Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (13)

12

Елинор бе приета в щатската многопрофилна болница — същата, в която бяха закарали и Демарко след побоя. В стаята й имаше още една жена, която беше на командно дишане, ако можеше да се съди по всичките тръби, които влизаха и излизаха от тялото й. Дясната ръка на Елинор беше в гипс, над лявото й око имаше превръзка. Не изглеждаше заспала, но очите й бяха затворени и тихо стенеше, сякаш изпитваше силна болка. В голямото болнично легло тялото й изглеждаше още по-дребно.

Демарко пристъпи към нея, докосна я леко по рамото и каза:

— Елинор.

Очите й бавно се отвориха.

— Кой сте вие?

О, боже!

Демарко излезе от стаята й и се върне при гишето на дежурната сестра.

— Искам да разговарям с лекуващия лекар на госпожа Добс.

Лекуващият лекар се оказа жена. Доктор Уебстър имаше вид, сякаш още следваше в колежа или може би дори ходеше на училище. На ръст беше приблизително колкото Елинор. Имаше късо подстригана руса коса, ясни зелени очи и чип нос. При цялата й миловидност си личеше, че е умна.

— Имате ли представа какво се е случило с нея? — попита Демарко.

— Екипът на „Бърза помощ“, който я докара, каза, че паднала по стълбите — отвърна д-р Уебстър. — Има счупена ръка. Лявата й лакътна кост е пукната, което само по себе си не е проблем, ще се възстанови напълно. Но при падането тя си е ударила силно главата и има субдурален хематом. Може да се наложи операция за изпускане на налягането, но искам да изчакаме малко, за да видим дали отокът няма да се разнесе от само себе си. Проблемът е във възрастта й. Млад човек със същата травма вероятно би се оправил до две седмици и без хирургическа или друг вид интервенция. Но при възрастните е различно. С остаряването вените в мозъка стават по-крехки, а и самият мозък леко започва да се свива, освобождавайки повече пространство в черепната кухина, в което да се разпространява хематомът.

— Тя не ме позна — каза Демарко. — До вчера умът й режеше като бръснач. Паметта й си беше напълно в ред.

— Това е още един симптом на субдуралните хематоми при възрастните: обърканост и загуба на памет, както при страдащите от деменция.

— Ще се оправи ли?

— Не знам. Съжалявам. Много бих желала да ви кажа, че ще се възстанови напълно, но това може и да не стане заради възрастта й. Ще я задържим тук още два-три дни, за да я наблюдаваме и за други вътрешни кръвоизливи, може би ще се подобри. А може би не. Засега мога да ви кажа само, че ще направим всичко по силите си, но вие се молете за нея.

Демарко не вярваше особено в силата на молитвите.

Затова пък вярваше в силата на отмъщението.

 

 

Когато Демарко влезе в кабинета на О’Рурк, първите думи на инспектора, след като видя лицето му, бяха:

— Боже! Какво се е случило с вас?

Отокът върху дясната буза на Демарко бе спаднал, но кожата под окото му преливаше в лилаво, синьо и черно. Той разказа накратко за нападението в подземния паркинг.

— Съобщихте ли в полицията?

— Не.

— Но смятате, че е работа на Макнълти?

— Знам, че са те, но не мога да го докажа. А и случилото се с мен не е важно в момента. Някой от хората ви разследва ли инцидента с Елинор? Нито за миг не вярвам, че е злополука.

— Успокойте се. Да, изпратил съм човек. При нормални обстоятелства не бих смятал това за умишлено престъпление, но предвид случващото се в последно време с госпожа Добс, а също и интереса по случая от страна на конгресмен Махоуни…

— Мога ли да говоря с разследващия полицай?

О’Рурк се поколеба, после каза:

— Разбира се.

* * *

Полицай Фицджералд отдавна бе минал петдесетте. Вероятно наближаваше възрастта за пенсия и тежеше поне с двайсет и пет килограма повече, отколкото бе здравословно за човек с неговия ръст. Облечен беше с бяла риза, отпред с оранжево петно, за което Демарко предположи, че е сос за спагети, измачкан сив панталон и черни ботуши до глезените, каквито вероятно бе носил и като патрулен полицай преди трийсетина години. Значката му беше закачена отпред на колана, но едва се виждаше изпод надвисналото шкембе; на десния си хълбок в кожен кобур носеше револвер с къса цев.

