Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (8)

7

Демарко си взе стая в „Парк Плаза“ на Арлингтън стрийт; изборът му бе продиктуван най-вече от централното местоположение и разумните цени на хотела.

Той обичаше Бостън. Обичаше пристанището, където старите военни кораби още стояха на котва до кея, щандовете за бърза закуска в закрития пазар Фанъл Хол; италианските ресторантчета в Норт Енд. Харесваха му църквите и гробищата, построени още преди Войната за независимост, харесваше му да наблюдава университетските отбори по гребане да се плъзгат грациозно по повърхността на река Чарлс в утринната мъгла. Да не говорим за „Фенуей“.

За един почитател на бейзбола „Фенуей“ беше онова, което е Ватиканът за католиците, Мека за мюсюлманите. „Фенуей“ беше катедрала, а Зеленото чудовище — дванайсетметровата стена в левия край на полето — нейният олтар. Да, Демарко определено се радваше, че е отново в Бостън, макар и не толкова на причината, която го бе довела тук.

Беше решил, че първото нещо, което трябва да направи, е да се види с Елинор Добс. Тя живееше в Западен Бостън, на Дилейни стрийт — една улица, която минаваше успоредно на магистралата Масачузетс Търнпайк, само на няколко преки от реката. Откакто Махоуни му бе казал, че Калахан е предприемач, който се опитва да изгони Елинор от апартамента й, Демарко бе предположил, че бизнесменът просто е решил да събори една-две сгради, за да построи на тяхно място по-модерни. Чак сега видя колко далече е бил от истината.

Проектът на Калахан беше огромен, обхващаше няколко карета. Всичко наоколо беше задръстено от самосвали, булдозери и циментовози; чуваше се насеченото бибипкане на маневриращи тежки машини. Демарко видя шест големи сгради в различни етапи на завършване, по които като мравки пълзяха поне стотина работници с каски, но вътре имаше още хора, които не се виждаха. Пет високи жълти крана като някакви едноръки великани се извисяваха над строителната площадка. В две от сградите работници сковаваха дървено скеле с пневматични пистолети и през прозорците се чуваше пукот като от престрелка.

Дилейни стрийт минаваше точно през средата на строежа, а откъм източната му страна, където бе застанал Демарко, се издигаше голям билборд, три на три метра, с компютърно изображение на завършения обект и някои основни данни за него. Комплексът се наричаше „Дилейни Скуеър“, заемаше площ от петдесет и шест декара и щеше да струва приблизително петстотин милиона долара. Включваше дванайсететажна офис сграда, седалище на фирма за соларна енергия; двайсететажен хотел със 175 стаи; още четири офис сгради с обща разгъната площ близо 80 хиляди квадратни метра; 12 декара зелени площи, оформени като публичен парк; и толкова магазини и заведения за хранене, че Демарко се отказа да ги брои. Строителните работи трябваше да бъдат изцяло завършени за две години и половина, ако нещата се движеха по график, като се очакваше комплексът да генерира дванайсет милиона долара от имотни данъци годишно, в разгара си да осигурява работа на шестстотин строителни работници, а впоследствие да разкрие три хиляди постоянни работни места за хората, които щяха да населят офисите и търговските обекти. И накрая, в западния край на района — точно където живееше Елинор Добс — се предвиждаше изграждане на двеста луксозни апартамента.

Демарко заобиколи оживената строителна площадка и се насочи натам. Не можеше да си представи как е изглеждал кварталът преди, защото почти всички сгради в съседство бяха разрушени. В земята сега зееше гигантска яма, която заемаше три четвърти от карето, а в северния край на улицата все още се издигаха четири стари триетажни постройки, видимо опразнени, с извадени врати и прозорци, явно очакващи срещата си с металната топка. През улицата се намираше сградата на Елинор — единствената все още обитаема в квартала. Демарко си помисли за последния войник на генерал Къстър в битката при Литъл Биг Хорн, застанал в примирено очакване да полетят стрелите.

