Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (13)

Глава 12

Всичко стана за няколко дни.

Госпожа Уестън настоя за малка, но изискана церемония. Абигейл все още беше в Лондон и освен нея присъстваха само господин и госпожа Уестън, Атертън и тя.

Не, не Атертън. Бенедикт. Вече имаше право да го нарича така.

Понеже живееше в офицерското помещение на казармата, Атертън нае няколко стаи в хотел „Миварт“, докато си намерят къща. Беше съвсем близо до площад „Гроувър“, но с напредването на деня и особено когато свалиха сандъците й, готови за път, Пенелопе продължаваше да се колебае. Лизи, камериерката й откакто стана на дванайсет, идваше с нея. Потегли с багажа, за да подготви всичко в хотела. Оставаше само да се сбогува със сестра си и родителите си и да се качи в каретата с Атертън за краткото пътуване до „Миварт“, което премина в пълно мълчание.

Почти изпита облекчение при вида на униформени от кавалерийския полк, дошли да ги поздравят. Почти, защото бе очевидно, че са пили и бяха решили да вземат Атертън със себе си, за да пийнат още в близка таверна. Без да я погледне, той тръгна с тях и остави портиера да й покаже стаите.

В хотела цареше блажено спокойствие. Пенелопе не бе отсядала в хотел и с любопитство обиколи помещенията. Лизи вече бе разопаковала багажа и се бе оттеглила за нощта, така че беше сама. Имаше дневна с прозорци към Брук Стрийт. Тя надникна и видя съвсем различна гледка от онази, която се виждаше от стаята й на площад „Гроувър“. Дори в този късен час сновяха карети, долавяше и виковете на гвардейците в кръчмата. Определено не беше като вкъщи.

Е, сега там вече не беше нейният дом. Вече не е госпожица Уестън, а лейди Атертън. Самото име я караше да скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити. Как успя да се забърка в тази каша? Не надникна, но знаеше, че вратата вдясно води към спалня. Независимо от старанието си, не преставаше да мисли за безчетните наслади, описани от лейди Констанс. Дали Атертън щеше да направи някои от онези неща с нея? Беше ли готов? И най-важното: щеше ли да се справи така добре, както любовниците на Констанс?

Каквито и недостатъци да имаше Пенелопе, тя бе реалист. Не виждаше нищо лошо сама да ръководи съдбата си, но и не виждаше смисъл да плаче заради лошото стечение на обстоятелствата. Вместо да пилее време като лее сълзи, по-добре да го посвети на мислене как да подобри ситуацията, в която попадна. Защото, ако имаше ситуация за подобряване, то определено беше сегашната: омъжена е, докато смъртта ги раздели, за мъж когото не само не познава добре, но и определено не обича. Този мъж първо искаше да се ожени за сестра й, а после за приятелката й; многократно бе губил търпение в нейно присъствие; но същевременно я целуна така настойчиво, че тя, загубила ума и дума, прие да му стане съпруга. Следователно няма кого да вини освен себе си.

Запита се защо той толкова настоя да се венчаят. Едно беше сигурно: той желаеше този брак. Понеже бе подслушвала родителите си, знаеше за възраженията на баща си — той не бе склонен да се съгласи. Не смяташе Атертън за подходяща партия за нея. Майка й също не бе съгласна, но думите на баща й я заинтригуваха повече. Той заяви на Атертън, че няма да има сватба, ако Пенелопе не приеме. Предупреди виконта, че внимателно ще следи дали Пенелопе е щастлива. Грижата на баща й да я види щастлива я радваше, но от друга страна се чувстваше дребнава егоистка, задето не се обърна към него по-рано, преди нещата да се объркат така.

Нямаше кого да вини освен себе си.

Пенелопе си пое дълбоко въздух и си напомни, че трябва да разчита единствено на себе си, за да бъде бракът й щастлив… Поради неизяснена засега причина Атертън настояваше да се ожени за нея. Значи ще бъде сговорчив. Вечерта на инцидента се вторачи в бюста й с неподправен интерес. Желаеше я. Независимо от полаганите усилия и тя го желаеше, а сега нямаше причина да не се поддаде на това чувство. Звучеше като добро начало.

Отново обходи стаята и се запозна с всички удобства и дребни луксове. Мнението й за хотелите бе далеч по-високо, когато приключи. Съпругът й обаче още не се бе върнал. Часовникът на полицата над камината показа, че го чака от час. Какво прави той, попита се леко раздразнена тя. Беше първата им брачна нощ.

