Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (3)

Глава 2

Бенедикт Ленъкс не се възприемаше като човек, който приема нещата за даденост, но сега бързо преосмисли това мнение.

Приятелството на Франсис Локуд и Пенелопе Уестън го изненада доста неприятно. Отчасти защото все още не бе опознал добре госпожица Локуд, но онова, което знаеше, му бе достатъчно да прецени колко различни са двете. Госпожица Локуд винаги бе готова да угоди, жадно слушаше всяка негова дума, сякаш е от Светото писание. Госпожица Уестън привидно също смяташе думите му за библейски, но по-скоро излезли от устата на змията в Райската градина. Госпожица Локуд се наслаждаваше на простите удоволствия в живота: свиреше на пиано и танцуваше. Госпожица Уестън жадуваше за приключения и нищо не бе в състояние да я спре, както Бенедикт лично се бе убедил; у нея имаше нещо диво и нетрадиционно. Различаваха се колкото Хестия се различаваше от Афродита.

Опита се да не мисли и по какво друго не си приличат. Госпожица Локуд бе кръглолика и хубавка по един момински начин, а госпожица Уестън сияеше от вътрешен плам, от който човек лесно можеше да се захласне; госпожица Локуд приличаше на истинска съпруга — приятна на вид, без да е омайваща. Бъдещият съпруг на госпожица Уестън — независимо кой щеше да е нещастникът — трябваше да търпи начина, по който всички мъже я гледат.

Бенедикт прогони тези мисли. Изискваше се да е с бистър ум тази вечер, докато се опитва да прецени колко сериозно всъщност иска да преследва госпожица Локуд. След две седмици ухажване беше редно вече да познава момичето, както и тя — него. След един отказ за брак — и то от сестрата на госпожица Уестън — не желаеше да се подлага повторно на подобно унижение.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер — увери той госпожица Локуд по време на кадрила.

Госпожица Уестън потъна в тълпата, но Бенедикт бе готов да се обзаложи на солидна сума, че ги наблюдава отнякъде. Кожата му настръхна все едно усещаше сините й очи, впити в него.

— Благодаря, сър — изчерви се госпожица Локуд, ала усмивката й бе сияйна.

Бенедикт започна да се отпуска. Имаше си работа с момиче, което не би прибягнало до хитрост или отмъщение. Най-добре да спре да мисли за Пенелопе Уестън и да насочи вниманието си към младата дама, за която възнамерява да се ожени.

— Балът харесва ли ти?

— О, да. Особено сега, когато ти си тук.

Тя извърна скромно очи, но той долови щастието в тона й.

Наведе глава към нейната.

— Тогава се извинявам, че не се появих по-рано, след като допринасям за удоволствието ти.

Тя го погледна с блеснали очи. Това го изпълни донякъде с удовлетворение, но и с известно неудобство, сякаш е спечелил нещо без никакво усилие — нещо, само по себе си абсурдно. Госпожица Локуд беше добра партия; можеше да избира от куп мъже, защото той не бе единственият й ухажор. Ако се спре на него, значи наистина го иска. Той имаше какво да предложи на една жена. За жалост доста от предимствата си — богатството, титлата, именията — дължеше на баща си. Чисто негови си бяха привлекателността и добрите обноски. Наумеше ли си, никога не се затрудняваше да спечели жена… с изключение на Абигейл Уестън, за огромна радост на сестра й Пенелопе.

Не. Няма да мисли повече за нея. След размяната на двойките отново застана срещу госпожица Локуд и й се усмихна.

— Отдавна ли познаваш госпожица Уестън? — попита тя.

Бенедикт мислено изруга, а на глас каза:

— Не съвсем.

— Аз я познавам от няколко седмици, но ми се струва много забавна и умна. — Вдигна любопитен поглед към него. — Ти какво мислиш за нея?

Старая се да не мисля, мина му през ума, ала все пак сподели:

— Тя е каквато казваш. И в добавка е предана и отдадена на семейството си.

Госпожица Локуд кимна облекчено.

— Да, точно така, нали? Нямах представа как да се държа или какво да правя на баловете, но тя ме насочва. Без нея със сигурност щях да се държа като глупачка.

