Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (9)

Глава 8

На сутринта Пенелопе се събуди със зачервен и подут глезен. Вместо да твърди, че е добре, остави майка си да се суети около нея. Сблъсъкът с лорд Клери истински я изплаши, а последвалата сцена с Франсис и лорд Атертън я разстрои.

На майка си не каза нищо. Ако й довереше случилото се с лорд Клери, се налагаше да обясни защо се е озовала насаме с него. В такъв случай майка й веднага щеше да повика Оливия и да я разпита, а едно признание на приятелката й за връзка с него най-вероятно щеше да доведе до забраната на госпожа Уестън двете изобщо да се виждат. Младата госпожица не само възнамеряваше да защити приятелката си — несъмнено силно разстроена от срещата с лорда — но и да разбере защо въобще Оливия е била склонна да говори с такъв човек. При опита да предупреди майка си за сплетните на госпожа и госпожица Локуд щеше да се наложи да обяснява какво ги е продиктувало, следователно — да разкаже за случката с Клери. Пенелопе не виждаше как би могла да сподели тези неща с майка си.

Затова остави лекаря да прегледа глезена й и прие смирено препоръката му да лежи и да си почива. Както и лорд Атертън установи, нямаше счупено, но кракът дяволски много я болеше. Майка й изпрати лекаря, след като получи указания за мазилата и компресите, върна се в стаята и седна на ръба на леглото на Пенелопе.

— Снощи беше хубаво, нали? — подхвана тя.

— Прекарвала съм и по-добре — промърмори Пенелопе.

Майка й я изгледа изпитателно.

— Падането ли те разстрои?

Бе обяснила раздърпания си вид с инцидент по стълбите, но майка й изглежда не й повярва напълно.

— И преди това не се забавлявах особено.

Госпожа Уестън стисна ръката й.

— Нещата не са същите, след като Аби се омъжи, а?

— Никак даже — възнегодува Пенелопе.

Ако снощи Абигейл беше до нея, Пенелопе щеше да остане в балната зала, за да клюкарстват и кошмарът нямаше да я сполети.

— За теб е по-тежко, знам — призна майка й. — Откакто тя надникна в бебешкото ти кошче и настоя да си играе с теб, двете сте много близки.

— Много се радвам за нея — усмихна се леко Пенелопе.

— И аз — увери я майка й. — Но и на мен ми липсва. — Наведе се и целуна дъщеря си по челото. — Както ще ми липсваш и ти, когато се задомиш като Абигейл.

— Тя срещна подходящия мъж — напомни Пенелопе. — Мъжът на мечтите си! А ти го казваш все едно е решила, че й е време и идеалният съпруг се озовал до нея.

— Не беше така, знам — съгласи се майка й кисело. — Баща ти още мърмори за това от време на време. Опитай се да не му създадеш такива грижи, когато ти се влюбиш, Пенелопе.

— Старая се да не създавам грижи.

— Получава се от само себе си, така ли? — Майка й се изправи. — Той непременно ще намине, за да се пошегува как си станала инвалид. Да ти донеса ли нещо, за да минава по-бързо времето?

Пенелопе поклати глава и майка й излезе. Легнала на възглавниците, тя съзерцаваше тавана. Наистина ли създаваше грижи? Не го правеше нарочно. Снощи всичко възникна съвсем случайно.

Същевременно няма за какво да се притеснява, стига госпожа Локуд да държи устата си затворена. Дано, като се успокои и гневът я напусне, да преосмисля събитията и да прецени колко по-добре е да си мълчи. При всичките вълнения на Франсис би било глупаво да тръби, че лорд Атертън я е ухажвал, а в действителност е искал друга.

Най-добре ще е Атертън и Франсис да се сдобрят и да се сгодят, но едва ли щеше да се случи. Питаше се какво ли е направил виконта; вероятно е било нещо ужасно, щом бъдещата съпруга е заявила, че отказва да го види повече. Франсис нямаше търпение да приеме предложението му, когато Пенелопе я срещна на следобедното парти. Може би се е държал неприлично или някак се е издал колко е коравосърдечен и Франсис го е зашлевила, преди да го загърби? Тази мисъл силно развесели Пенелопе.

За жалост обаче с нищо не разведряваше последвалата кошмарна сцена. Франсис едва ли вярваше истински, че Атертън е влюбен в Пенелопе. В такъв случай защо не я бе ухажвал миналото лято в Ричмънд или напоследък в Лондон? А той въобще не я поглеждаше, флиртуваше с други млади дами, танцуваше с тях, посещаваше ги и ги слушаше как свирят на пиано.

