Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (25)

24

Докато самолетът снижаваше за кацане на международното летище „Бенито Хуарес“, Демарко наблюдаваше безкрайната шир на огромния град, простираща се във всички посоки под тях. Населението на Мексико Сити наброяваше около девет милиона, но с прилежащите градове и предградия в целия метрополис живееха над двайсет милиона души.

Демарко бе посещавал Мексико само веднъж, и то преди години, още когато войната между наркокартелите не се беше разгоряла до степен да му убие всякакво желание за повече пътувания. Но единственото му посещение бе оставило у него чудесни спомени. Той и жената, с която излизаше навремето — тя работеше за Държавния департамент и много се гордееше с испанския си, който беше на гимназиално равнище, — бяха отседнали в един хотел в Пуерто Ваярта на тихоокеанското крайбрежие. Демарко бе запомнил онова място най-вече с две неща.

Първото — което впоследствие бе потвърдила и Адел Томлин с разказа си за Лос Кабос — беше, че обслужването наистина бе невероятно. Той никога нямаше да забрави вечерята в ресторанта на хотела, когато четирима келнери бяха пърхали около него и приятелката му, докато се хранеха.

Но другото нещо, отпечатало се завинаги в паметта му, и то повече от великолепието на курорта, бе бедността. Демарко и приятелката му бяха прекарали голяма част от седмицата зад оградите и охраняваните бариери на курортния комплекс, край плажа, в баровете и около басейна, но един ден решиха да наемат кола и да пообиколят наоколо. И тогава Демарко видя как живееха бедните в Мексико. Най-яркият му спомен беше от минаването им през някакво село, където по протежение на единствената улица, между двата реда колиби с ламаринени покриви — жалки постройки, подхождащи на държава от Третия свят — минаваше кафяв ручей от фекални води, а в него стоеше голо момиченце на около три години. Сякаш курортът беше феодален замък и докато човек останеше в рамките на стените му, щеше да си спести истината за живота на крепостните. Може би страната се бе променила към добро, откакто не бе идвал тук; Демарко искрено се надяваше да е така.

В онази част на Мексико Сити, където се намираха хотел „Мариот“ и резиденцията на Хавиер Кастро обаче, нямаше и следа от бедност. Тя по нищо не се различаваше от заможните квартали на американските градове, а специално 22-етажният „Мариот“ беше поне с пет класи над „Парк Плаза“ в Бостън. Фоайето спираше дъха с мраморните си подове, високите вази с аранжирани цветя и модерните скулптури. Встрани от главното фоайе имаше библиотека с тъмни ламперии за предпочитащите усамотението; имаше ресторант, специализиран във френска кухня, а за любителите на по-непретенциозната храна отвън на терасата — бистро с изглед към хълма Чапултепек. Наблизо се намираше Антропологическият музей, в който бяха изложени предмети от цивилизациите на ацтеките и маите, както и Масарик авеню — местният аналог на Родео Драйв в Лос Анджелис — със скъпите си магазини, нощни барове и модни ресторанти. Демарко нямаше да вкуси нищо от тези изкушения, тъй като смяташе да остане в града колкото бе възможно по-кратко.

Той нямаше телефонния номер на Хавиер Кастро. Можеше да го поиска от Адел Томлин, но реши да не го прави, все пак знаеше адреса. Демарко си взе душ и си сложи костюм с бяла риза и вратовръзка. В Мексико Сити не беше чак такава жега, както в Бостън — което той си обясни с надморската височина; и все пак беше доста топло, може би към трийсет градуса. Но Демарко си каза, че би било редно да се облече подобаващо за човек, представляващ американски конгресмен.

Той взе такси за адреса на Кастро. Шофьорът — като всички мексиканци, които бе срещнал до момента — говореше английски. Хавиер живееше на улица, която се наричаше „Реторно де Хулиета“; къщите в квартала бяха големи и луксозни на вид. Що се отнася до резиденцията на Кастро, от таксито Демарко виждаше само триметровия зид с бяла мазилка, увенчан с вечно цъфтяща бугенвилея, широката близо четири метра порта от ковано желязо и алеята за коли, която се губеше сред дърветата.

Той каза на шофьора да го чака и пристъпи към интеркома, вграден в зида до портата. Натисна бутона и докато чакаше някой да му отговори, забеляза охранителната камера, която го наблюдаваше отвисоко със стъкленото си око. После видя още поне две подобни камери, скрити сред разклоненията на бугенвилеята. Малко по-късно човешки глас каза нещо на испански.

