Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (26)

25

След като Демарко си тръгна, Хавиер Кастро затвори очи и няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои. Като млад мъж, едва навлизащ в избраното поприще, той се отличаваше с буен нрав и при всяка заплаха или намек за неуважение налиташе на бой или дори по-лошо. Ако Демарко го бе заплашил по същия начин, когато Кастро беше на осемнайсет години, щеше да извади пистолет и да го застреля, без да му мигне окото. За късмет на американеца, тези навици бяха останали далече в миналото и той се бе научил да се владее. Нещо повече — бе стигнал до заключението, че насилието е средство, което трябва да се използва единствено за постигане на конкретна цел, а не за лично удоволствие.

Той си наля още една чаша вино и заобмисля възможните си ходове.

Онова, което лакеят на Махоуни не разбираше, бе, че той, Кастро, не беше единственият инвеститор в „Дилейни Скуеър“. Демарко не заплашваше само него, думите му засягаха редица твърде сериозни хора.

Когато се запозна с Шон Калахан и втората му съпруга в Лос Кабос, Кастро вече бе започнал да се оттегля от картела и постепенно го прехвърляше на братовчед си Пауло. Не му бяха нужни повече пари от дрога, не желаеше да поема и рисковете, свързани с този вид търговия. Той нямаше намерение вечно да бъде обект на преследване от американската и мексиканската полиция, нито мишена на конкуренцията от другите картели или пък на някой по-амбициозен свой подчинен — като лудия Пауло. Натрупал беше повече пари, отколкото бе в състояние да похарчи до края на живота си; щяха да останат и за поколения напред.

И така, по времето, когато срещна Калахан, той вече имаше инвестиции в легитимни проекти и търсеше нови възможности да вложи парите си. Защото, макар да не му трябваха повече, ако усетеше възможност да спечели още, без да рискува, той не би я пропуснал. Когато Калахан му разказа за проекта в Бостън, Кастро се заинтригува и възложи на финансистите си да проучат младия предприемач. Те стигнаха до заключението, че Калахан е умел бизнесмен, с много успешно приключени начинания, и че „Дилейни Скуеър“ най-вероятно ще генерира значителна възвръщаемост на вложените средства.

Освен това Калахан се бе отнесъл напълно честно към него, може би от уважение. Предупредил го бе, че строителството може да донесе голяма печалба за ключови инвеститори, но като цяло е извънредно рискован бизнес, в който могат да се случат неочаквани събития, изцяло извън неговия контрол, и в крайна сметка „Дилейни Скуеър“ да се окаже провал.

Калахан бе казал, че му трябват сто милиона долара от частни инвеститори и след като ги подсигури, американски банки ще му отпуснат останалото. Кастро обаче нямаше намерение да налее сто милиона долара в един-единствен проект. Вместо това той сондира няколко души в Мексико като потенциални инвеститори; някои от тях — като братовчед му Пауло — все още се занимаваха с наркотрафик. Останалите бяха хора като него — напуснали наркобизнеса, но все още търсещи възможност да завъртят малко пари. В крайна сметка той и още шестима отделиха по петнайсетина милиона, за да ги вложат в начинанието.

Проблемът с останалите шестима беше, че нямаше да посрещнат добре евентуален фалит на „Дилейни Скуеър“, като щяха да обвинят него. Най-бурно щеше да реагира братовчед му, който — въпреки кръвната връзка помежду им — бе в състояние да излее гнева си по най-ирационален начин. Например, като отвлече съпругата и дъщеря му срещу откуп, за да си върне петнайсетте милиона. Пауло сега разполагаше с армията, която Кастро бе командвал навремето.

Другият — и всъщност по-важният — проблем бе, че нито един от седмината не желаеше американските власти да си пъхат носа във финансовите им дела. Както му бе казал Демарко, ако американците научеха, че за финансирането на „Дилейни Скуеър“ отиват пари от наркотици, те можеха да замразят всички активи и да изземат построеното. Истината беше, че Кастро нямаше представа какво точно може да се случи, ако правителството на САЩ се заемеше да проверява финансирането на проекта. Знаеше само, че не желае да се стига дотам.

Дългосрочните му планове винаги бяха предвиждали в един момент той да се махне от Мексико, като най-вероятно се установи в Европа. Мексико беше станало твърде опасно място за живеене — благодарение най-вече на такива като него и братовчед му. Той искаше да бъде обикновен богаташ. Анонимен. Искаше да запази парите, които бе натрупал, като за в бъдеще ги умножава по законен начин; ето защо последното нещо, което му бе нужно сега, бяха тези глупости с Махоуни и Калахан.

Кастро си даваше сметка и за друго: Демарко би трябвало да е някакъв финансов гений, за да е научил за инвестициите му в „Дилейни Скуеър“. А Демарко нямаше вид на гений. Картелът използваше хора с магистърски дипломи по икономика и финанси от Станфорд, които сътрудничеха с опитни международни банкери, за да перат пари през множество кухи офшорни фирми. Би било трудно, ако не и невъзможно, и за опитни агенти от американското Министерство на финансите да проследят парите, които бе вложил в „Дилейни Скуеър“, обратно до него.

Единственият начин Демарко да научи за инвестициите му в бостънския проект беше, ако някой му бе казал. И въпросният някой нямаше как да е сред останалите шестима инвеститори, още по-малко пък самият Шон Калахан; оставаше единствено бившата жена на Шон, Адел. Другото, което затвърди подозренията му, бе, че само преди броени дни Адел се бе обадила на Даниел, за да си поговорят, и почти веднага след това Демарко се бе появил пред дома му; това в никакъв случай не беше съвпадение.

И така — как да постъпи в тази ситуация?