Бенедикт си пое дълбоко въздух, за да потисне истинското си мнение. Според него намесата на Пенелопе Уестън никога не водеше до нещо добро.

— Нямаше да се изложиш, убеден съм. Ти си много разумна млада дама.

Думите му я накараха да засияе.

— Много си мил. — Сниши глас. — Един джентълмен, който ме ухажваше, далеч не беше толкова галантен. Намекна, че госпожица Уестън ми влияе зле. По-късно обаче научих, че е затънал в дългове, а имал и любовница. Следователно мотивите му съвсем не са били почтени.

— Откъде научи? — попита Бенедикт, макар да се досещаше.

Госпожица Локуд отговори точно според очакванията му.

— Госпожица Уестън ми каза! А когато попитах госпожица Дръмънд дали е така, тя потвърди.

Танцът отново ги раздели. Бенедикт изпълни следващите стъпки, потънал в мрачни мисли.

Пенелопе Уестън очевидно упражняваше значително влияние върху госпожица Локуд. Това бе лошо по няколко причини, а първата и най-значимата бе, че Пенелопе го презираше. С това щеше да се примири, както и със способността й да му лази по нервите. Не биваше обаче да й позволява да му попречи да ухажва Франсис Локуд. Какво значение имаше за Пенелопе за кого ще се омъжи госпожица Локуд? Нека момичето само реши, а не да го подвежда острият език на Пенелопе.

Налагаше се да предприеме мерки. След танца отведе дамата си при майка й и размени любезности с госпожа Локуд. С малко повечко късмет Франсис ще се вслуша по-скоро в съветите на майка си — чието одобрение бе видимо — а не в приказките на приятелката си. След като си осигури покана да се отбие у тях на следващия ден, Бенедикт дръпна госпожица Локуд настрана.

— Ще се разстроиш ли, ако поканя приятелката ти на танц?

Тя премигна, а по лицето й премина тревога.

— Искаш да танцуваш с госпожица Уестън?

— Само защото ти е приятелка — наблегна той на последната дума и й се усмихна. — Държа да се разбирам с близките ти, скъпа.

Госпожица Локуд почти се разтрепери от вълнение.

— Да, разбира се. Направи го. Самата госпожица Уестън каза…

— Какво? — подкани я той, когато тя млъкна.

Франсис навлажни устни, сякаш щеше да сподели тайна.

— Посъветва ме да внимавам с всеки джентълмен, който не се интересува от приятелите ми или те не го одобряват. Тя смята, че не бива да се отказвам от приятелите си заради мъж. Ти… Ти съгласен ли си, милорд?

— Напълно. — Съветът наистина беше похвален. Оставаше само да го обърне в своя полза. — Не исках да се изненадаш, че я каня. Затова те попитах.

Тя му хвърли пълен с обожание поглед и част от притеснението на Бенедикт изчезна.

— Ти си истински джентълмен, сър.

Вдигна ръката й към устните си и се отдалечи, като си повтаряше, че е и ще продължи да бъде джентълмен. Не изпитваше неприязън към Пенелопе. Напротив. Някога дори се забавляваха заедно, когато тя го предизвика да докажат, че духове обитават Хамптън Корт и заедно се смяха из прашните коридори, докато търсеха свърталището на призраците. Споменът го накара да ускори крачка. Когато Пенелопе беше в добро настроение, умът й бе по-остър от бръснач, а смехът й караше мъжете да спират и да се заслушват. Той трябваше само да възстанови добрите им отношения, та тя да не настройва госпожица Локуд срещу него.

Откри я само за няколко минути. За разлика от госпожица Локуд, която постоянно наблюдаваше танцуващите, обзета от нетърпение да се слее с тях, Пенелопе се бе оттеглила в ъгъла. Бенедикт си проправяше път през тълпата, без да бърза, за да й осигури достатъчно време да забележи приближаването му. Съвсем точно определи в кой момент тя го съзря. Тя вирна брадичка, хвърли му хладен поглед и преднамерено му обърна гръб.

По дяволите. Нямаше да му е лесно, но по някаква необяснима причина предизвикателството го изпълни с вълнение.