— Идвам да се срещна с господин Кастро — каза Демарко.

— Кой сте вие?

— Казвам се Демарко и съм тук от името на конгресмен Джон Махоуни.

След продължителна пауза гласът отново се обади:

— Сеньор Кастро не е тук в момента.

Демарко бе очаквал такова развитие на нещата. Той бръкна в джоба си и вдигна пред камерата малък хартиен плик.

— Имам бележка за него. Бихте ли се погрижили да я получи?

Последва нова продължителна пауза, после гласът каза:

— Изчакайте там.

След малко по алеята за коли се зададе чернокос мъж с риза на цветя и джинси. Беше около четирийсетгодишен и изглеждаше в отлична физическа форма. Отпред в колана му беше затъкнат пистолет, който мъжът изобщо не си даваше труда да прикрива.

Демарко му подаде плика между решетките на портата и каза:

— Телефонният ми номер е написан върху бележката.

Мъжът — Демарко си помисли, че сигурно е от охраната — не отговори. Просто взе плика, обърна се и закрачи обратно по алеята.

Демарко каза на шофьора да го откара обратно в „Мариот“. Единственото, което му оставаше, бе да чака обаждане от Кастро. Върху бележката бе написал: „Господин Кастро, аз представлявам Джон Махоуни, член на Конгреса на Съединените щати. Бих искал да обсъдим проекта «Дилейни Скуеър» в Бостън. Конгресмен Махоуни няма никакво желание да ви причинява правни или финансови проблеми, но във връзка с господин Калахан има едно нещо, което трябва да се разреши. Във ваш интерес е да не разговаряте с господин Калахан, преди да сте говорили с мен. Моля да ми се обадите в първия удобен за вас момент, макар въпросът да не търпи отлагане“. Отдолу се бе подписал с името си: Джоузеф Демарко, и бе написал номера на мобилния си телефон.

 

 

Наближаваше пет следобед, когато Демарко се прибра в „Мариот“. Нямаше представа дали Кастро ще му се обади тази вечер — или изобщо, — но реши да се навърта около хотела, за да си вземе лесно такси, ако се наложи. Освен това вътре поне щеше да бъде в безопасност. Не че бе казал на охранителя къде е отседнал, но реши да не рискува.

Както бе уверил Махоуни, той не смяташе Кастро за толкова глупав, че да навреди на човек, работещ за член на Конгреса. В същото време не му беше трудно да си представи как, докато си ходи по улицата, пред него спира кола, някакъв тип му навира пистолет в лицето и му казва да се качи. И после, на другата сутрин, трупът му е намерен с липсващ портфейл в някой квартал, известен с уличните си нападения, след което от американското посолство си казват, че от непредпазливост е навлязъл в части на града, където не е имал работа. Или пък може би трупът му изобщо нямаше да бъде открит. Демарко си каза, че може би развива параноя — но понякога параноята не е чак толкова лошо нещо.

Той отиде в бара встрани от главното фоайе и си поръча маргарита вместо обичайното мартини. Когато си в Рим, прави като римляните. Барът беше почти празен, ако не се брояха две високи стройни блондинки, които разговаряха на немски помежду си, и съпружеска двойка американци в напреднала възраст, които по акцента бяха някъде от дълбокия Юг. Той провери телефона си за силата на сигнала — всичко беше наред, четири от петте кръгчета бяха осветени. Докато отпиваше от питието си и се питаше какво ще прави, ако Кастро откаже да се срещне с него, двама мъже — и двамата руси, високи и красиви — се приближиха към масата на двете германки. Четиримата си тръгнаха заедно от бара; бяха забележителна групичка, която му напомни за Хитлерюгенд. Малко след това си тръгна и възрастната двойка американци; Демарко остана насаме с бармана, който мълчеше.

Ама че тъпотия, да се крия в хотела — помисли си той. Беше приятна вечер, още поне два часа щеше да е светло. Той реши да се разходи и да вечеря в някое скъпо заведение на Масарик авеню. Не го притесняваше цената на хотела, нито сумата, която щеше да даде за вечеря; каза си, че една малка част от петдесетте хиляди долара, които Махоуни бе измъкнал от Калахан, щеше да покрие разноските по мексиканската му авантюра. Помоли пиколото да му препоръча ресторант и той го упъти към някакво заведение, наречено „Бико“. Според пиколото „Бико“ бил най-добрият ресторант не просто в Мексико Сити, а в цяла Латинска Америка, специализирал в баска кухня. Демарко си помисли: защо не? Не бе дошъл до тук, за да яде тако.