Пенелопе стана от леглото. Трепна от болка, изруга наум, но докуцука до писалището, извади хартия и отвори мастилницата. Стига с този Атертън; той й навлича само неприятности. Междувременно Оливия беше в беда и Пенелопе изгаряше от любопитство да разбере какво точно я грози. Защо приятелката й се бе срещнала с лорд Клери? Защо се бе оставила той да я държи, въпреки че това я разплакваше? Пенелопе написа кратка бележка до приятелката си и повика прислужник с поръчението да я отнесе веднага.

И часовете се заточиха бавно. Прочете отново всичките си списания и дори малкото си броеве на „50 начина да съгрешиш“. От опит знаеше, че е опасно да ги задържа задълго — няма начин майка й да не е наредила на прислужничките да претърсват стаята й за забранените брошури, когато почистват — но сега нямаше на кого да ги препредава. Допреди няколко месеца щеше да ги дава на сестра си или на Джоун, ала сега и двете ги нямаше. Липсата на човек, с когото да обсъжда шокиращото поведение на Констанс, отнемаше част от тръпката. Въпреки това очакваше да изпита известно удоволствие от четенето им и остана неприятно изненадана, че не се случи.

Както майка й предположи, баща й дойде да я навести. Пенелопе застана нащрек и се питаше дали вече не е чул някакви клюки, но той бе в отлично настроение. Пошегува се с временното й задържане в леглото и изрази съжаление, че си е навехнала крака по стълбите, а не докато е танцувала с привлекателен благородник, който си търси съпруга. Пенелопе се засмя заедно с него, но лицето й неволно пламна. Беше в обятията на дяволски привлекателен благородник, който снощи я спаси от позор, но не можеше да го сподели с родителите си.

За щастие следобед дойде Оливия. Пенелопе седеше до прозореца и наблюдаваше замислено огрените от слънцето дървета по площада. Забеляза приятелката си да идва. Възкликна облекчено и накуцвайки слезе долу, за да приеме гостенката си в сутрешния салон. Едва изчака прислужничката да им поднесе чай и да ги остави сами.

— За какво въобще ти трябваше да се срещаш с онзи негодник? — подхвана тя разпалено.

Оливия отпи от чая и избягна да я погледне в очите.

— Моля те, не ме питай.

— Да не те питам? — очите на Пенелопе се разшириха. — Та аз буквално те спасих от него!

— Не биваше да ме проследяваш.

Пенелопе се намръщи. Част от нея беше съгласна. Ако не я беше проследила, лорд Атертън нямаше да проследи нея. Но пък тогава Оливия щеше да бъде оставена на милостта на Клери. И двете перспективи не бяха приемливи.

— Какво щеше да стане, ако не се бях появила? Лорд Клери се канеше да ти стори нещо лошо и неморално, нали?

— Не мога да ти кажа — отсече Оливия и стисна зъби.

— Защо не? — възнегодува Пенелопе. — Защо се видя с него. Той каза, че сте имали уговорка. Вярно ли е?

— Не! — Оливия направи гримаса. — Да. Отчасти.

— Как така отчасти?

Приятелката й си пое дълбоко въздух.

— И това не бива да ти казвам.

Разтревожена Пенелопе свъси вежди. Оливия обикновено не се държеше така тайнствено.

— А би ли казала на Аби? Ще й пиша още днес и ще я помоля да дойде…

Оливия вдигна ръка. Изражението й бе овладяно, но вдигнатата ръка трепереше и говореше за бушуващи в нея чувства.

— Недей! И на нея мога да кажа толкова, колкото на теб, затова не я викай в града.

Нещо в непреклонното изражение на Оливия не допадна на Пенелопе. Чувстваше се изолирана и безпомощна, а ненавиждаше да е безпомощна. Вбесяваше я, дразнеше я и я ужасяваше.

— Не можеш да й кажеш или няма да й кажеш?

Оливия сви ръката си в юмрук, а после я отпусна вяло в скута си. Загледа се напред сякаш търсеше отговора. Проникващите през стъклото слънчеви лъчи подчертаваха фините бръчки около устата, а тъмните кръгове под очите й я състаряваха с години.

— Няма да й кажа.

— Защо не? Аз няма да го споделя с никого. Виждам колко много си разстроена. Всеки би бил, ако лорд Клери упражнява някакво влияние над него. Не съм благоразумна като Аби, но искам да ти помогна.

Оливия стисна ръката на Пенелопе, а на устните й се появи тъжна усмивка.