— И така, какво според вас е станало?

Фицджералд вдигна рамене.

— Мисля, че тя се е спънала на най-горното стъпало и е паднала.

— Глупости. Искам да огледам мястото на престъплението.

— Престъпление?

— Именно. Това не е злополука. Елинор Добс беше в по-добра форма от вас, Фиц, далеч по-добра. Стегната и пъргава като жена, наполовина на годините й. Освен това със сигурност е слизала внимателно, защото всички крушки по стълбището бяха изгорели. Когато аз слизах по стълбите, се държах за парапета, толкова беше тъмно. Тя със сигурност е правила същото.

— Крушките светеха — каза Фицджералд. — Поне докато аз бях там.

— Какво?

— Но шефът казва, че сте важна клечка, затова, ако искате да отидем до там да огледате, хайде, да вървим.

 

 

Фицджералд се оказа прав — лампата на стълбището светеше. Във фасонката беше завинтена стоватова крушка. Последния път, когато Демарко се бе изкачвал по тези стъпала, я нямаше.

Още щом видя Елинор в болницата, първата му мисъл бе: жалба в съда. Той лично щеше да заведе дело срещу Калахан за неосветеното стълбище с аргумента, че именно тъмнината е била причина тя да се спъне и падне. След което щеше да наеме някоя озъбена акула за адвокат, който да обърше пода с Калахан. Но първоначалното му настървение изведнъж угасна.

— Кога е паднала? — попита той.

— Не знам, но екипът на „Бърза помощ“ е бил извикан в седем сутринта.

Демарко си помисли, че в седем и трийсет той все още беше в леглото, а когато се срещна с Бойър в девет, Елинор вече е била откарана в болница.

— Кой я е открил?

— Някакъв клошар. Понеже входната врата не се заключва, а повечето от апартаментите са празни, вътре се промъкват клошари да нощуват. Човекът се качвал по стълбите и видял Елинор, просната на площадката между втория и третия етаж. Каза, че когато я открил, била в безсъзнание, той изтичал навън, спрял някаква жена с мобилен телефон и я накарал да повика линейка.

Демарко се изкачи по стълбите и застана на площадката на третия етаж, за да огледа къде бе паднала Елинор. Опита се да си представи как е загубила равновесие, как е протегнала ръка, за да се хване за парапета; ужасът, който бе изпитала, преди да удари главата си и да загуби съзнание. После нещо привлече вниманието му. Точно до ръба на най-горното стъпало имаше дървени стърготини, които той бе готов да се закълне, че не би могъл да види, ако стълбището не беше ярко осветено. Той се наведе, после каза на Фицджералд:

— Елате!

От едната страна на стълбищната площадка беше стена, а от другата — дървеният стълб на парапета, отгоре с топка. Той посочи с пръст пробитата в основата му дупка с диаметър около три милиметра.

— Виждате ли дупката?

— Не — отвърна Фицджералд.

— Застанете на колене и погледнете пак.

С много пъшкане и усилие Фицджералд успя да коленичи.

— А сега виждате ли дупката? — Да.

— Нова е — каза Демарко. — Дървото вътре е още бяло, а по пода има поръсени стърготини. Мисля, че е пробита съвсем наскоро. Сега погледнете стената отсреща. Там има същата дупка, на два пръста над пода. — Демарко помълча, после добави: — Мисля, че между двете е имало опъната тел.

— Хайде стига! — възкликна Фицджералд.

— Повикайте криминолози да направят оглед — каза Демарко.

— Криминолози? В какъв филм се вкарвате, Демарко? Каква работа имат тук криминолозите?

— Искам да огледат тези дупки. И да вземат пръстови отпечатъци.

Демарко усещаше, че Фицджералд иска да възрази, но после се сети за политическия му гръб и каза:

— Ще видя дали има свободен екип. Но може да се наложи да почакаме.

Не се наложи да чакат дълго. Може би престъпността в Бостън беше в затишие, но след половин час пристигна някакъв хлапак между двайсет и трийсет години с щръкнала черна коса, татуирани увивни растения на шията и обица на едното ухо, който мъкнеше със себе си кутия, подобна на онези, в които рибарите носят такъми. Ако не беше синьото яке с надпис ПОЛИЦИЯ на гърба, Демарко можеше да го помисли за член на не особено успешна рок група.

