спасил живота на Хауърд. За да разговарям с него, аз се представих за репортерка. Казах му, че според мой източник конгресмен Симс го е спасил, и Хауърд го потвърди. Каза, че Симс се проврял през един тесен тунел сред развалините, отместил нападалите върху Хауърд парчета бетон и го измъкнал навън, макар да знаел, че сградата е нестабилна и всеки момент може да се срине и да затрупа и него.

— Това ми звучи като доста геройска постъпка — каза Демарко.

— Чакай, не съм свършила — отвърна Ема. — Когато попитах Хауърд спомня ли си дали Симс е бил ранен в десния крак, той каза, че да. Макар това да било станало преди трийсет години, Хауърд си спомнял всичко, случило се на този ден. Каза дори, че Симс наранил и двата си крака върху стърчащо от развалините арматурно желязо, докато го извличал навън. Именно докато излизали навън; когато дошъл да го спаси, на краката му им нямало нищо.

— Значи Симс може би не лъже за „Пурпурното сърце“? Може да лъже за това, че го е пронизало летящо парче стъкло, но…

— Мисля, че все пак лъже. Както вече ти казах, никъде няма документ, че е получил „Сърцето“, а регистърът на присъдени медали и отличия в морската пехота се води по-добре, отколкото в останалите родове войски. Другото изискване за даване на „Пурпурно сърце“ е нараняването да е пряк резултат от действията на врага. Ако Симс бе пострадал от летящи стъкла при взривяването на казармите, е щял да има право на медал. Докато спасяването на Хауърд, формално погледнато, не е вражеско действие. Макар че тук се намираме донякъде в сива зона, така че и да му бяха дали „Сърцето“, едва ли щеше да се намери кой да възрази.

Тя си пое дъх и продължи:

— Както и да е. Попитах Хауърд дали Симс е получил „Пурпурно сърце“ и той отвърна: „Знам, че има такова, и със сигурност го заслужава“. Но не си спомняше да е имало официално обявяване, нито пък церемония по връчването. Подозирам, че Симс лъже, но не мога да го докажа.

— По дяволите!

— Да, жалко, наистина. Според мен Симс си е казал, че заслужава медал за спасяването на Хауърд, при което е бил и ранен. Вместо това е получил само колективна награда за частта си за служба в Ливан. Затова си мисля, че когато е решил да се кандидатира за Конгреса, той леко е поразкрасил служебната си биография, за да впечатли гласоподавателите.

Известно време Демарко не отговори, после каза:

— Е, добре. Ще предам на Махоуни.

Мисълта за предстоящия разговор не го изпълваше с радост.

— Защо да не разговарям аз с Махоуни, Джо? Знам подробностите за Симс. Освен това сега по изключение Махоуни се опитва да постъпи правилно.

Махоуни знаеше, че понякога Ема помага на Демарко, макар това невинаги да му бе приятно, понеже Ема не се поддаваше на контрол. В този случай обаче Демарко се надяваше Махоуни и Ема да успеят да намерят общ език.

— Благодаря ти — каза Демарко. — Оценявам го.

Което си беше самата истина — той не умираше от желание да сервира лично още лоши новини на конгресмена.

Сега оставаше само да изчака Кастро да се оправи с Калахан, за да се махне веднъж завинаги от проклетия Бостън.