— Благоразумна си. Ти си най-милата приятелка, за която мога да мечтая, а си стабилна и умна колкото Аби. Но това… — Поколеба се и пусна ръката на Пенелопе. — Това е мой проблем и няма да те въвличам в него. Не исках да узнаваш за него. Ако лорд Клери ти стори нещо, няма да си го простя.

— Вече ми стори — обяви Пенелопе. Тихо гласче, доста сходно с онова на сестра й, се обади в главата й и възнегодува, че е на път да бъде нагла и манипулираща, но както обикновено тя не му обърна внимание. — Беше ядосан. Бях прекъснала вашата… вашата уговорена среща.

Лицето на Оливия пребледня.

— Какво? Ти не излезе ли от стаята веднага след мен? Той какво ти направи?

— Сграбчи ме и не ми позволи да те последвам. Не бил получил каквото иска от теб и щял да си го вземе от мен. — Предупредителното гласче отново се обади. Пенелопе мислено му заповяда да млъкне. По-важно беше да разбере в каква беда е приятелката й. Оливия беше благородна и самопожертвувателна, но Пенелопе нямаше да го допусне. — Бутна ме във фотьойла, дръпна брошката от роклята ми, сграбчи крака ми и го изви. Затова глезенът ми е надут.

Последвалото потръпване от отвращение при спомена не беше изкуствено.

— Мили боже! — Оливия имаше вид на човек, готов да припадне. Остави чашата рязко и чинийката издрънча. — Защо ме последва? — Притисна слепоочията си с ръце и поклати глава. — Не. Несправедлива съм. Аз съм виновна. Трябваше да се уверя, че си излязла. Постъпих глупаво. Но бях толкова благодарна да се отърва от него. Направо побягнах. — Вдигна плахо очи. — Клери… Той какво направи…

— Ритнах го между краката, както ме е учил Джейми, а после някой влезе в стаята и прогони Клери.

— Ритнала си… — Оливия зяпна от изненада. За миг на лицето й се изписа задоволство. След това свъси вежди. — Кой влезе? Кой те отърва от Клери?

— Лорд Атертън — отвърна Пенелопе все едно името е без значение за нея.

— Атертън?!

Веждите на Оливия се стрелнаха нагоре и тя отново погледна смаяно приятелката си.

Пенелопе си разбърка чая и небрежно сви рамене.

— Държа се извънредно галантно.

— Виконт Атертън? Който ухажваше Аби миналото лято? — Оливия продължаваше да не вярва на ушите си. — Който всеки момент се кани да предложи брак на госпожица Локуд?

— Същият. — Започваше да й омръзва да обсъжда романтичните намерения на Атертън. — Клери получи урок и ще стои далеч от мен, но подозирам, че теб няма да те остави на мира. Нищо чудно да излее гнева си върху теб. — Внимателно наблюдаваше Оливия, за да види дали последното няма да я шокира, но това не се случи. Явно вече я бе споходила същата мисъл. — Трябва да ми кажеш. Или на някой друг. Сподели с Джейми. Той с радост ще фрасне самодоволната физиономия на Клери.

Оливия се замисли дълбоко. Накрая промълви:

— Не. Не казвай на брат си.

На Пенелопе й идеше да си скубе косите от отчаяние. Защо някои хора са толкова добродушни? Ако тип от сорта на Клери я принуди със зли намерения да се срещне с него на уединено място, тя нямаше да се поколебае да се обърне към някого за помощ; или поне да й заеме пистолет, за да се погрижи сама за негодника.

— Защо не? Джейми няма да си помисли нищо лошо за теб — възрази тя, опитвайки се да вразуми приятелката си. — Той е вдървен и скучен, но не е идиот и ти е приятел… откакто се помня. Ще запази тайната ти, убедена съм.

— И аз. — Оливия замълча. Явно внимателно подбираше думите си. — Не че му нямам доверие. Вярвам също така и на теб, и Абигейл. Но никой от вас не е в състояние да направи каквото и да било, за да ми помогне. Не желая да ви ангажирам с моите проблеми. Обещай ми да стоиш далеч от Клери, а дори и от мен, ако той е наблизо.

— Тогава ти ми обещай, че ще предприемеш нещо, за да се спасиш от него. — Пенелопе махна безпомощно, защото приятелката й продължаваше да мълчи. Остави чашата на масата и се наведе напред. — Положително има какво да се направи. Или някой, към когото да се обърнеш за помощ. Обещавам да не кажа на никого, дори на Аби, щом не желаеш, но проумей: Клери е чудовище! Щом мислиш, че сама ще се справиш, защо не си го направила досега?