Демарко му каза да провери за отпечатъци и да огледа внимателно двете малки дупки. Хлапакът, който не знаеше кой е Демарко, погледна въпросително Фицджералд и той му кимна.

— Защо трябва да оглеждам тези дупки? — попита младежът.

— Защото според мен някой е опънал тел през стълбищната площадка, за да препъне една възрастна жена — каза Демарко. — Затова искам да хвърлите един поглед и да ми кажете какво мислите.

Младежът сложи прах за сваляне на отпечатъци по стълба на парапета, по самия парапет и по отсрещната стена, но не откри нищо. Демарко не се учуди, че няма отпечатъци, защото сигурно бяха размазани от хората, които се бяха качвали и слизали междувременно. Но очакваше все нещо да бъде открито в основата на стълба, където никой друг не бе пипал. А ако откриеха отпечатъци, те можеха да ги отведат до братята Макнълти, които имаха криминални досиета. Но нямаха късмет.

— Проверете по ръба на стъпалото, до стълба — каза Демарко, като си мислеше, че може би някой се е подпрял с ръка на стъпалата, за да седне, преди да пробие дупките, както бе направил Фицджералд, за да приклекне.

Но нямаше нищо, дори отпечатъци от Фицджералд липсваха — сигурно бе замазал всичко, докато се наместваше, за да огледа дупките. Или пък братята Макнълти — ако това наистина бе тяхно дело — бяха носили ръкавици.

— Вижте по-отблизо тия дупки — каза Демарко.

Младежът ги огледа най-напред с невъоръжено око, после извади от кутията лупа и легна на стъпалото, за да приближи лицето си. Първо огледа дупката в дървения стълб, после тази в стената отсреща.

Накрая той вдигна глава към Демарко и каза:

— Виждат се нарези.

— Нарези?

— Да, като от винт — отговори младежът. — Не мога да докажа, че е имало опъната тел, но ако е било така, най-напред някой е пробил тези дупки, след това е завил в тях по един болт с кука или халка накрая и между двата е прокарал нещо. Повече от това не мога да ви кажа, просто правя догадки.

— Да, мисля, че точно така е станало — отвърна Демарко. После погледна Фицджералд и продължи: — Някой, най-вероятно братята Макнълти, е завил две куки в дупките и когато Елинор е минала оттук, се е спънала. Искали са да я убият, жена на нейните години лесно би могла да си счупи врата.

— Допускам, че така е станало — каза Фицджералд, макар да не звучеше кой знае колко убеден. — Но къде е телта? А пък и да е имало, с това осветление тя е трябвало да я види.

— Казвам ви, вчера нямаше осветление — отговори Демарко. После, преди човекът да бе имал време да възрази, попита: — Как се казва клошарят, който се е обадил за линейка?

— Грег Кениън.

— Хайде да отидем да говорим с него. А също да открием къде са били онези смотаняци Макнълти, когато е станало това.

— Какво искате да ми кажете? Че клошарят е опънал телта, после се е върнал и я е махнал заедно с халките, преди да дойде екипът на „Бърза помощ“?

— Може и така да е било. Или пък братята са поставили капана предишната вечер, а после са пратили клошаря да открие Елинор и да махне телта. И още нещо. Мисля, че са завили тази крушка, след като клошарят я е открил, докато Елинор е била в безсъзнание и са чакали медицинския екип. Така че искам да знам къде са били братята снощи и тази сутрин. Също и клошарят. Първо отиваме да говорим с него.

— Това може и да не е толкова проста работа — каза Фицджералд. — Все пак той живее на улицата. Няма постоянен адрес.

— Ако се навърта в този район, би трябвало да го открием. Ще обиколим квартала и ще се оглеждаме. Освен това искам да му пуснете една проверка в архивите. Вижте дали не е свързан по някакъв начин с Макнълти или с Шон Калахан. Дали не е лежал в затвора заедно с някой от братята, или са били съученици, или пък някога е работил за Калахан.

Демарко усещаше, че Фицджералд се дразни от нарежданията му, но на него му беше все едно.

Фицджералд се обади на някого в участъка и нареди да му изпрати резюме от досието на Кениън, ако имаше такова.