Той пристъпи напред и надникна в голямата яма, където вече бяха излети основите на бъдещата сграда. От бетона стърчаха снопове арматурни железа. Върху телената ограда около обекта беше закачен друг билборд, показващ жилищата, които Калахан смяташе да построи. Виждаха се снимки на модерни апартаменти с дрешници, високи тавани, кухни с мраморни барплотове, лъснати до блясък дървени подове и големи тераси, на които наемателите можеха да седят във вечерната прохлада и да пият мартини. В сградата щеше да има фитнес център, плувен басейн и градина на покрива, където можеха да се правят партита. Демарко допусна, че апартаментите щяха да струват по два милиона, може би и повече. На приземния етаж в сградата щяха да бъдат разположени търговски обекти. Освен задължителния „Старбъкс“ щеше да има и студио по йога, картинна галерия и снобско бистро, предлагащо вегетариански специалитети без глутен.

На компютърната графика бе показан и вътрешен двор с ландшафтна архитектура, който щеше да бъде затворен за простолюдието. В него щеше да има пейки, хвърлящи сянка дървета и фонтан, около който бавачки да сядат с децата на млади работещи двойки и да обменят клюки за работодателите си. По всичко личеше, че комплексът на Калахан щеше да бъде оазис в града — частна райска градина, само че без змията, — предназначен за хора, изкарващи над триста хиляди годишно.

Демарко пресече улицата и тръгна към сградата на Елинор. Уличното платно беше разкопано, тротоарите заменени с кални шперплатови пътечки, във въздуха се носеха облаци прах заедно с оглушителен шум от работещ наблизо пневматичен чук. Демарко се смяташе за, общо взето, упорит мъж, но си каза, че на мястото на Елинор отдавна би си вдигнал багажа, би приел офертата на Калахан и би се преселил на някое по-тихо и чисто място.

Сградата беше на пет етажа, от кафеникави тухли, вероятно строена някъде около Втората световна война. Стори му се едва ли не очарователна с мансардния си покрив в парижки стил, тавански прозорци и мраморни корнизи на покрива. Беше останка от една епоха, когато работниците все още са се гордеели с плодовете на своя труд, а цената не е била единственият определящ фактор. Той забеляза, че някои от апартаментите на последните два етажа имаха малки балкони с парапети от ковано желязо, предлагащи точно толкова място, колкото на тях да се сложи градински стол и барбекю.

Той се изкачи по няколкото каменни стъпала към входа и видя, че бравата на вратата беше демонтирана, така че вече не можеше да се затваря и заключва. Малкото фоайе беше осеяно с боклук — кутии, кенове от бира, празни бутилки и едно прокъсано войнишко одеяло, вероятно гъмжащо от бълхи. На едната стена имаше трийсетина пощенски кутии, но металните им вратички бяха хлътнали навътре, сякаш някой ги бе удрял с чук. Имаше и малък древен асансьор, което учуди Демарко, защото повечето сгради от тази епоха нямаха. Не че това имаше някакво значение — върху вратата имаше надпис НЕ РАБОТИ и когато той натисна бутона за повикване, нищо не се случи.

Елинор живееше на четвъртия етаж и Демарко затътри с неохота крака нагоре по дървеното стълбище с потъмнял дъбов парапет с ограничителни колонки, завършващи отгоре с дървени топки. Стъпалата бяха излъскани от годините и леко вдлъбнати по средата. Нито една лампа на стълбищните площадки не светеше, но през цветните стъкла на прозорците влизаше достатъчно светлина, за да си вижда в краката. Ако някой от наемателите се качваше или слизаше през нощта, щеше да му е нужно фенерче, за да си свети.