Тази мисъл я наведе на следващата. Сега Пенелопе бе омъжена. Като такава има право да чете каквото си иска и майка й нито може да й забрани, нито да я накаже. Втурна се в спалнята и започна да рови из куфара — търсеше брой на списание „Акерман“, между страниците му бе скрит не един, а два броя на „50 начина да съгрешиш“. Абигейл й даде липсващия трийсет и трети брой и шепнешком я увери, че е изключително интересен. Пенелопе се надяваше да е така; онзи с червените копринени панделки още не й излизаше от ума. Защо да не го остави на видно място, та Атертън да го види… Ала преди да се настани удобно, за да му се наслади, чу изскърцването на вратата в дневната. Инстинктивно напъха брошурите обратно в куфара и прекоси спалнята навреме, за да види как Атертън затвори вратата и се облегна с гръб на нея. Сюртукът му бе раздърпан, косата — разрошена. Щом я зърна, устните му се разтегнаха в лукава, хищна усмивка. От обичайния му чар нямаше и следа.

— Добър вечер, мила съпруго — засмя се той гърлено.

Тя го огледа от главата до петите.

— Ти явно си прекарал добре.

— Дотук определено — съгласи се той и се оттласна от вратата. — А ти?

Тя свъси вежди от раздразнение. Бе седяла тук да го чака, а той се бе забавлявал с другарите си. Колкото повече се приближаваше, толкова осезателно усещаше миризмата на алкохол.

— Не колкото теб, очевидно.

Той се засмя.

— Вдигнахме няколко тоста. Как да им откажа? — Придърпа стол от масата, отпусна се тежко и извади плоско шише от джоба. — Ревнуваш ли?

— Задето си пил и не си в състояние да вървиш по права линия ли? Не!

Той наклони глава на една страна и я загледа изпитателно.

— А ти на какво благородно занимание посвети времето си, докато ме чакаше?

— Питах се как ще успеем да си доставим щастие през следващите няколко десетилетия. — Погледна тенденциозно малкото шише, което той държеше между пръстите си. — Явно ще ни е нужен силен алкохол.

— Мислиш ли? — С обутия си в ботуш крак издърпа още един стол. — Тогава да пийнем.

— Дамите не пият.

Той се обърна назад и от подноса на масичката зад себе си взе две чаши. Наля по малко в двете.

— Дамите не пият, защото почтените им и уважавани майки не им разрешават. Сега ти си омъжена жена. Пийни с мен.

— Това уиски ли е? — попита Пенелопе с неприкрит интерес.

Той я караше да направи нещо нередно, но пък…

— Отлично френско бренди. — Усмивката му говореше за пъклени намерения. — Не те е страх, нали?

Тя се поколеба само за миг, после седна решително.

— Въобще не. Просто мразя миризмата на уиски и няма да пия, дори да ме принудиш.

Той взе чашата си и с театрален жест я вдигна във въздух. Всичките му движения бяха леко забавени и неуверени.

— За брака ни — обяви той, докато я наблюдаваше с блеснали очи.

И Пенелопе вдигна чашата си.

— Щом настояваш.

Отпи малка глътка. Напитката беше остра, но пивка. Макар да се сепна и да премигна няколко пъти, усети топлина да се разлива по тялото й.

Ъгълчетата на устните на съпруга й се извиха в усмивка. Той изпи питието си на един дъх и си наля ново. Пресегна се и наля още и в нейната чаша.

— За бъдещето ни — обяви той.

Ще бъде по-лесно, ако хитрувам, реши тя и покорно отпи още една глътка.

— Пиян ЛИ СИ?

— Малко — отвърна той без чувство за вина. — А ти?

Тя облиза устните си, защото по тях се бе задържала капка бренди.

— Не, разбира се.

— Тогава пий.

Той вдигна чашата си и отново я изпи на един дъх.

— Защо да се напивам?

Атертън сви рамене и си разхлаби вратовръзката. Сюртукът му се бе свлякъл от раменете, а жилетката бе наполовина разкопчана. Изпод мигли Пенелопе наблюдаваше как развърза вратовръзката и я хвърли на пода. Ризата му се разтвори около врата и тя видя кожата на гърдите му. Изглеждаше дързък и опасен, а не благоприличен както винаги.

— Не е задължително да се напиваш — подхвърли той, — но си представях, че ще ти е приятно да изживееш подобно приключение.

