Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (17)

16

Стиснал в дясната си ръка евтино куфарче — придобито заедно със съдържанието си с любезното съдействие на Шон Калахан — Демарко влезе в пъб „Ландсдаун“, който се намираше през улицата точно срещу „Фенуей“.

Беше претъпкана с шумни фенове на „Ред Сокс“, повечето вече пияни, макар до началото на мача да оставаха над два часа.

„Ландсдаун“ беше традиционен ирландски пъб с продълговат махагонов бар, над който висяха конусовидни абажури от цветно стъкло, а по стените бяха окачени реклами на уиски „Джеймисън“ и бира „Гинес“. Демарко знаеше от предишни идвания тук, че дървото, от което бяха изработени рафтовете с бутилки зад бара, беше внесено от Ирландия. По някаква неясна за него причина една цяла стена в помещението беше заета от библиотека от тъмно дърво с гравирани витрини, пълна със стари томове и всевъзможни антикварни джунджурии. Отстрани до нея, седнал сам на маса за четирима, Делрей отпиваше от чаша с бира. Колкото и да беше пълно заведението, около масата на Делрей се издигаше сякаш невидима стена; дори агресивните бостънски запалянковци смътно усещаха, че за тях е по-добре да не навлизат в личното му пространство.

Делрей беше по бермуди и бяла тениска без ръкави; по ръцете му се виждаха несръчно изрисувани затворнически татуировки. Може би татуировките имаха допълнителен възпиращ ефект върху останалата клиентела, давайки да се разбере, че едва ли е безопасно някой да се блъсне в масата му или да му разлее бирата. Както обикновено, очите на Делрей бяха скрити зад слънчеви очила.

Демарко седна на стола срещу него и каза:

— Не можа ли да се сетиш за някое по-тихо място за среща?

— Ще гледам мача. Никога преди не бях гледал мач на „Фенуей“ и реших да използвам случая, преди да са го съборили, за да построят друг стадион на негово място.

— Ако още нямаш билет, ще ти струва цяло състояние.

— Познавам един човек.

Естествено.

— Готово ли е всичко? — попита Демарко.

— Да, точно както го искаше. Стига да носиш парите.

Демарко му подаде куфарчето и Делрей го взе от ръката му.

— Не знаех, че ще се срещаме точно тук — каза Демарко. — Най-добре да го прибереш на сигурно място, преди да отидеш на мача.

Устните на Делрей се разтегнаха в усмивка.

— Смяташ, че някой ще се опита да ми го вземе ли, Демарко?

Демарко се направи, че не е чул въпроса.

— Колко време ще ви трябва да набавите стоката?

— Вече е набавена. Още като се обади вчера да кажеш, че си събрал парите. Ал не се боеше, че ще го минеш, затова плати на човека да достави каквото ти трябва. Нещата са в нает складов контейнер в Грийнфийлд.

— Може ли да се установи кой го е наел?

— Не се безпокой за това — каза Делрей.

— И всичко е в голям дървен сандък, както се уговорихме, така ли?

— Да. Нашият човек сложи и два-три чувала пясък вътре, за да добави тегло. Ще трябват двама души, за да го повдигнат.

— Това е добре. А в Провидънс чакат ли пратката?

— Да. Стига си мрънкал. Ал се е погрижил за всичко.

В този момент към масата им се приближи чернокож хлапак, достатъчно висок, за да играе професионален баскетбол.

— Ти ли си Делрей?

— Да.

Хлапакът му подаде хартиен плик.

— Два билета на втори ред.

— Благодаря и много поздрави на шефа ти — отвърна Делрей.

Хлапакът се отдалечи и Демарко попита:

— Два билета?

За момент му мина мисълта, че Делрей ще го покани на мача. А и местата си струваха… Дори холивудска знаменитост би се озорила да се сдобие с билети за втори ред два часа преди мача. Делрей вероятно щеше да седи непосредствено зад Бен Афлек или Мат Деймън.

— Кога искаш да се видиш с братята Макнълти? — попита Демарко.

— Да речем утре около три. Първо ще позвъня в бара им, за да се убедя, че са там. Ти ще ме вземеш от хотела в два и половина и след като приключим, ще ме откараш до летището.

От основен участник в драмата Демарко се озова в ролята на шофьор.

— Къде си отседнал?

— В „Риц Карлтън“, до парка.

Шегуваш ли се? — помисли си Демарко. Стая в „Риц Карлтън“ струваше като нищо шестстотин долара на нощ. Колко ли плащаше Кастиля на този тип?

— А сега си върви — каза Делрей.

— Какво? — сепна се Демарко.