Докато пристъпваше по коридора на четвъртия етаж към жилището на Елинор, той забеляза, че вратите на всички опразнени апартаменти бяха свалени. Спря се при един апартамент, който все още имаше врата; ключалката изглеждаше чисто нова. Вратата беше цялата в графити — безсмислени завъртулки от червен спрей. Чу вътре да работи телевизор и си припомни казаното от Махоуни, че в сградата освен Елинор имало още трима-четирима наематели, които се съпротивлявали на Калахан.

Елинор живееше в един от ъгловите апартаменти. Първото нещо, което се наби в очите на Демарко, бе, че макар също покрита с графити, вратата й беше метална, а не дървена; метална беше и касата около нея. Изглеждаше непоклатима. Имаше шпионка, напръскана с боя, но някой я бе почистил. Вътре се чуваше радио, но когато Демарко почука, нищо не се случи. Той почука отново и шпионката потъмня отвътре.

— Какво искате? — попита един глас.

— Елинор, казвам се Джо Демарко. Джон Махоуни ме праща.

— Откъде да знам, че сте този, който казвате?

— Ще вдигна служебната си карта от Конгреса. Ще можете ли да я видите през шпионката?

— Да. Покажете я.

Демарко го направи и след миг вратата се отвори.

— Наистина ли онзи фукльо ви праща?

Демарко се изсмя.

— Да.

— По дяволите! Мислех си, че ме е забравил след пиара, който си направи за моя сметка.

Също като Махоуни Демарко хареса от пръв поглед Елинор Добс. Допадна му момчешката й прическа, ясните й сини очи и тениската й с Брус Спрингстийн. Също и червените гуменки на краката. Тя се оказа точно такава, каквато му я бе описал Махоуни — жилава и борбена, но с чувство за хумор; правеше впечатление на човек, който умее да се радва на живота; и със сигурност би му се радвала, стига Шон Калахан да я оставеше на мира.

— Махоуни е отговорен човек, Елинор — каза й Демарко. — Освен това Калахан наистина го вбеси, което в случая е по-важно.

— Ами хубаво. Влизайте тогава. Ще пиете ли една бира?

— Разбира се.

Както бе очаквал, апартаментът на Елинор беше малък, всекидневната едва ли имаше 20 квадрата, но пък в нишата на прозореца, гледащ към Дилейни стрийт, имаше място за сядане, докато в стената откъм пряката улица френски прозорци извеждаха към малък балкон. Най-вероятно жилището беше само с една спалня, а в малката кухня уредите бяха поне на 20 години. Той бе виждал моторни яхти с по-големи кухни от тази.

Всекидневната беше боядисана в цвят слонова кост, а на стената имаше големи снимки на природни картини — път през есенна гора в Нова Англия, пълноводен ручей, обрасли в мъх дънери на дървета; той си каза, че вероятно Елинор ги е правила. В стаята обаче нямаше много мебели — само едно кафяво кожено канапе, поставено срещу нов телевизор с голям екран.

Очевидно Елинор се бе приготвила за продължителна обсада от страна на Шон Калахан. Покрай една от стените бяха наредени поне десет каси консерви и минерална вода. На малка сгъваема маса имаше примус, за да може тя да си готви, когато Калахан прекъсне електричеството, както и голяма хладилна чанта с лед, в която да съхранява храната. В стаята имаше и два вентилатора на стойки, заместващи климатика; в момента работеха, раздвижвайки спарения въздух; имаше и електрическа печка и три-четири одеяла за студените зимни дни.

— Това генератор ли е? — попита Демарко.

— Да, не е ли страхотен? С електронно запалване, така че не се налага да дърпам като смахната някаква връв, и произвежда достатъчно ток, за да захранва всичко.

— Не можете да използвате генератор в затворено помещение! — каза Демарко. — Ще се задушите от въглеродния окис.

— Е, не съм чак толкова загубена — отвърна Елинор. — Изкарвам го на балкона, когато има нужда, а през зимата провирам кабела през открехнатата врата и запушвам цепнатината с тиксо, за да не излиза навън топлото. Бензина също го държа отвън.

