Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (22)

21

Къщата на Адел Томлин на Кейп Код се намираше близо до град Труро. Беше на брега между пясъчни дюни, обрасли с ниска растителност, и гледаше през залива към Бостън.

Облицована с боядисани в бяло дъски, сградата имаше капаци на прозорците и покрив от поизбледнели от времето кедрови плочки с два комина. Демарко предположи, че площта е около двеста и осемдесет квадрата — колиба за богати хора. Струваше може би три милиона. Той си представи как седи на топло в една такава къща през зимните вечери, изтегнат в кресло пред бумтящата камина, с чаша бренди до себе си и книга в ръката, докато навън свисти леденият вятър откъм Атлантика. След като никога не можеше да си позволи подобен имот, никой не му пречеше поне да си мечтае.

Демарко пристъпи до вратата, натисна звънеца и след малко му отвори едра латиноамериканка с бяла престилка, под която беше по тениска и шорти.

— Да? — каза тя; изглеждаше раздразнена, че е прекъснал работата й.

— Идвам при госпожа Томлин. Казвам се Джо Демарко и работя за конгресмен Джон Махоуни.

— Чакайте тук. Ще проверя дали желае да разговаря с вас.

Вече никой не се впечатлява от политиците, помисли си той, дори прислугата.

Навъсената прислужница се появи отново и преведе Демарко през цялата къща към голямата боядисана в сиво веранда от другата страна. Само верандата беше близо сто квадратни метра и от нея по дълго стълбище се слизаше до плажа. Адел седеше, изтегната в един шезлонг под плажен чадър, за да пази светлата си кожа от слънцето. До нея имаше чаша, пълна с кубчета лед и нещо, което приличаше на газирана вода. Беше с големи тъмни очила и твърде пестелив бял бански и Демарко си каза, че рядко е виждал по-великолепна жена.

— Придърпайте си стол — каза тя, като посочи двата големи дървени стола в другия край на верандата.

Демарко се подчини.

— Соня каза, че ви праща Джон — продължи Адел.

— Не ме праща той, но работя за него.

— И как е старият развратник?

Като член на висшето бостънско общество по време на брака си с Калахан, който беше един от основните дарители на конгресмена, Адел със сигурност се бе срещала повече от веднъж с Махоуни на партита и вечери за набиране на средства. А с нейния външен вид бе ставала жертва и на наглото му ухажване.

— Все си е такъв, развратен — отвърна Демарко.

— Той ми харесва. И така, какво те води насам, Джо?

— Гледахте ли пресконференцията на Махоуни за проекта на бившия ви съпруг на Дилейни стрийт?

— Не, не съм. Не следя новините редовно.

— Тогава позволете да ви разкажа за една жена на име Елинор Добс и начина, по който Калахан се отнесе с нея.

Демарко й описа накратко опитите на Калахан да изгони Елинор от апартамента й, падането по стълбите и сегашното й състояние. Докато говореше, Адел пресуши чашата до шезлонга си.

— Господи! Какъв ужас! — възкликна тя, когато Демарко приключи, макар по тона й да не личеше, че е чак толкова ужасена.

Той допускаше, че Адел едва ли би могла да се постави на мястото на Елинор, и че за нея емпатията е рядко усещане. Освен това бе готов да се обзаложи, че ако Калахан не я бе напуснал, тя би го защитила за всяко нещо, което бе сторил, за да се отърве от Елинор Добс.

— Но аз все още не разбирам защо си дошъл, Джо. Може би очакваш да направя нещо за тази бедна женица?

— Не. Дойдох тук, защото чух, че Шон се е възползвал от вас при развода ви и…

— Възползвал се! Мръсното копеле направо ме съсипа. Виждал се е с онази малка мръсница цяла година преди да се разделим, като ме лъжеше, че пътува до Савана, за да договаря сделки! Е, тогава минаваше мис Джорджия и определено мина мен. Прехвърляше парите си на места, където да не мога да ги пипна, и накрая адвокатът му прегази като валяк некадърника, когото бях наела. Имах късмет, че изобщо успях да изкопча нещо.