Според описанието на Фицджералд въпросният Кениън беше висок, може би някъде към метър и деветдесет и пет, с дълга до раменете рошава черна коса, облечен със сини джинси и с кубинки на краката.

— А отгоре беше с мръсно скиорско яке — каза Фицджералд. — Макар да беше вече над трийсет градуса, когато говорих с него.

Демарко си каза, че под скиорско яке лесно могат да се скрият няколко крушки, както и метър и половина навита тел.

След половин час напразно обикаляне из квартала с колата на Фицджералд Демарко започна да губи търпение и попита:

— Дали вече се е получил имейлът с досието на Кениън?

Фицджералд отби до бордюра и извади телефона си.

— Да, ето го. — Той се взря в екрана и продължи: — Обичайното за такива хора. Прибиран за сбиване, явно се е бил с други клошари. Пикал във входа на някакъв магазин. Употреба на алкохол на обществено място. — Фицджералд се изсмя. — Единствените хора, които биват подведени за публично пиянство, са клошарите. Половината запалянковци, които се събират на „Фенуей“, са пияни и много по-склонни към насилие от един клошар, но тях не ги пипаме.

— Имате ли негова снимка? — попита Демарко, който не се интересуваше особено от пропуските в отношението на бостънската полиция към алкохолиците.

— Може би. Сигурно имаме.

— Кажете да ви я пратят.

Пет минути по-късно, след като Фицджералд и човекът отсреща се сетиха как се праща снимка в имейл, физиономията на Кениън се появи на телефона на Фицджералд.

— Искам да обиколим магазините за алкохол в квартала, особено такива, които продават евтино пиене — каза Демарко.

Спряха пред три такива магазина, всичките в радиус четири преки от жилището на Елинор. Нито един от собствениците не разпозна Кениън, а такъв като него — близо два метра и с развята черна грива — беше лесен за запомняне.

— Не ви ли се струва необичайно — попита Демарко, — че въпросният клошар не си купува пиене от нито един от кварталните магазини? Вижте в списъка на арестите му къде най-често е бил задържан.

— В имейла не пише. Това е само резюме.

— Ами тогава се обадете на човека, който изготви резюмето, и го питайте!

След малко Фицджералд обяви:

— В почти всички случаи са го прибирали в Ривиър.

— Тъкмо там, където братята Макнълти имат бар — заяви Демарко. — Дявол да го вземе, тия идиоти се познават с нашия човек.

Той помълча известно време, после продължи:

— Искам да разпратите снимката на Кениън до всички патрулни полицаи в Бостън и Ривиър.

— Май се шегувате — отвърна Фицджералд. — Искам да кажа, разбирам, че сте бесен заради станалото с жената, и мен също ме е яд. Но изкарахте тоя Кениън по-страшен от атентаторите на маратона!

— Имам ли вид на човек, който се шегува, Фицджералд? — сопна се Демарко.

Фицджералд понечи да възрази, но осъзна колко е важно да угодят на конгресмен Махоуни. С три-четири телефонни разговора той предаде по веригата нареждането на Демарко, а докато слушаше, Демарко долови, че хората отсреща до един реагираха с вариации на тема „Шегувате ли се?“.

Доволен, че полицията вече е по следите на Кениън — за когото Демарко не изпитваше и капка съмнение, че е съучастник в опита за убийство на Елинор Добс, — той каза на Фицджералд:

— Хайде сега да навестим братята Макнълти.

 

 

След час — Фицджералд бе помолил да спрат в „Макдоналдс“, преди да умре от глад — те паркираха в близост до бар в Ривиър на име „Шамрок“.

Докато крачеха натам, Демарко каза:

— Трябва да внимаваме с тия хора. Може би трябва да повикате подкрепления.

— Подкрепления? Благодаря, но няма нужда.

Тогава Демарко си помисли, че Фицджералд едва ли бе прекарал целия си живот като дебело ченге, чакащо пенсия. Всъщност в този момент той не би се учудил, ако Фицджералд извадеше от задния си джоб сгъваема палка и на всичко отгоре знаеше как се ползва.

Барът беше ужасен, което си личеше още отвън. Беше полутъмен, с вехта мебелировка и вонеше на разлята бира. На една от стените имаше дъска за дартс; мазилката около нея бе надупчена като от сипаница от стреличките, хвърлени от пияни играчи. Над бара имаше портрет в рамка на Лари Бърд, целият оплют от мухи.