Пенелопе отпи отново. Този път влезе много по-лесно, с копринена мекота. Пак отпи. Чашата й бе почти празна.

— Надявах се на нещо по-интересно, а не да седя в хотелска стая и да пия бренди.

Той преметна една ръка през облегалката на стола и деликатно се оригна. Очите му се плъзнаха по нея с видимо възхищение.

— Какво друго например?

Когато брат й Джеймс се напиеше, говореше много. А на следващия ден не си спомняше и половината от казаното. Затова пък Пенелопе научаваше някои доста интересни и полезни неща, докато го слушаше; неща, които дори родителите й не знаеха. Така разбра, че прислужницата Мили е пратена в провинцията не заради белите си дробове, а защото носи дете от конярчето Джордж; чу и че главният коняр е набил Джордж, преди да му увеличи заплатата и да му разреши да се ожени за Мили. Узна също, че състудентът на Джеймс — Едуард — е бил отстранен за развратно поведение с портиера на общежитието; така разбра, че господин Уилфорд се е самоубил, а не е станал жертва на нахлуване в дома му, както се разправяше, и че детето на лейди Барлоу, родено години след женитбата й, всъщност е от личния прислужник на съпруга й.

Пенелопе недоумяваше откъде Джеймс научава тези неща, но й се струваха впечатляващи. За жалост брат й почти се отказа от алкохола — поне когато тя бе наоколо — но се запита дали и Атертън не е същият.

Откриваше й се възможност да изкопчи от него искрени отговори на въпроси, които я терзаеха от месеци.

— Ами, да си поговорим — предложи тя и побутна чашата си напред. — Да се опознаем…

— Има и други начини да се опознаем… — Той хвърли пореден жаден поглед към гърдите й и пак й наля. — Какво трябва да знам за съпругата си?

Тя се замисли, докато отпиваше бавно от питието. Боже, нищо чудно, че мъжете изпиват цели бутилки. Дяволски вкусно се оказа. Чувстваше се смела, умна и почти непобедима.

— Веднъж попита защо не те харесвам. Аз отрекох, но ти май не ми повярва, особено като се има предвид, че излъгах. — Думите й приковаха вниманието му. Веждите му се стрелнаха нагоре, а ръката с чашата увисна във въздуха. Пенелопе сви рамене. — Не разбирам как почтен човек ще обърне гръб на дългогодишен приятел и ще допусне всички в града да го порицаят и дори да го отбягват. — Наклони глава, но лицето й остана безизразно. — Защо го направи?

Атертън изпи поредното си питие на екс.

— Не възнамерявах да стане така. Никога не съм мислил злото на Себастиан.

— Но го обвини, че е кроил планове да забегне със сестра ти — напомни му тя.

Той отпусна глава назад сякаш стотици пъти се бе изправял пред този въпрос и е отегчен до смърт.

— Тя изчезна посред нощ. Беше сериозно увлечена по него, а знаех, че и тя му е слабост. Нямаше много места, където да се скрие в Ричмънд. Не беше нелогично да си помисля, че е отишла при Бастиан.

Бастиан. Пенелопе никога не бе чувала някой да го нарича така. Дори Аби. Сигурно това галено име подсказваше колко дълбоко е било приятелството им, преди да го загърби.

— Добре: отишъл си да я търсиш в дома му. Но защо реши, че я е склонил да му пристане?

Той разклати шишето, доближи го до окото си и надзърна вътре.

— Бях се побъркал от страх. Наговорих неща, които не мисля.

— Побъркал си се от страх ли? — възкликна тя изненадано. — Защо?

Погледна я с блеснали очи и тя изведнъж си даде сметка, че съвсем не е толкова опиянен, колкото изглежда. После изражението му се отпусна, той катурна шишето на масата и се пресегна за бутилка от бюфета.

— Можеше да е паднала в реката. Или да са я отвлекли разбойници. Беше шестнайсетгодишна. Вече признах, че сбърках, нали?

Пенелопе наблюдаваше как налива щедра доза бренди първо в своята чаша, после — в нейната. Страхувал се е за Саманта, но не е отишъл на реката с кука; отишъл е в дома на Себастиан. Имаше нещо, което спестява, но за момента реши да не настоява.

— Тогава защо не се опита да убедиш хората, че не е убил баща си?

Той направи гримаса.

— Как? Не знаех къде е старият господин Вейн. Аз никога не изрекох тази клевета, а и не се съгласявах, чуех ли я от друг.