Без да бърза, той отиде пеша до ресторанта, където бе посрещнат с многословни любезности от чаровна млада жена и настанен на маса, отрупана с — както му се стори — твърде много чаши за вино. Келнерът — възрастен мексиканец — търпеливо обсъди с него менюто и Демарко реши да го възнагради, насочвайки се към най-скъпите блюда. За ордьовър си поръча пастет от гъши дроб със синапено семе и зелен лук, за основно ястие патешки гърди, готвени в шери със зелени маслини, и — разбира се — различно вино с всяко блюдо. След четвърт час, тъкмо бе преполовил първата си чаша, когато келнерът сложи на масата пред него порцията му гъши дроб, оформена като някакво произведение на ювелирното изкуство. Демарко й се полюбува известно време, после вдигна вилицата и тогава до масата му се приближиха двама мъже.

— Господин Демарко — каза единият, — молим ви да ни последвате. Господин Кастро иска да говори с вас.

Ооо! — помисли си Демарко.

И двамата мъже бяха с латиноамерикански черти, малко над трийсетте, облечени с костюми, бели ризи и вратовръзки. Бяха високи, жилави и мускулести; донякъде напомняха на хрътки. Демарко бе готов да се обзаложи, че под саката на костюмите си носеха оръжие.

Кастро бе решил да му направи демонстрация и Демарко бе впечатлен. Единственият начин, по който тези хора биха могли да го открият, бе по сигнала на мобилния му телефон. Което означаваше, че през двата часа, откакто Демарко бе предал бележката с телефонния си номер на портала, Кастро се бе свързал с някого и му бе възложил да открие титуляря на номера. Освен това се бе добрал и до снимката му, за да може тези двамата да го разпознаят, което също беше впечатляващо. Демарко нямаше профил във Фейсбук, никога не го бяха снимали за медиите — откъде тогава Кастро се бе сдобил с негова снимка? От шофьорската му книжка? От служебната му карта на сътрудник към Конгреса? Нямаше представа как, но Кастро го бе направил. С което искаше да му каже: мога да те открия, когато реша.

— Може би първо да си довърша вечерята?

В отговор двамата просто го изгледаха.

— Е, добре — сви рамене Демарко.

Майната му, помисли си той. Хвърли една стодоларова банкнота на масата, като се надяваше, че стига за чашата вино и ордьовъра, до който не се бе докоснал, и последва двамата мъже към паркирания пред ресторанта джип с тъмни стъкла на прозорците.

Единият от мъжете седна зад волана, а другият се настани на задната седалка до Демарко.

— Къде отиваме? — попита той.

Мъжът на задната седалка не отговори, вместо което каза:

— Трябва да ви претърся за оръжие.

— Не съм въоръжен — отвърна Демарко.

Мъжът не каза нищо, само го изгледа.

— Е, претърсвай — каза Демарко и вдигна ръце на тила си.

Бодигардът го опипа навсякъде. Беше твърде обстоен. Когато мъжът приключи, той отново попита:

— Къде отиваме?

Мъжът отново не отговори.

Демарко се остави на милостта на развихреното си въображение. Вече се виждаше, коленичил пред плитък гроб, с допрян до тила пистолет. После си каза: вземи се в ръце! Кастро нямаше да му стори нищо, преди да разговаря с него. Но и тази мисъл не го утеши кой знае колко. Защо изобщо му трябваше да идва тук?

След двайсетина минути джипът спря пред портата на резиденцията. Шофьорът отвори дистанционно, после подкара по алеята за коли между два реда дървета и паркира пред внушителна входна врата от червено дърво с декоративни панти от ковано желязо. Но мъжете не поведоха Демарко към вратата. Вместо това заобиколиха къщата и се насочиха към открит вътрешен двор, застлан с многоцветни керамични плочки. В средата на двора бликаше фонтан, а пространството наоколо беше обградено с широколистни храсти; кошници с каскадни цъфтящи мушката висяха от метални стълбове. През скрити високоговорители звучеше музика — нещо за пиано, което Демарко не можеше да различи. Всичко бе замислено да внушава спокойствие, но той не се чувстваше никак спокоен.