В този момент цялото му внимание бе насочено към една жена, която се приближаваше към масата им. Беше поне метър и осемдесет по сандали, а краката й с цвят на кафе сякаш нямаха край. Под белия й топ се полюшваха едри гърди. Тя имаше тяло на танцьорка от Лас Вегас или на мажоретка от НФЛ. Очите на всички пияници в „Ландсдаун“ бяха приковани в нея.

— Здравей, мило! — обърна се тя към Делрей с глас, от който капеше сироп.

Демарко стана от мястото си.

— Е, аз да вървя…

Нито Делрей, нито жената му показаха с нещо, че са го чули.

 

 

Когато на следващия ден Демарко отиде да вземе Делрей от хотела му, очакваше да го завари в отлично настроение, след като бе прекарал нощта с дългокраката красавица. Но с хора като Делрей беше невъзможно да се знае със сигурност; те имаха емоции колкото коркова тапа.

Когато Демарко го пита как е минал мачът, Делрей само изръмжа. Но дори ръмженето му звучеше някак позитивно. Двамата отидоха с колата на Демарко до Ривиър и спряха на половин пряка от бара на братята Макнълти.

Демарко забеляза, че неоновият надпис „Шамрок“ е свален и облегнат на стената на кръчмата, а двама работници с хидравлична вишка инсталираха на негово място нов: „При Макнълти“. Барът — или поне името му — беше в процес на обновяване.

Делрей отвори вратата и слезе, без да каже дума на Демарко.

 

 

Когато влезе вътре, Делрей се спря, за да свикнат очите му с полумрака. В единия край на бара двама пияници обсъждаха оживено политиката. Той чу единия да казва: „Ако питаш мен, тоя Обама…“ Когато видя Делрей — или по-точно цвета на кожата му, — човекът млъкна.

На Делрей му беше все едно, той не беше гласувал за Обама.

В другия край на бара барманка със ситно накъдрена червена коса разговаряше с възрастна дама, която пиеше бира с черна скиорска шапка на главата, макар навън да беше поне 38 градуса. Братята Макнълти седяха на една от масите — Демарко му ги бе описал много точно — и когато Делрей се приближи към тях, видя, че разглеждат каталог за ресторантско обзавеждане. Щом видяха Делрей, надвесен над тях, единият попита:

— Ти пък какво искаш, дявол да те вземе?

— Аз съм човекът, с когото разговаряхте преди малко — отвърна Делрей. — Както вече ви казах по телефона, Сориано има поръчка за вас. И ако още веднъж ме заговориш с този тон, ще си изплюеш зъбите.

* * *

Под влиянието на покойните си родители братята Макнълти се бяха научили да мразят всички раси и религии на земята, като понякога — но невинаги — правеха изключение за бели и католици.

Докато майка им и баща им седяха пред телевизора, пушеха и се наливаха с бира — по една каса почти всяка вечер — Рой и Рей слушаха и запаметяваха какви долни мръсници са разните чернокожи, азиатци, евреи, араби и така нататък. Богатите хора от бялата раса биваха оплювани, че са се родили със сребърна лъжичка в задника, а духовенствата от всички вероизповедания бяха хомосексуални според мама и татко.

И така, двамата братя не бяха харесали Делрей още преди да си отвори устата.

Не знаеха дали е точно черен — трудно беше да се каже, — но във всеки случай не беше и точно бял. Може би просто италианец с по-тъмна кожа, от онези в Сицилия, които са омешани с маври; или пък беше арабин.

Не, само не последното. Сориано за нищо на света не би се хванал да върти далавера с чалма, казаха си те — Сориано може да е престъпник и пропаднал тип, но във всеки случай е патриот.

Когато мъжът ги заплаши, първоначалната им реакция бе да скочат и да го смелят на кайма. Но в следващия миг, практически едновременно, двамата решиха, че е по-вероятно той да смели тях, а и такъв като него със сигурност имаше пистолет.

— Извинявай — каза Рей. — Не знаех, че ти си човекът на Сориано. Искаш ли една бира?

— Не — отвърна Делрей. — Искам да приключа с вас и да се махна от тази дупка.

— Ей! — викна Рой, но Рей го хвана за ръката, за да го усмири. Рой понякога се държеше като тотален идиот.

— Сега може да е дупка — каза Рей, — но, както виждаш, в момента я оправяме.

— Да, като приключите, ще прилича на „Тадж Махал“.

Рей не знаеше какво е „Тадж Махал“. Може би някакъв засукан бар в Провидънс.

— В един складов контейнер в Грийнфийлд има дървен сандък — продължи Делрей. — Сориано ми каза, че имате ван, с който ще го превозите. Сандъкът е тежък. Ще трябват двама души, за да го повдигнат, но няма нужда от електрокар или нещо такова. Значи така: утре сутринта вземате сандъка от Грийнфийлд и го карате на Сориано в Провидънс.