— Но и никога не се застъпи за него, нали? — не се въздържа да попита тя.

Очите на Атертън потъмняха, пръстите му се стегнаха около чашата. Пенелопе също се напрегна.

— Бях млад — заговори той след време. — Не бях нито толкова разумен, нито толкова благороден, колкото трябваше да съм. Поисках прошка от Себастиан и той ми я даде. Не желаех да страда или да го избягват. Радвам се, че откри щастието.

В тона му определено се бяха прокраднали предупредителни нотки. Пенелопе реши да се съобрази с тях; донякъде. Искаше да узнае още толкова неща. Наклони глава и вдигна въпросително вежда.

— Въпреки че той взе момичето, за което искаше да се ожениш?

Той я погледна слисано, после се изсмя.

— Въпреки това.

— Отказът на Аби много ли те натъжи?

Той поклати глава.

— За теб всичко ли е само море от страст и емоции? — Отново посегна към чашата си. — Нямаше да й направя предложение, ако не се надявах да го приеме. — Замисли се с вдигната чаша и добави; — Същото важи и за госпожица Локуд, ако това е следващият ти въпрос.

Изпи си питието.

Лицето на Пенелопе пламна.

— Значи не си обичал нито едната, нито другата, така ли?

— Да — потвърди той охотно. — Мъжът предлага брак по много причини. Любовта е само една от тях.

Тя се навъси, но бързо промени изражението си. Чашата й, недокосната от известно време, стоеше пред нея. Взе я и бързо отпи; този път почти не усети топлината от алкохола.

— Но е важна. А ти дори не си се престорил на увлечен. Затова сестра ми ти отказа, а Франсис не иска да те види повече, нали?

Този път той я погледна с досада.

— Всички ли случаи, когато ме е унижавала жена, ще си припомняме? Една келнерка в университетската кръчма дори не искаше да ме целуне…

— Ха! Нищо чудно! — промърмори тя.

— А една жена ме побъркваше от месеци — продължи той. — При първата ни среща беше чаровна и приятна, но бързо стана капризна. Танцуваше с мен една вечер, а на следващата беше готова да ме обезглави със собствената ми сабя. Склонен бях да се извиня — дори за грехове, които не бях извършил — но тя ме посъветва да стоя много далеч от нея и на всеослушание обяви, че никак не ме харесва.

Пенелопе трепна от изненада.

— Но на това тази сутрин май се сложи край, а? — добави той и й намигна многозначително.

Тя стисна устни. Идеята й се оказа лоша. Не беше такъв словоохотлив пияница като Джейми, а отговорите му й разваляха настроението въпреки всичките й усилия да не го позволява.

— Все пак трябваше да се опиташ да им се харесаш — отбеляза тя хладно. — И за двама ни щеше да е по-добре.

— Но тогава нямаше да сме тук и да се наслаждаваме на брачната си нощ, нали?

— Не. Всеки от нас щеше да прави нещо далеч по-приятно — сопна се тя. — Например да рием обори или да чистим камини. Така поне щяхме да си спестим този безсмислен разговор.

— Да рием обори?! Изключено. — Той вече не седеше полуизлегнат на стола, а с изненадваща бързина се бе надвесил над нея. — Добре. — Вторачи се в нея. Черните му кичури се бяха разпилели по челото, а сините му очи я пронизваха. — Питаш защо съм ухажвал сестра ти и госпожица Локуд. Искаш да разбереш истинската причина.

Пенелопе долови скритата заплаха в думите му, но кръвта й кипеше. Нервите й бяха изопнати и не я интересуваше какво може да последва.

— Да, ако не си прекалено голям страхливец, за да го признаеш.

— Страхливец? — Веждите му се стрелнаха нагоре. — Мечтая един ден да разбера какво се върти в ума ти. Но щом настояваш, ще узнаеш. Сестра ми препоръча Абигейл.

Беше напълно неочаквано и съвсем незадоволително.

— Сестра ти? — повтори тя смаяно. — Саманта? Ухажвал си моята сестра, защото твоята я харесва?

Атертън си наля още бренди и се загледа как се разплисква в чашата. Малко се разля и по масата, но те не обърнаха внимание.

— Не, макар одобрението на Саманта да значи много за мен. Запознала се със семейството ти и веднага ми писа, че е срещнала прекрасно момиче: разумно, добро, независимо, красиво, без да е авантюристично настроено. — Поднесе чашата към устните си, докато Пенелопе го гледаше шокирана. — О, да. Младата дама имала и още едно привлекателно качество — добави той с крива усмивка. — Огромна зестра.

