Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (12)

11

Мъжът, седнал на стъпалата пред входа на сградата, беше на около седемдесет, висок и кокалест, с късо подстригана сива коса. Когато се здрависа с него, Демарко усети мазолите по дланта му. Беше със синя риза с къси ръкави и груби работни обувки. Казваше се Джим Бойър и беше технически ръководител на строежи, вече пенсиониран, но прекарал целия си съзнателен живот по строителните площадки.

Когато видя лицето на Демарко, Бойър се изправи рязко и извика:

— Какво се е случило с вас?

— Скочиха ми двама, което е и причината да сте сега тук.

Демарко му обясни накратко положението: как строителен предприемач на име Калахан се бе заел да преустройва цял квартал — нещо, което Бойър можеше да види и с очите си, — а една мила възрастна жена, Елинор Добс, живееща в сградата зад гърба му, отказваше да се изнесе, така че Калахан беше превърнал живота й в ад. В заключение на Демарко му беше нужна помощта на Бойър, за да принуди Калахан да я остави на мира.

— Ето какво ми трябва — каза Демарко. — Искам да обиколим заедно строежа и вие да ми посочвате нарушения на изискванията за безопасност и строителните правилници. Колкото по-сериозни, толкова по-добре. После ще се обадите на съответните чиновници в Агенцията за здраве и безопасност на работното място или в онази по околната среда и ще накиснете Калахан. С други думи, искам строежът да спре, да дерайлира и ако е възможно, това да става максимално често. И тогава, докато работата е спряла, аз ще седна с Калахан и ще му обясня, че през следващите три години няма да правите нищо друго, освен да слагате пръти в колелата на проекта му.

— Е — каза Бойър, който не изглеждаше напълно убеден. — Обещах на Маги, че ще помогна днес, но за три години не сме говорили…

— Няма да отнеме три години. Просто искам Калахан да си мисли, че разполагам с човек, готов да отдели три години от живота си, за да му прави мръсно, ако не остави Елинор на мира.

Бойър го изгледа скептично.

— Вижте, работата може да стане, може и да не стане. Но междувременно Маги Долан ще ви плаща почасово за всичкото вложено време. А ако познавате още двама-трима с вашия опит, те могат да ви сменят, ако сте зает.

— Не ме разбирайте погрешно — каза Бойър. — Бих искал да помогна на жената, но трябва да знаете, че повечето строители спазват правилата, а такива обекти са инспектирани на всеки етап от изпълнението си, така че може да не е толкова лесно да се открият проблеми.

— Знаете ли какво? Хайде да обиколим веднъж и да видим какво ще ви се набие в очи.

— Е, добре, но първо да си взема някои неща от колата.

Извървяха една пряка до пикапа на Бойър — форд F-150, и от задната седалка той взе две каски — една оранжева и една бяла.

— Сложете си бялата — каза Бойър на Демарко. — Вие сте човекът с костюма. Обикновено шефовете са с бели каски.

Другото нещо, което той взе от задната седалка, беше свитък строителни планове.

— Така, когато работниците видят двама мъже да се разхождат из обекта им с каски и с чертежи в ръцете, ще си помислят, че сме по работа. Ако някой ни пита какво правим, оставете аз да говоря.

Те тръгнаха да обикалят строителната площадка, като първо отидоха до мястото, където в различен стадий на изграждане се издигаха корпусите на административните и търговските обекти — седалището на компанията за соларна енергия, хотелът, офис сградите. Явно в тази част на проекта Калахан не се бе натъквал на такива като Елинор Добс, които да го бавят. Тук Бойър се чувстваше като у дома си, докато Демарко трябваше да се оглежда непрекъснато, за да не го прегази някой циментовоз.

— Виждате ли онези двамата там горе на скелето? — попита Бойър, като сочеше с пръст към небето.

— Да — отвърна Демарко.

— Най-честото нарушение на правилата за безопасност на който и да било строителен обект е с предпазните средства против падане. Виждате ли там края на скелето? Би трябвало да има парапет, но няма. Единият от двамата е вързан със стоманено въже, което е закачено за онези каиши през тялото му. Другият също трябва да е вързан, но не е. От „Здраве и безопасност“ в последно време направо не ни дават да си вършим работата, искат предпазни средства за всякакви работи, които се извършват на повече от една педя над земята, и ако дойдеш тук по което и да било време, ще откриеш поне дузина несъответствия. Преди месец на една строителна фирма в Евърет й наложиха глоба от триста хиляди долара за системни нарушения.

Демарко се усмихна.

— Сигурно ги е заболяло.

— Ами да, но не забравяйте, че това е глобата, която им е била наложена. Никъде не пише, че са я платили, след като адвокатите им са се намесили.

Бойър отново се спря.

— А пък тези кранове — каза той, като посочи нагоре към жълтите стоманени великани, които се извисяваха над строежа. — Всяка година чуваме за няколко такива, които се преобръщат и премазват някого, защото не са били монтирани или експлоатирани правилно.

— Преди две-три години един кран, който работеше по ремонта на Националната катедрала във Вашингтон, падна и затисна няколко коли на един паркинг. Никой не загина.