— Колко?

— Два бона.

Рей пресметна наум: два часа до Грийнфийлд, там може би половин час, за да натоварят сандъка, от Грийнфийлд два часа до Провидънс, после час от Провидънс обратно до Бостън. Пет часа и половина шофиране за два бона.

— Какво има в сандъка? Цигари?

— Пушки.

— За пушки се лежи доста — обади се Рой.

Делрей не отговори.

— Защо Сориано те праща при нас? — попита Рей, който вече не беше толкова сигурен, че два бона си струват риска.

— Защото това изникна изневиделица. Човекът с пушките се свързал със Сориано вчера, казал му, че трябва да ги разкара, за да плати на адвоката си, и му предложил добра цена. Аз се случих в Бостън по друга работа, но не карам ван или камион, затова Сориано поръча да ви се обадя на вас. Каза, че и преди ви бил ползвал.

— Два бона не са много пари, като сметнеш риска — отвърна Рей.

— Чуй сега, ако не сте навити, окей. Нямам намерение да седя тук цял ден и да си бъбрим. Хващате ли се или не?

— А откъде да знаем, че Сориано те е пратил? — каза Рой. — Може да си от ФБР.

Делрей издаде с гърлото си звук, който можеше да мине и за смях.

— Приличам ли ти на ФБР? Както и да е, позвънете на Сориано, за да се убедите. Имате му телефона.

Рей извади мобилен телефон от джоба си и каза:

— Ами да, тъкмо това мислех да направя. Как се казваш?

— Не ти трябва да знаеш. Просто ме опиши на Сориано. — И той свали очилата си.

Когато видяха млечнобелия ирис на окото му, Рей само повдигна вежди, но Рой възкликна:

— Господи! — После се поправи: — Извинявам се.

Делрей отново си сложи очилата.

Рей набра номера и след две позвънявания каза:

— Господин Сориано? Рей Макнълти е тук. При нас в бара дойде един човек, така… леко тъмен, а едното му око е малко… Както и да е, казва, че вие го пращате.

После Рей млъкна, докато Сориано му повтаряше буквално същото, което вече Делрей им бе казал: че вчера му се обадил един човек и трябвало с вана да тръгнат веднага за Грийнфийлд.

— Защо просто не ни позвънихте? — попита Рей.

— Защото по телефона не се говори за такива неща — сопна се Сориано. — Освен ако не си идиот.

— Две са малко, като че ли — каза Рей. После послуша още около минута, докато накрая се усмихна. — Окей. — И прекъсна връзката, след което се обърна към Делрей. — Сориано каза, че ще вземем две и петстотин.

Делрей отвърна:

— Това си е между вас и Сориано. Ще си получите парите, когато стоката пристигне.

Рей понечи да вметне нещо, но Делрей го прекъсна:

— Случвало ли се е досега Сориано да ви мине?

— Не — отговори Рей.

— Добре тогава — каза Делрей. — Само гледайте тия пушки да бъдат в Провидънс до утре вечер. Ако не стигнат до там, ако решите да си намерите свой купувач… повярвайте ми, за вас е по-добре да не се виждаме повече.

— Ей! — провикна се отново Рой, обиден, че някакъв си черен, или какъвто се водеше, имаше дързостта да му държи такъв тон.

Но преди да бе успял да каже още нещо, брат му отново го стисна за ръката, сякаш укротяваше куче.

Делрей пусна на масата жълто листче.

— Тук са името на склада, номерът на контейнера, шифърът на ключалката.

После хвърли един последен поглед наоколо, поклати глава и си тръгна.

След като Делрей излезе, Рой каза на брат си:

— Трябваше да му хвърлим един тупаник, да не се отваря така.

— Така е — съгласи се Рей, но по тона му си личеше, че не го мислеше сериозно. — Хубавото е, че тия пари ще ни свършат добра работа. Шон може и да ни покрива разходите по ремонта, но малко сухо отгоре няма да ни е излишно. Особено откакто вече не ни плаща, за да разкараме оная жена от сградата му.

— Какво ли става с нея?

— Какво ти пука! Само ни лазеше по нервите. Ей, Дорийн, донеси по една бира!

— Ела си я налей сам! — отвърна Дорийн.

— Дано само Грег да не вземе да се довлече скоро отнякъде — каза Рой.

— Е, че как ще стигне до тук? — отвърна Рей. — Бас държа, че вече е изпил всичко, което му дадохме.