— Знам! — избухна Оливия, загубила самообладание. По бузите й се появиха яркочервени петна. — Наясно съм, Пенелопе! Но на него трудно се отказва и ми е нужно време. Ти само ми обещай да стоиш далеч от него. Моля те.

— Ако ми позволиш да кажа на Джейми, за да е близо до теб — отвърна Пенелопе бързо.

Нямаше никакви угризения, че ще превърне брат си в пазач.

Приятелката й придоби твърдо и непоколебимо изражение.

— В никакъв случай! — Пое си дълбоко въздух. — Трябва да предприема нещо по отношение на Клери. Наясно съм. Кълна ти се: усилено мисля по въпроса. Щом си съставя подходящ план, веднага ще се обърна за помощ към теб, ако е необходимо.

— Оливия… — Пенелопе я погледна загрижено. Не знаеше какво да каже. — Как въобще се забърка с него?

Приятелката й не отговори веднага. Чак след време промълви:

— Заради Хенри.

Боже. Хенри Таунсенд, покойният съпруг на Оливия, бе от хората, които постоянно се забъркваха в неприятности. Пенелопе прехапа устни, за да не изрече някои обидни думи по адрес на Хенри.

— Добре: обещавам да мълча. Но ще продължа да мисля по въпроса. Ако знаех как те тормози, щях да помоля лорд Атертън да го удари още няколко пъти.

— Лорд Атертън го е ударил? — премигна Оливия объркано.

Пенелопе прочисти гърло. Първоначално не възнамеряваше да го споменава.

— Да. Спаси ме от Клери, като го удари здраво един-два пъти в стомаха.

Вместо да се зарадва Оливия пребледня.

— Ще ми се да го беше направил десетина пъти — добави Пенелопе, потискайки приятната тръпка, обзела я при спомена как Атертън стои над Клери със стиснати юмруци, готов да я защити. — Клери го заслужаваше.

Оливия изглеждаше притеснена.

— Значи ви е запомнил. И двамата.

— Е, вече не може да бъде предотвратено. Затова смятам да се наслаждавам на факта, че удари Клери. — Пенелопе видя тревогата на приятелката си и омекна малко. Взе ръката й. — Не се притеснявай. Атертън няма да каже на никого, убедена съм. На мен дори ми се стори, че му е приятно. А пък теб въобще не те видя и не знае в какво си замесена.

Както и аз не знам, помисли си Пенелопе. Питаше се какво ли е направил Хенри Таунсенд, та Клери да тормози вдовицата му, а самата Оливия да не намира изход от положението и да му позволява.

Оливия стисна ръката й.

— Много съм доволна, че се е намесил. Сигурно си се зарадвала да го видиш.

— Ами… да. — Пенелопе се усмихна смутено и освободи ръката си. — Поне този път.

Боже, защо не си тръгна веднага след като прогони Клери?

— Постъпил е като герой, Пен. Това ще подобри мнението ти за него, като се ожени за госпожица Локуд.

Пенелопе бе сигурна, че това вече няма да се случи, но предпочете да не споделя информацията. Колкото по-малко говорят за семейство Локуд, толкова по-добре. Продължаваше да се моли госпожа Локуд да изпадне в трескав делириум, който изцяло да заличи от съзнанието й спомена за соарето у семейство Госнолд, а кавалерийският полк на лорд Атертън внезапно и незабавно да бъде преместен в Северна Шотландия.

— Да… — промълви тя неопределено.

Оливия се усмихна съчувствено.

— Е, аз поне съм му благодарна. — Поколеба се и продължи: — Както и на теб. Ще ми се Клери да не те бе видял, но признавам, че много се зарадвах, когато ти отвори вратата.

Пенелопе също се усмихна, но предпазливо.

— Тогава не съжалявам, задето го сторих. Разбирам как се чувстваш. Когато Атертън се появи, бях готова да го разцелувам.

Оливия премигна, после прихна. Пенелопе засия, доволна отново да я види щастлива.

— Сигурна ли си, че си добре, Оливия?

Все още усмихната — макар и малко тъжно — Оливия кимна.

— Добре съм. Внимавай с Клери — повтори тя и се изправи. — Заради мен, ако не заради себе си.

— Той е последният човек, който бих искала да видя — увери я Пенелопе съвсем искрено. — Помни: можеш да разчиташ на мен, ако ти е нужна помощ.

— Добре. — Оливия я прегърна. — Благодаря, Пенелопе.