— Тогава никой не е загинал — каза Бойър. — Защо, мислите, има хиляди правила, които трябва да се спазват при работа с кранове, нищо че обикновено половината не се спазват? Кранът не бива да вдига товари, надвишаващи определен процент от номиналната му товароподемност. Длъжни са да вдигат пробни товари, преди да започнат да превозват хора. И така нататък, и така нататък. Една фирма, за която работех във Фреймингъм, получи седемдесет хиляди долара глоба за това, че ползва кран в близост до електропровод под напрежение. Ако прекарам два дни на един обект, като наблюдавам само крана, ще открия сума нарушения, защото опитните кранисти се смятат за твърде умни, за да си губят времето с някакви дреболии.

Бойър проследи с поглед крана, докато пренасяше палет, натоварен с торби цимент, над главите на няколко души долу на земята, после каза:

— Хайде да се върнем при сградата на Елинор. Искам да хвърля един поглед на ония триетажни блокове, които още не са съборили.

По пътя минаха покрай една от табелите, които Демарко вече бе видял, показваща как щяха да изглеждат новите луксозни жилища в комплекса. Бойър се спря, огледа табелата и каза:

— Тази работа ще се окаже по-лесна, отколкото си мислех.

— Какво имате предвид? — попита Демарко.

Бойър посочи с пръст табелата и каза:

— Фланъри.

Под компютърните изображения на завършената сграда и на отделни апартаменти бяха изредени имената на архитектурното ателие и на монтажната фирма, отговарящи за проекта, както и името на общия изпълнител — „Фланъри Констръкшън“.

— Фланъри е абсолютен мърляч — обясни Бойър. — Той е от онези, които претупват всичко, което може да бъде претупано. И вероятно това е било причината Калахан да го наеме.

Бойър погледна основите на новия жилищен комплекс, после закрачи към четирите триетажни сгради, които очакваха реда си да бъдат съборени. Но преди да стигнат до тях, Бойър отново се спря, този път пред половин дузина контейнери за строителни отпадъци, в които бяха изсипани останките от вече съборените сгради. Посочи с пръст парче стоманена тръба на земята до единия от контейнерите. По тръбата имаше полепнала някаква белезникава материя.

— Азбест — каза той. — Вероятно това е тръба за парно отопление, измъкната от една от сградите, които вече са разрушили. Много от тях са строени преди Втората световна война, а по онова време са използвали азбест за изолация както по тръбите, така и в кухините на стените. Линолеумът и плочките за подови настилки също са съдържали азбест. Днес той се отстранява, като сградата практически се херметизира отвън, работниците влизат със скафандри и противогази, материалът се изхвърля в депо за опасни отпадъци, има и цял куп други мерки, за да се гарантира, че работниците няма да вдишат тая гадост.

Той поклати глава.

— Готов съм да се обзаложа на каквото кажете, че Фланъри е пратил хората си в сградата през нощта, когато е по-малко вероятно да дойдат инспектори, и те са сваляли инсталациите без каквито и да било предпазни средства, най-много с по някоя хартиена маска на носа и устата. По закон Фланъри трябва да има протоколи, в които да пише как е извършил демонтажа и как е изхвърлил опасното вещество, а доколкото го познавам, ги няма. Неправилното боравене с азбест обаче води до закриване на обекти.

— Ето това исках да чуя! — възкликна Демарко.

— Хайде да отидем да хвърлим едно око на триетажните блокове. Аз съм израснал в подобна сграда в Южен Бостън. Квартала от детството ми отдавна вече го няма, разбира се.

От трите тесни триетажни сгради бе останала само по една празна черупка, голи стени, в които нямаше нищо. Бойър посочи с пръст една от стените.

— Бас държа, че това е оловна боя. Тя е като азбеста. Има си правила за свалянето и изхвърлянето й.

Той се спря рязко.

— Охо! Я погледнете! Виждате ли почвата около тази дупка в земята, колко черна и мазна изглежда? — Бойър коленичи, взе щипка пръст, разтри я между пръстите си и я помириса. — Тук е имало подземен резервоар за мазут и те са го изтръгнали от земята. Само че резервоарът е протекъл и сега почвата е замърсена. Нямат право просто да я затрупат отгоре и да я оставят на място, както си е. Това вече се води опасен отпадък. Цялата почва наоколо трябва да се изследва за замърсяване и замърсеното да се извози и изхвърли на безопасно място. Което струва пари.

— Страхотно! — каза Демарко.

— Вече разполагам с достатъчно, за да му вгорча живота. И знам точно на кого да се обадя. Познавам една млада жена, която работи в Службата по околната среда на щата Масачузетс. Когато надуши нещо такова, тя е истинска вълчица, особено ако става въпрос за азбест. Баща й е починал от мезотелиом.

Двамата крачеха обратно към мястото, където Бойър бе паркирал пикапа си, Демарко носеше в ръка бялата каска, когато телефонът му иззвъня.

Непознат номер.

— Ало — каза той.

— Тук е старши инспектор О’Рурк. Елинор Добс е в болница.