Изключено бе да убеди групата от Кайманите да си изиска предсрочно заемите от Калахан. Това би било равносилно на саботиране на проекта по начин, който би се отразил на неговото окончателно завършване и възможността за печалба. Следователно трябваше да се насочи към втората възможност, за която Демарко му бе подсказал: да принуди Калахан да се оттегли от проекта. Проблемът с едно такова решение обаче беше в голямата му сложност. Кастро знаеше, че Калахан няма просто така да си тръгне от „Дилейни Скуеър“; той щеше да наеме адвокати и дори да се обърне към властите, ако Кастро упражнеше натиск върху него.

Което го насочи към една трета възможност, за която Демарко явно не се бе сетил. Той определено би предпочел да не прибягва до нея, но, за съжаление, Махоуни и Демарко не му оставяха избор.

Тогава му хрумна и нещо друго: той не можеше да допусне Демарко и Махоуни да го държат в ръцете си. Кастро определено не можеше да предприеме нищо срещу Махоуни; той не беше толкова безразсъден, че да посегне на американски конгресмен. Но в същото време имаше нужда да му направи една демонстрация, за да го убеди за в бъдеще да го остави на мира.

Кастро бе запомнил речта на Демарко за егото. Ако предприемеше нещо лично срещу Демарко, с това дали щеше да е послушал егото си, или да е постъпил прагматично? В крайна сметка реши, че няма значение, и още преди да бе допил чашата си с вино, Кастро бе намерил начин да накара Демарко да си плати, че се е намесил.

Той със съжаление си тръгна от прекрасния спокоен вътрешен двор, влезе в къщата и се насочи към личния си кабинет. Докато минаваше покрай киносалона, дочу гласа на съпругата си, която разговаряше с дъщеря им в Ню Йорк. Кастро поклати глава. Тези две жени едва ли не всеки ден разговаряха помежду си.

От бюрото в кабинета той извади един от няколко нерегистрирани телефона с предплатени карти. Едва ли някой подслушваше разговорите му, но Кастро предпочиташе да не оставя следи с обаждането до Демарко. Извади бележката, която американецът му бе изпратил, и набра номера.

— Реших да изпълня желанието на вашия работодател — каза той.

— Радвам се да го чуя — отвърна Демарко.

Самодоволният му тон накара Кастро да стисне с такава сила апарата в ръка, че едва не спука дисплея.

— Ще са ми нужни няколко дни обаче. Проблемът е сложен.

— Разбирам — отвърна Демарко.

— Искам да се върнете в Бостън.

— Защо?

— Защото още не съм сигурен как точно ще подходя. Може да ми потрябва помощта ви там. Може да ми потрябват и известни гаранции от страна на работодателя ви. Още не знам.

Демарко моментално реагира:

— Не виждам с какво мога да ви бъда полезен. Да не говорим пък за шефа ми, абсурд е да очаквате от него да ви помага. Оттук нататък всичко е между вас и Калахан.

— Господин Демарко, вие бяхте този, който се обърна към мен, и аз съм склонен да сторя, каквото ме помолихте. Най-малкото, което ми дължите, е съдействие, ако сметна, че ми е нужно.

— Ще си помисля — каза Демарко и затвори.

Кастро не можеше да повярва, че някой е дръзнал да му затвори телефона.

От същия апарат той изпрати кодиран есемес до братовчед си: „Имам малък проблем и ще се радвам, ако позволиш на Ла Леона да ми помогне. Благодаря ти“. Самият факт, че е принуден да моли за помощ, го оскърбяваше. В едни други времена Кастро просто щеше да издаде съответната заповед.

Обаждането на мексиканеца бе заварило Демарко в лоби бара на хотела. Тъкмо си мислеше дали да не отскочи до бистрото на терасата за една късна вечеря, след като бодигардовете на Кастро не го бяха оставили да изяде предишната, но след разговора си с него загуби апетит.

На Демарко не му допадаше идеята да се връща в Бостън, а молбата на Кастро му се струваше крайно подозрителна. Инстинктът му крещеше да се прибира у дома, във Вашингтон. Не можеше да си представи по какъв начин той или Махоуни биха могли да бъдат в помощ на Кастро. Кастро имаше две възможности: или да накара компанията на Кайманите да си изиска предсрочно заемите, или да принуди Калахан да се откаже от „Дилейни Скуеър“. Демарко не можеше — и не искаше — по никакъв начин да се намесва и в едното, и в другото. От друга страна, понеже идеята да накара Кастро да се справи с Калахан беше негова и понеже двамата с Махоуни искаха Калахан да си плати за стореното…

Утре той щеше да се обади на Махоуни и да обсъди всичко с него. В момента беше твърде късно във Вашингтон, за да го безпокои. Щеше да му позвъни още от летището. Време беше да се разкара от Мексико.

На следващата сутрин, докато чакаше полета си в салона за заминаващи, Демарко се обади на Махоуни:

— Срещнах се с… мексиканеца. И мина добре, мисля.

— Мислиш?

— Прие да направи каквото поисках от него по отношение на човека в Бостън. Работата е там, че мексиканецът иска да се върна в Бостън, в случай че му потрябва помощта ми. А аз не смятам, че това е добра идея.

— Като си се хванал веднъж, действай — отвърна Махоуни и му затвори.

Този проклет Махоуни! Демарко се бе надявал чуе: хайде, прибирай се във Вашингтон, а вместо това конгресменът го зашлеви с: като си се хванал веднъж, действай.

Той позвъни на Кастро, като използва номера, от който му се бе обадил предишната вечер, но се включи гласова поща. Демарко му остави съобщение: „Прибирам се в Бостън още днес и ще ви съдействам по всички възможни начини“. След което за всеки случай добави: „Стига да са законни“.