Хавиер Кастро беше седнал на градинска маса и отпиваше от чаша с вино. Мъжете заеха позиции на няколко метра — достатъчно далече, за да не чуват разговора, но и достатъчно близо, за да застрелят Демарко при първия знак.

Адел Томлин му бе казала, че Кастро изглежда като кинозвезда, и Демарко си помисли, че това не е далече от истината. За разлика от Демарко и двамата бодигардове Кастро беше облечен небрежно — с бяла риза, сив панталон и сандали. Демарко знаеше, че наближава шейсетте, понеже Адел му бе казала, че е с десет години по-възрастен от Калахан, но изглеждаше значително по-млад и в отлична физическа форма. Не беше висок като бодигардовете си — на ръст беше горе-долу колкото Демарко, — но също като тях беше жилав и мускулест. Имаше къдрава черна коса, леко прошарена, квадратна челюст, издаваща силна воля, и тънки мустаци. Като цяло беше красив мъж.

Той направи знак на Демарко да седне и без да му предложи чаша вино, мина по същество.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Демарко? — каза той с едва доловим акцент.

Който и да му бе преподавал английски, си бе свършил добре работата.

— Както, не се съмнявам, знаете — започна Демарко, — Шон Калахан е водещата фигура в един мащабен строителен проект в Бостън. Реализацията изисква събарянето на жилищна сграда, в която живее възрастна дама на име Елинор Добс, но Елинор отказва да освободи апартамента си. След като Калахан установил, че не може да я подкупи, той се опитал да я принуди да напусне, като й спрял водата, тока, климатика и изобщо правел всичко, за да я тормози. Затова тя отишла да се оплаче на шефа ми, който ме изпрати да се намеся, но преди да бях успял да накарам Калахан да я остави на мира, той изпратил двама биячи да я препънат надолу по стълбите. Жената си ударила главата и още не се е възстановила.

— Защо ми разказвате всичко това, господин Демарко? — попита Кастро. — Познавам Шон Калахан от светски сбирки, но нямам нищо общо с бизнеса му.

Демарко се изправи пред необходимостта да посочи на Хавиер Кастро, че лъже, без да го нарече в лицето лъжец.

— Сеньор Кастро, моят шеф е твърдо решен да накара Калахан да си плати за това, което причини на Елинор Добс. За начало ми нареди да проверя източниците на финансиране на „Дилейни Скуеър“. Честно казано, надявах се да открия нещо, с което да причиня сериозни неприятности на Калахан, и тогава открих, че вие сте един от крупните инвеститори в проекта му. По-конкретно, разбрах, че парични суми, идващи от вас, са минали през консорциум на Кайманите, преди да бъдат отпуснати като заем на Калахан.

Поне така му бе казала Адел Томлин и Демарко стискаше палци да е запомнила вярно.

Единствената реакция на Кастро бе да отпие от чашата си. После той каза с напълно равен глас:

— Дори да допуснем, че това е истина, аз пак не разбирам защо разговаряте с мен.

Добрата новина бе, че Кастро вече не отричаше да е инвестирал в „Дилейни Скуеър“.

— Конгресмен Махоуни не желае Шон Калахан да спечели пари от „Дилейни Скуеър“ и иска вие да се погрижите това да не стане. Като му е все едно как точно ще стане.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Кастро.

— Например можете да накарате фирмата на Кайманите, която е инвестирала в „Дилейни Скуеър“, да направи предсрочно изискуеми заемите, отпуснати на Калахан, и когато той не успее да плати, да използва това като претекст за отстраняването му и заменянето му с ваш доверен човек.

— Дори да исках да го направя — каза Кастро, — изобщо не съм убеден, че мога. Парите за „Дилейни Скуеър“ идват от консорциум с много инвеститори и не знам как произволно могат да решат да направят заемите изискуеми.

— Сигурен съм, че можете да ги убедите да направят всичко, което им кажете — отвърна Демарко.

Фирмата на Кайманите переше парите на наркобосове и Демарко имаше основания да допуска, че с тяхната благословия всичко бе възможно. Освен това беше заключил, че ако притокът на пари бъдеше прекъснат по какъвто и да било начин, Калахан нямаше да е в състояние да плаща на строителните фирми, на архитектите и доставчиците си и тогава целият строителен процес щеше да зацикли и да спре. Американската инвестиционна банка щеше да му откаже по-нататъшни траншове и в крайна сметка банкерите щяха да го принудят да обяви фалит, за да могат чрез разпродажба на активите му да си възвърнат поне част от парите.