Пенелопе си възвърна дар словото.

— Заради парите? През цялото време те са били важни, а не какво представлява сестра ми или какво тя иска? Щях да ти простя, ако беше шеметно влюбен в нея, но през цялото време знаех…

— Да ми простиш? — Той се изсмя мрачно. — Никога не си ми простила за нищо, направено от мен.

— Някои неща не заслужаваха да бъдат простени — отвърна тя и скочи на крака. Стаята се завъртя заплашително пред очите й и тя се подпря на масата, за да запази равновесие. — Тръгвам си. И възнамерявам да кажа на татко да те съди, за да ми върнеш зестрата. Тя е толкова голяма, колкото и зестрата на Аби, ако искаш да знаеш.

— Знам — увери я той с блеснали очи. — Седни.

Пенелопе имаше чувството, че я е пронизала стрела. Ръцете й трепереха, не й достигаше въздух. Знаел е. Знаел е, че да се ожени за нея е толкова доходоносно, колкото и за Абигейл, и въпреки това бе избрал Аби. Беше сигурна, че не е възможно човек да се чувства по-унижен и по-глупав от нея в момента.

— Питам се какво ли е казала Саманта за мен — заяви тя, като се стараеше гласът й да не трепери.

Съпругът й бавно вдигна очи към нея. Наклони глава настрани и светлината от камината озари лицето му. За миг очакваше той да се катурне от стола. В такъв случай тя възнамеряваше да го остави на пода.

— Жизнена — промълви той нежно. — Каза, че си темпераментна, интелигентна, волева и красива.

Пенелопе премигна, докато мнението й за Саманта се променяше. Тези неща не звучаха съвсем ужасно.

— А защо тя не избра мен?

Думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.

Той сви рамене.

— Защото исках спокоен брак. Не желаех съпруга, която да ме влудява, да ме тормози и да не ме оставя на мира. Разумно, приятно, хубаво момиче, със зестра, на това се надявах.

Тя преглътна. Защо толкова я заболя, че той не вижда нищо от това в нея? Редно бе да побеснее, задето така охарактеризираше сестра й, а вместо това имаше усещането, че я е зашлевил.

— Съжалявам. Не получи каквото очакваше.

Той я погледна, без да помръдне.

— Не бъди толкова сигурна. Ела тук.

Тя се дръпна.

— Не, Атертън.

Замисленият му поглед се спусна към устните й.

— Името ми е Бенедикт. Използвай го, Пенелопе. Хайде, ела.

Отново я побиха сладостни тръпки, чувайки го да я нарича така.

— Не говори глупости. Почти не се познаваме, независимо от брака ни, а и двамата сме наясно, че нито ти държиш на мен, нито аз на теб.

— Разполагаме с време до края на живота ни, за да го променим.

Без предупреждение я дари с шеметно лъчезарна усмивка. Коленете й омекнаха. Или беше от брендито? Порядъчно пи, ако съдеше по намалялото количество в бутилката.

Пенелопе отстъпи, залитна и се наложи да се хване за стола, за да не падне. Подът под краката й се люлееше.

— Доста си пиян, ако смяташ така. Лека нощ, сър. Отивам да си лягам.

Извърна се, но проклетият стол се изпречи на пътя й, а й бе трудно да го заобиколи.

— Ела, Пенелопе — чу тя гласа на съпруга си. Сепна се, като осъзна, че е до нея. Как бе успял да го направи? — Едва вървиш.

Хвана я, защото тя се залюля.

— Мога да вървя!

Отблъсна го, но от това само отново загуби равновесие. Той беше доста по-тежък и висок и се наложи да се подпре на стената, за да се задържи на крака.

— Виждам. Май не си свикнала да пиеш, а?

— Ти обратното ли мислеше?

— Не. Изненадах се, че въобще седна и прие.

Тя го зяпна.

— Тогава защо ми предложи, долен негодник такъв?

Той прихна. По необяснима причина и тя стори същото. Това съвсем наруши равновесието й и тя се облегна върху стената, без да спира да се смее.

— Нямам представа — увери я съпругът й, също продължавайки да се смее. — За момент ми се стори чудесна идея.

— Утре сутрин и двамата ще съжаляваме — заяви тя и си избърса очите. — Алкохолът причинява главоболие…

— Убеден съм — увери я той развеселен.

А после я целуна.