Демарко не сметна за нужно да издава какво бе научил от Карл Розенбърг: че при развода си Адел бе получила осемцифрена сума. Вместо това каза:

— Вие сте красива жена и според мен той е пълен идиот, за да ви остави.

Малко ласкателство нямаше да навреди.

— Но така и не ми каза защо си дошъл, Джо. Какво точно искаш от мен?

Предвид отношението й към Калахан Демарко реши, че няма смисъл да увърта повече.

— Ако трябва да бъда напълно откровен, Адел, надявам се с твоя помощ да измисля начин как най-добре да отмъстя на Калахан заради онова, което стори с Елинор Добс.

Известно време Адел го гледа мълчаливо, после избухна в смях.

Идеята да отмъсти на бившия си съпруг определено не беше лишена от привлекателност. Освен това на Демарко му се стори, че е леко пияна, сякаш онова в чашата й не беше газирана вода. Тя извърна глава и извика:

— Соня!

Едрата прислужница се появи намръщена на верандата и каза:

— Да, госпожо.

— Направи ми още една водка с тоник и една за Джо.

След като прислужницата се оттегли, тя обяви:

— Много бих желала да ти помогна, Джо. Честно! Онова копеле го заслужава след всичко, което ми причини, но не виждам с какво мога да ти бъда от полза.

— Може и да не стане — каза Демарко. — Но искам да намеря начин да спра проекта на Дилейни стрийт. Според Карл Розенбърг…

— Такъв прекрасен човек — прекъсна го Адел. — А Шон се отнесе така долно към него.

— Така е. Както и да е. Карл твърди, че Шон най-вероятно е затънал до гуша в дългове и ако има начин да спрем строежа на Дилейни стрийт за достатъчно дълго време или да накараме инвеститорите му да си поискат парите, той ще затъне. Но не виждам как бихме могли да го направим. Надявах се да науча от теб нещо, което бих могъл да използвам.

В този момент прислужницата се появи отново на терасата с двете водки с тоник. Адел започна да казва нещо, но вместо това вдигна чашата до устата си и отпи глътка-две; Демарко си каза, че се опитва да вземе решение.

— Провери ли откъде Шон е взел парите, за да инвестира в „Дилейни Скуеър“? — попита накрая тя.

— Не — отвърна Демарко. — Трябваше ли?

Адел отново се поколеба.

— Някъде преди осем години двамата с Шон отидохме на почивка, за да отпразнуваме годишнината от сватбата си. Бяхме в един хотел в Лос Кабос, на Калифорнийския залив. Мястото е страхотно, обслужването беше невероятно. Докато бяхме там, се запознахме с прекрасно семейство мексиканци, Хавиер и Даниел Кастро. Даниел е на моите години и е много красива. Хавиер е с десетина години по-възрастен от Шон и прилича на кинозвезда. При това има превъзходни обноски, изтънчени, бих казала. Когато разговаря с теб, те кара да се чувстваш най-важният човек на света, за разлика от Шон, който повечето време дори не слушаше какво му говоря. Аз просто се влюбих в тях двамата.

— Добре — каза Демарко, който още не разбираше накъде бие Адел.

— Е, ние веднага забелязахме, че Хавиер се движи с цял отряд бодигардове, сякаш е политик или нещо такова. Нали разбираш, сурови мъже с костюми и говорят в някакви микрофони в ръкавите. Като Тайните служби.

Ооо! — каза си Демарко, който вече се досещаше накъде отиват нещата.

— Ние не обърнахме много внимание на охраната му. Все пак това е Мексико, наркобанди, насилие, отвличания и какво ли не, и си казахме: нормално е богатите мексиканци да ходят с частна охрана. Както и да е, за десетте дни, докато бяхме там, станахме близки приятели. Шон и Хавиер играеха голф и ходеха за риба, а ние с Даниел яздехме коне и обикаляхме по магазините. Всъщност с бодигардовете на Хавиер бяхме напълно спокойни, докато пазарувахме. Аз определено се чувствах в безопасност с тях. Разбира се, мъжете си говореха за бизнес, Шон разправяше на Хавиер за проектите, по които работеше тогава.