— Има и друго решение — каза Демарко и това бе решението, което определено му харесваше. — Просто Калахан да се оттегли от „Дилейни Скуеър“.

— Да се откаже? — попита Кастро.

— Да. Калахан притежава фирма, която управлява проектите му. Подава оставка като директор и заместникът му довършва „Дилейни Скуеър“ вместо него.

— Но за какво му е на Шон да се отказва?

Хайде де, Хавиер! Направи му предложение, на което да не може да откаже. Опри му пистолет в главата, по дяволите!

— Това оставям на вас, сеньор Кастро. Но съм сигурен, че ще намерите начин.

— А ако не направя това, което искате?

Демарко поклати глава, сякаш да покаже колко му беше неприятно да съобщава лоши новини.

— В такъв случай боя се, че може да си навлечете сериозни проблеми. Както несъмнено знаете, правителството на Съединените щати притежава някои извънредни правомощия, като например да замразява активи и изземва собственост на престъпни или терористични организации. Така че, ако решите да не отстраните Калахан от „Дилейни Скуеър“, конгресмен Махоуни ще приведе в действие лостовете на американското правораздаване. Ще се сформира работна група от Министерството на финансите, Министерството на правосъдието и Агенцията за борба с наркотиците и когато приключат с вас, допускам, че ще сте значително по-беден от сега.

Той повдигна рамене и продължи:

— Всичко зависи от вас. На конгресмен Махоуни му е все едно с какво се занимавате или не се занимавате, стига Шон Калахан да не спечели и цент от онова, което причини на Елинор Добс.

Докато разговаряха, Демарко наблюдаваше лицето на Кастро и когато спомена за изземване на активи, видя как в очите му проблеснаха ледени кристали, а изражението му стана хищно и жестоко. Демарко вече не разговаряше с онзи благ господин на средна възраст, който обичаше да си пие питието с политици и кинозвезди. А с човек, свикнал да убива всеки, който му се изпречеше на пътя.

— Преди да кажете каквото и да било, позволете да ви обясня нещо. Конгресмен Махоуни не се интересува от вас. Освен това той знае, че вече не се занимавате с някогашния си бизнес, и няма нищо против да влагате парите си в американски предприятия. Виждате ли, всичко опира до его. Джон Махоуни получи удар по егото си, когато Шон Калахан му показа неуважение и отказа да остави Елинор Добс на мира. После Калахан позволи на собственото си его да го надвие, въобразявайки си, че човек с неговите пари няма защо да скланя глава пред волята на Махоуни.

Демарко поклати глава и продължи:

— И така, сеньор, гледайте вашето его да не ви докара съдебни и финансови проблеми, от които нямате нужда. Попитах един федерален агент какво мисли за вас и той ми каза, че сте човек с аналитичен ум. Човек, който мисли, преди да действа. Бих ви посъветвал да използвате ума си, сега е моментът. Ако „Дилейни Скуеър“ бъде завършен и вие реализирате добра възвръщаемост на инвестициите си, Джон Махоуни няма да има нищо против. Той иска единствено Шон Калахан да си плати за онова, което причини на Елинор Добс.

Демарко стана.

— А сега, с ваше позволение, си тръгвам. Защо не помислите върху това, което ви казах, и не ми кажете как смятате да постъпите? И то скоро. Утре пътувам обратно за Вашингтон.

Кастро го фиксира с тъмните си очи, както му се стори, цяла вечност, после изстреля като картечница на испански няколко бързи команди до бодигардовете си.

Демарко последва двамата мъже към черния джип, който ги бе докарал до тук. Когато единият му отвори вратата, той, без да му мисли, се качи и седна отпред до шофьора. Другият бодигард зае седалката зад него и въображението на Демарко отново започна да рисува кошмари: представяше си как мъжът премята една гарота около шията му, как той рита с крака отпред, ритниците му избиват предното стъкло и накрая притихва, удушен. Или може би човекът зад него просто щеше да извади пистолет и да го застреля в тила. Това завръщане в „Мариот“ беше най-дългото пътуване в живота му.

Когато спряха да слезе пред хотела — той едва по-късно се сети, че нито веднъж не го попитаха къде е отседнал — Демарко се запъти право към бара.