Зад бара се подпираше на лакти ниска тантуреста жена със ситно къдрава рижа коса и бицепси като на хамалин и четеше книга. Единственият клиент беше небръснат стар пияница, който като че ли си беше забравил вкъщи изкуствените зъби. Братята бяха седнали на една от масите, а между тях имаше бутилка „Джеймисън“. Гледаха шоуто на Джери Спрингър по телевизора над бара. Две едри жени крещяха на някакъв мършав, покрит с татуировки полуидиот, обвинявайки го, че е изневерил и на двете. Полуидиотът изглеждаше напълно доволен от себе си.

Щом братята видяха Демарко, те се усмихнаха. Рей, онзи с отхапаното ухо, каза:

— Ей, какво ти е? Май някой добре те е подредил.

На Демарко му причерня. Стисна юмруци и тръгна към масата, но пое дълбоко въздух и се спря. Не беше в достатъчно добра форма за бой, а както не му вървеше и в присъствието на Фицджералд като свидетел, щеше да си изпроси един арест за нападение.

— Къде бяхте снощи, глупаци? — попита той.

— Защо? — отвърна Рей.

— И внимавай с приказките — добави Рой.

— Не ви пита той — намеси се Фицджералд. — Аз съм Майк Фицджералд от Бостънското полицейско управление и аз задавам въпросите тук. И така, къде бяхте снощи?

Елинор обикновено ставаше рано и бе открита от Кениън в седем и трийсет сутринта — една подробност, която също не даваше покой на Демарко: клошар, който да е буден по това време. Следователно телта можеше да е поставена само предишната вечер. Той си каза също, че който и да я беше поставил — дали братята или Кениън, — не се бе притеснявал, че може да срещне някого по стълбите толкова късно вечерта. Госпожа Полански — старицата с деменция — не излизаше никога от апартамента си; Гудман — онзи с агорафобията — също не излизаше от своя; госпожа Спигълман беше инвалид, а страхливецът господин Спигълман едва ли би се решил да подаде носа си навън по тъмно. Капанът беше заложен за Елинор, понеже братята знаеха, че тя излиза първа от къщи сутрин.

— Нямаме какво да крием — каза Рей на Фицджералд. — Бяхме тук, в бара, от… от колко? От пет! Та чак до… до колко, Рой? — Той погледна към брат си. — Десет?

— Да — потвърди Рой. — Там някъде. Мачът на „Сокс“ почти свършваше, но те бяха много назад по точки и тръгнахме преди края.

— И какво правихте след това? — попита Фицджералд.

— Заведохме две мацки у дома.

— Имахте среща? — възкликна Демарко, показвайки колко невероятно му се струваше, че жена би имала нещо общо с тях.

Рей се изсмя.

— Плащаме си, имаме среща. — Той измъкна портфейла си и подаде на Фицджералд визитка. Полицаят я показа на Демарко. На визитката пишеше „Компаньонки ЕЛИТ“. — Двете мацки се казваха Кристъл и Тери — добави той.

— Не, беше Шери — поправи го Рой.

— Така де, Шери. Можеш да им се обадиш, прекараха цяла нощ при нас, тръгнаха си в осем сутринта.

— Това ли ви е алибито? — попита Демарко. — Проститутки?

— Не ни трябва алиби — каза Рей. — Нищо не сме направили.

— А защо не се поинтересува за причината да ви задаваме въпроси?

Двамата едновременно вдигнаха рамене.

— Казахме си, че просто искате да ни тормозите — отговори Рей. — Е, защо питате?

— Защото тази сутрин някой се е опитал да убие Елинор Добс. Някой е опънал жица през площадката на третия етаж, тя се е спънала и е паднала по стълбите. Има сътресение на мозъка и счупена ръка. Помислих си, че или вие двамата, нещастници, сте го направили, или сте платили на някого.

Рой скочи.

— Казах ти да внимаваш с приказките.

Фицджералд сложи ръка върху дръжката на револвера и каза:

— Сядай. Веднага.

Рой се подчини, но си личеше, че кипи отвътре. Демарко си каза — всъщност надяваше се, — че той ще му се нахвърли.

— Откъде познавате Грег Кениън?