Господи.

— А какво има в тези кутии? — попита той, като посочи с пръст два големи бели кашона, поставени един върху друг в ъгъла.

— Записвам всичко, което Калахан ми е причинил в опит да ме изгони, там е и кореспонденцията с всевъзможни бюрократи и юристи. От всичко пазя копия, включително от писмо, което изпратих на Махоуни, а той не благоволи да ми отговори.

И тогава Демарко видя пушката.

— Вие сте въоръжена!

— Това е ловна пушка „Ругер“. Досега не се е налагало да я ползвам, но човек никога не знае.

Демарко си каза, че ако стреля с нея, Елинор, която беше около четирийсет и пет килограма, щеше да бъде първата й жертва, защото откатът щеше да я просне по гръб.

— Купих я още преди да заменя старата дървена врата с метална. Два пъти ми разбиват апартамента. Ако някой се опита, докато съм си у дома, ще му пръсна задника.

— Е, тази врата ще свърши работа — каза Демарко. — Но…

Елинор се засмя.

— И отряд командоси с таран не може да я разбие!

— Все пак мисля, че трябва да разкарате тази пушка.

— Вие какво бихте направили, ако някой ви разбие жилището, обърне всичко наопаки и накрая се изсере на леглото ви? Почти всичките ми мебели са нови… добре де, втора ръка… защото ония съсипаха всичко, което имах.

— И смятате, че са били същите, за които сте казали на Махоуни? Братята Макнали?

— Макнълти. Да, същите. Само че не мога да го докажа.

— А след пресконференцията на Махоуни някой досаждал ли ви е?

— Не. Минали са обаче само няколко дни. Вчера дойде един полицай да ме пита дали всичко е наред. Но това няма да трае дълго.

— Колко други наематели има в сградата?

— Чакайте първо да ви донеса една бира и стол.

Елинор му подаде един „Будвайзер“ и разгъна платнен градински стол. Самата тя се настани на коженото канапе; беше толкова дребна, че краката й не стигаха до пода. Тя дръпна халката на бирата си, отпи и каза:

— Мехлем за душата. Обикновено си позволявам по една на ден. — После огледа Демарко, сякаш го изучаваше. — Напомняте ми на моя съпруг. Беше хубав мъж, добре сложен като вас.

Демарко беше метър и осемдесет, широкоплещест; от италианския си баща бе наследил гъстата черна коса, която сресваше право назад, и квадратната брадичка с трапчинка. Единственото, което бе останало от ирландската му майка, бяха сините очи. Демарко имаше сурови черти на лицето, но макар да бе понатрупал няколко белега покрай работата за Махоуни, не смяташе себе си за суров човек.

— Той жив ли е още?

— Не. Пит умря на петдесет и две — отвърна Елинор. — Беше пожарникар и един ден получи инфаркт, докато се качвал по някакви стълби с маркуч, тежащ петдесет кила.

— От колко време е починал?

— Ами ние с него сме връстници и аз съм на осемдесет и две, значи вече трийсет години, откакто го няма. Беше готин човек. Но какво пък, животът продължава.

— И вие не се омъжихте отново?

— Ами, ще се омъжвам! Кой иска да тръгне по срещи на петдесет? Е, много жени го правят, търсят си мъже по интернет, понеже се чувстват самотни или нещо такова. Но аз никога не се чувствам самотна, имам много приятели и винаги намирам какво да правя. Навремето бях медицинска сестра, но откакто съм пенсионирана и преди Шон Калахан да се появи в живота ми и да се опита да го разруши, се занимавах с благотворителен труд: учех деца да четат, помагах в една кухня за бедни. Разбира се, вече нямам време.

Демарко не можеше да повярва, че жената е на осемдесет и две. Не изглеждаше на толкова. И очевидно беше с напълно бистър ум.