Тя отпи от чашата си и продължи:

— Когато попитахме Хавиер с какво се занимава, той отвърна, че има участие в няколко фирми. Телекомуникации, голям циментов завод в Мексико, недвижими имоти и така нататък. Една вечер, докато си пийвахме четиримата, Шон му разправи за един проект, който тогава беше още в предварителна фаза. Става дума за „Дилейни Скуеър“. По онова време Шон още търсеше инвеститори и бе наел архитект да му изготви някои скици; Хавиер каза, че би могъл да инвестира в него. Три месеца по-късно, след като бе направил за себе си съответните проверки, Хавиер вложи пари в проекта на Шон. По онова време с мъжа ми все още разговаряхме за бизнес, но така и не знам какъв е делът на Хавиер. Знам само, че Шон се впечатли и му беше благодарен. Но Шон също бе направил съответните проверки и бе научил, че Хавиер не е обикновен инвеститор. Той се оказа глава на един от най-големите наркокартели в Мексико.

— Не! — възкликна Демарко.

— Именно. Шон разбра, не знам точно от какви източници, че когато се запознахме с Хавиер и Даниел, Хавиер се оттеглял от ръководството на картела, като го предавал на един свой братовчед, а до развода ни вече напълно бил скъсал с наркобизнеса. Сега е просто преуспяващ мексикански бизнесмен.

— Искаш да кажеш, че Хавиер пере пари от наркотици през проекта на Шон? — попита Демарко.

Адел вдигна рамене.

— Не съм сигурна дали изобщо пере нещо. Знам, че не е изпращал на Шон кашони с пари. А когато зададох на мъжа ми практически същия въпрос, понеже тогава не исках той да влезе в затвора, защото се е замесил с наркотрафикант, Шон ми каза, че доколкото знаел, парите били чисти и били на консорциум, регистриран на Кайманите като фирма за рисков капитал или дружество за недвижими имоти. Аз самата не знам нищо със сигурност. Знам само, че са на човек, който навремето е продавал дрога.

Демарко отпи от чашата си, докато умът му трескаво обработваше чутото. Имаше представа по какъв начин би могъл да използва това, което Адел току-що му бе казала, но не беше сигурен, че му се навлиза в тази тема. В това време тя си седеше на шезлонга, видимо доволна от себе си.

— Поддържаш ли още някаква връзка с Даниел? — попита накрая той.

— О, да. Също и с Хавиер. За разлика от Шон Калахан Хавиер е от онези мъже, които никога не биха напуснали жените си. Много обичам да съм с тях. Веднага след развода Даниел беше усетила, че съм в депресия, и ме покани на гости у тях в Мексико Сити. Имат страхотна къща там. Гостувах им цяла седмица и си прекарахме вълшебно. Когато Даниел идва в Ню Йорк, излизаме заедно по магазините. Тя има дъщеря, която следва в Колумбийския. Момичето е достатъчно красиво, за да се снима във филми, но предпочита да стане режисьор или сценарист. Както и да е. Семейство Кастро имат апартамент в Манхатън и когато Даниел идва при дъщеря си, понякога се виждаме.

— А Хавиер идва ли със съпругата си в Ню Йорк? — попита Демарко.

— Не. По-точно всеки път когато Даниел е идвала и сме се виждали, винаги е била сама, а Хавиер си е оставал в Мексико. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

Демарко се запита дали Хавиер Кастро се бои да посещава Съединените щати. Сега можеше и да не е в бизнеса с наркотици, но това не значеше, че федералните власти са му простили за миналите прегрешения.

Адел, може би замаяна от изпития алкохол, се поинтересува Демарко дали не би останал за вечеря. От начина, по който го каза, той остана с впечатление, че най-вероятно тя ще е десертът. Но колкото и да беше красива, той не искаше да има нищо общо с нея. С изпълнен с фалшиво съжаление глас той й отвърна, че старият развратник Махоуни му е възложил да се срещне с още някого тази вечер, но когато отново има път към Кейп Код…