Братята Макнълти бяха дали на Грег Кениън сто долара, а два часа след падането на Елинор Рой го качи на автобуса с еднопосочен билет за Ню Йорк. Казаха му поне месец да не се появява в Бостън, но се надяваха никога да не го видят повече. Грег изхарчваше за пиене всеки цент, който успяваше да изврънка от хората, така че едва ли някога щеше да събере пари за обратен билет. Но и да се върнеше, какво от това? Братята знаеха, че полицаите се опитват да открият Кениън, защото обикаляха магазините за евтино пиене около бара им, за да разпитват за него, но пък, от друга страна, Кениън не беше обявен за общонационално издирване от ФБР или нещо такова.

За алкохолик Кениън беше доста умен. Дори бе следвал в колеж навремето, преди да се пропие и да прахоса всичко. Братята го бяха ползвали няколко пъти, когато идваше в кръчмата да проси пари, а имаше да се свърши някаква черна работа, на която дори Дорийн се мръщеше — например да почисти тоалетните, когато канализацията връщаше.

Но Кениън бе отказал да опъне телта на стълбищната площадка; каза, че нямал нищо против да помогне, но без да убива хора. Затова предишната вечер братята бяха завили малките кукички и бяха вързали между тях тел, убедени, че Елинор Добс ще е първата, която ще мине оттам на сутринта. Бяха излъгали Демарко и онзи бостънски детектив, че цяла вечер са били в бара, като знаеха, че Дорийн ще го потвърди. Задачата на Кениън бе да прекара нощта в сградата, на втория етаж, и когато чуе Елинор да пада, да намери начин да премахне капана; дори му бяха дали клещи, за да пререже бързо телта. И той бе изпълнил всичко — отвинтил бе двете куки и бе завил нова крушка на стената, докато Елинор лежеше в безсъзнание, преди да дойде линейката.

Рой мина зад бара, като изгледа кръвнишки мързеливата Дорийн, и наля две бири. Когато се върна на масата, брат му отново беше забол нос в каталога.

— Я гледай — каза Рей. — Тия черните високи столове ми харесват повече от червените. Изглеждат някак… по-изискани.

 

 

След срещата му с братята Демарко закара Делрей до „Логан“, след което от един телефонен автомат позвъни в Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви. Когато отсреща отговориха, той каза, че разполага с информация за пратка автомати, които е трябвало да бъдат доставени на шеф на престъпна група в Провидънс. Жената отсреща изглеждаше отегчена, сякаш се обаждаше да се оплаче, че са му паркирали на мястото, но после го прехвърли на мъж с дрезгав глас.

— Утре по някое време — съобщи Демарко — двама мъже с бял ван форд еконолайн, номер 534-PSV, ще натоварят сандък с автомати от контейнер в платения склад „Кейсиз“ в Грийнфийлд, Масачузетс. От там ще ги закарат до шеф на мафията в Провидънс.

— Как се казвате? — попита агентът.

— Това няма да ви кажа.

— А как се казва въпросният мафиот в Провидънс?

— Това също няма да ви кажа.

— Добре, а за какви автомати става дума?

— М-16, АК-47, нещо такова, всички незаконно преустроени да стрелят на изцяло автоматичен огън.

— Е, това не са точно картечници. Помислих си, че имате предвид нещо като М-60 или подобни.

Господи, какво им става на тия хора?

— Все едно — отвърна Демарко. — Във всеки случай, не са пушки за пейнтбол. Е, интересува ли ви това или не?

— Да, интересува ни, стига да казвате истината. Откъде сте получили информацията?

— Просто знам. Ако смятате да попречите на дузина автоматични оръжия да попаднат в ръцете на гангстери, утре арестувайте онези двамата.

— А откъде мога да съм сигурен, че няма да изпратим десетина агенти в Грийнфийлд да си седят цял ден и да чакат? Нещо повече: откъде мога да съм сигурен, че не ги пращаме в засада, за да бъдат убити?

Демарко притвори очи и опря чело в стъклото на кабината.

— Вижте какво — каза накрая той. — Правете, каквото решите. Но утре, ако не арестувате тези престъпници, ще позвъня в „Глоуб“ и ще им кажа, че сте получили сигнал за пратка автоматично оръжие, а не сте предприели нищо, за да не попадне в ръцете на уличните банди. И ако си мислите, че от „Глоуб“ няма да ми повярват, аз току-що записах разговора ни.

Нищо не беше записал, но откъде мъжът можеше да знае това?

При мисълта, че го записват, агентът стана по-сговорчив.

— Благодаря ви, господине, за подадения сигнал — каза той. — Ще докладвам незабавно на моите преки ръководители.

— Благодаря — отвърна Демарко и затвори.