— Питах колко още наематели живеят в сградата.

— Вече са само три домакинства. Госпожа Полански, на същия етаж…

Демарко си спомни, че когато минаваше по коридора, една от вратите беше затворена.

— Тя е едва на седемдесет и две, но има деменция и би трябвало да е в старчески дом. Дъщеря й се опитва да я накара да напусне, но госпожа Полански не иска. Живее в пълна мизерия, не се къпе, не си пере дрехите и се храни само с банани и боб от консерва. През ден-два дъщерята се отбива да я види, аз всеки ден минавам да я нагледам, но тя не е добре и не й е тук мястото. Дъщерята е от онези хора, които са просто безсилни да се борят с живота. Все някой ден обаче ще й се наложи да изкара майка си от тук, ако ще и със съдебна заповед. А Калахан, както сигурно се сещаш, праща хора при дъщерята да я обработват. — Елинор въздъхна. — Ужасно е, когато загубиш разсъдъка си, докато тялото ти е още здраво.

Демарко само кимна, но си каза наум, че е права. Ако зависеше от него, по-скоро би си отишъл от инфаркт на петдесет и две, като покойния й съпруг, отколкото да се влачи на старини с Алцхаймер.

— След това са семейство Спигълман, на третия етаж — продължи Елинор. — И двамата наближават осемдесет. Всъщност той може и да ги е минал. Мъжът иска да се изнесат, но Лорета, госпожа Спигълман, не дава. Тя е изцяло на моя страна в тази история. Проблемът е, че има проблеми със здравето, топи се като свещ. Щом тя си отиде, Спигълман, който има кураж колкото един бройлер, ще се махне от тук. Засега се спотайва в апартамента и го е страх да се подаде навън, за да не налети на някой от братята.

Тя отпи от бирата си и добави:

— Последният е една откачалка. Също на третия етаж, казва се Гудман и е младо момче, има-няма, на петдесет и осем. Но е агорафоб. Не е излизал от апартамента си вече петнайсет години. Просто седи вътре, има пушка като мен и трепери от страх. Поръчва си всичко онлайн, макар че братята Макнълти често прогонват доставчиците. Калахан е наел психиатър да му се обажда всеки ден по телефона. Обработва го да преодолее фобията си и да опразни жилището.

Господи, помисли си отново Демарко. Какви хора са се събрали тук…

Елинор се изсмя.

— Бас държа, че след още два месеца аз ще съм единствената, която още държи фронта.

— А защо не се махнете? — Демарко посочи с ръка касите с вода и примуса. — Това не е живот. Добре, разбирам, че по този начин изразявате отношението си към хора като Калахан, но все пак. Той казал на Махоуни, че ви бил предложил двеста бона. Това са си добри пари.

— Никъде не мърдам, докато договорът ми не изтече. Точка — заяви Елинор. — Тези пари не ми трябват. Получавам процент от пенсията на съпруга ми от пожарната, освен това той имаше и застраховка „Живот“, която съм инвестирала. Имам малка пенсия от болницата, където работех; това беше по времето, когато пенсионираните сестри още имаха право на пенсия, а също и социални помощи. Така че имам достатъчно пари. Освен това ми харесва да се заяждам с Калахан. Направо се забавлявам с него.

Демарко се засмя. След три години, когато наемният й договор изтечеше, тя щеше да е на осемдесет и пет. Е, какво пък? Щеше да си е същата. Жена като Елинор Добс като нищо можеше да изкара и до сто.

— И така, какво те води в Бостън, Джо?

— Махоуни ме прати да ви нагледам и същевременно да измисля начин да накараме Калахан да спре да ви тормози. Но нямам представа как ще стане това.

— Е, благодаря ти, че се отби да ме видиш. Още по една бира? Мисля, че можем да отпразнуваме идването ти, като днес наруша лимита си и изпия две…

— Става, защо не? И през това време може да ми разкажете за Макнълти.