— Кой? — отвърнаха двамата едновременно.

Демарко погледна барманката, която подслушваше иззад бара и попиваше всяка дума.

— Как се казва тя? — попита той Рей.

— Дорийн. Защо?

Демарко отиде при нея и попита:

— Тук ли бяхте снощи, Дорийн?

Тя го изгледа намръщено; приличаше на луничав питбул.

— Да.

— А братята Макнълти бяха ли тук през цялото време?

— Били са, където казват, че са били.

Демарко разбираше, че само си губи времето. Такива като Дорийн поставяха на първо място лоялността към приятелите си. Освен това като собственици на бара братята й бяха и работодатели. Въпреки това той пробва отново:

— Чух ги какво казват. Но искам да чуя и вас. И така, бяха ли тук снощи и до колко часа?

Дорийн беше кръстосала ръце върху огромните си гърди и го гледаше втренчено.

— Те спънаха една възрастна жена, за да се пребие по стълбите — каза Демарко. — Опитаха се да я убият. — Дорийн дори не мигна. — Ако тя умре и ако вие ги прикривате, отивате на съд като съучастник.

— Ако няма да поръчваш нещо — отговори Дорийн, — махай се.

— Тези смотаняци са го направили — каза Демарко, докато двамата с Фицджералд пътуваха с колата обратно за Бостън. — Сто процента съм сигурен.

— Да, възможно е — отвърна Фицджералд.

— Трябва да откриете Кениън! Ако успеете, ще го накараме да проговори.

— Залагам пенсията си — каза Фицджералд, — че Кениън отдавна е офейкал от тук. Но за едно мисля, че сте прав: братята са замесени. За нищо на света обаче не можем да го докажем.

 

 

Демарко се отби отново в болницата, за да види Елинор. Когато влезе в стаята й, я завари да яде портокалово желе с парченца ананас; от устата й капеше храна по пижамата.

— Елинор — каза тихо Демарко, — как я караш?

— Пит? Какво правиш тук? Защо не си на работа? Господи. Пит беше починалият й съпруг. Демарко намери д-р Уебстър и попита:

— Как е тя?

Уебстър поклати глава.

— Физически е добре. Оправя се. Но умствено…

— Да, видях. Отново не ме позна.

— Знаете ли дали има роднини?

— Знам, че е била омъжена, но съпругът й е починал. Не е споменавала деца или други близки. Но познавам един човек, който заема доста висок държавен пост. Ще му звънна да видя дали не може да издири най-близките й роднини.

— Добре. Тя има нужда от някой да се грижи за нея.

Демарко не се обади на човека, заемащ висок държавен пост. Вместо това звънна на Маги Долан и й каза да нареди на стажантите да издирят всички живи роднини на Елинор, ако има такива.

Два часа по-късно Маги му докладва, че Елинор има дъщеря, което учуди Демарко. Елинор не бе споменала този факт, което го накара да се запита колко ли бяха близки двете. Жената се казваше Алис Силвърман, на шейсет и две години, разведена, пенсионирана преподавателка в колеж, която живееше в Портсмът, Ню Хампшър. Той предаде информацията на д-р Уебстър.

Това се оказа поредната му грешка.

 

 

Той тъкмо си тръгваше от болницата, когато му се обади пенсионираният строител Бойър.

— Накарах Службата по околна среда да се поинтересува какви ги върши Фланъри. Бас държа, че утре всичко на обекта ще е спряло или поне на части от него. Фланъри може да покаже протоколи, че е извозил и изхвърлил азбеста по законосъобразен начин, но се съмнявам да го е направил. Същото се отнася и за замърсената почва. Утре ще отида до там да видя какво става.

— Благодаря, оценявам го.

Но Демарко вече започваше да си мисли, че не е достатъчно да саботира работата по проекта на Калахан. Поне на него не му стигаше. Нито пък с това щеше да засегне по някакъв начин братята.

Да, те трябваше да изчезнат и Демарко започваше да си мисли, че може би има начин да го постигне. Що се отнася до Калахан, той още не бе решил какво да прави с него, но едно леко издърпване на ушите за неправомерно изхвърляне на азбест далеч не беше достатъчно за онова, което бе причинил на Елинор Добс. Калахан и Макнълти не бяха убили жената, но ако тя не се възстановеше напълно, все едно го бяха направили.