Застана до нея и я дари с най-очарователната си усмивка.

— Госпожице Уестън?

Тя го изгледа, както вероятно кралица Елизабет е погледнала графа на Есекс, преди да го прати на гилотината.

— Лорд Атертън, какво неочаквано удоволствие. — Кимна към жената до нея. — Да ти представя моята приятелка госпожа Таунсенд. Госпожо Таунсенд, това е лорд Атертън. Баща му притежава много красиво имение в Ричмънд, близо до нашето.

Той се поклони с думите:

— Приятно ми е, госпожо Таунсенд.

— Как сте, сър? — отвърна тя с реверанс и хвърли любопитен поглед към Пенелопе.

Поради някаква причина заподозря, че двете са говорили за него, и внезапно изпита неимоверно желание да омае госпожа Таунсенд, за да види реакцията на Пенелопе. Потисна този импулс; искаше да я спечели, а не да я настройва допълнително срещу себе си и затова продължи да се усмихва.

— Преди малко не успяхме да си поговорим. Ще ми окажеш ли честта да танцуваш с мен, госпожице Уестън?

— Много мила покана, милорд. Нима госпожица Локуд е готова да се лиши от присъствието ти? — попита тя леко язвително.

— Тя ме насърчи — отвърна той.

Едната вежда на Пенелопе се стрелна нагоре.

— Нима? Е, тогава как да ти откажа? — С многозначителна усмивка тя му подаде ръка. — Да вървим.

Присъединиха се към застаналите на дансинга двойки. За разлика от останалите — едни разговаряха оживено, други поне си разменяха погледи — Пенелопе гледаше право напред все едно никой не стои до нея.

— Надявам се семейството ти да е добре — подхвана той дружелюбно.

— Да — отвърна тя. — Всички са много добре. — Най-после го удостои с поглед. — Особено сестра ми.

Бенедикт прие, без да трепне. И без друго го очакваше.

— Радвам се да го чуя. Винаги съм й желаел доброто.

— Вече е омъжена, както знаеш — продължи тя. — Сватбата беше великолепна. Малка и в тесен кръг. Не съм виждала по-влюбен мъж от новия си зет.

Той стисна зъби и се постара изражението му да не се промени.

— Вейн заслужава късмет и щастие. Радвам се, че ги е намерил.

Музиката започна.

— Определено — отвърна Пенелопе и пусна нова лукава усмивка.

Извърнаха се и се поклониха на двойките от двете им страни, после застанаха с лице един към друг и отново се поклониха. Следващите няколко стъпки ги разделиха, но когато тя отново хвана ръката му и се завъртя, очите на Пенелопе блестяха по начин, който го накара да застане нащрек. Съвсем скоро разбра защо.

— Отдавна ли познаваш госпожица Локуд, сър?

— От няколко седмици.

— Така е — съгласи се Пенелопе радушно. — Привързана съм към нея. Имам я за по-малка сестра.

Бенедикт прие думите й като предупреждение.

— Щастливка е, че си й приятелка — подметна предпазливо той.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Смята се за щастливка, задето е привлякла твоето внимание.

— Не мога да коментирам това.

— Не? Не си човек, който пренебрегва предимствата си, сър.

За щастие танцът ги раздалечи, преди той да изгуби контрол над нервите си и да каже нещо грубо. Тя изглежда беше наясно, защото му хвърли изпепеляващ поглед, докато се въртеше с другите кавалери. Той едва озаптяваше нетърпението си тя да се върне отново пред него. Подобна забележка не можеше да остане без отговор.

— Да не би да ме обвиняваш, че се представям не за онзи, който съм? — попита той, щом тя отново се озова пред него.

Тя наклони глава сякаш обмисляше отговора.

— Не знам… Много високо мнение ли имаш за себе си?

Той я изгледа смаян, а тя се усмихна и леко поклати глава.

— Няма значение. По-добре ми кажи какво най-много харесваш у милата госпожица Локуд.

За момент той не отговори; не можеше. Жената пред него бе прогонила от главата му всякаква мисъл за госпожица Локуд, неговата евентуална съпруга. Тези нейни сияещи сини очи и тайнствената усмивка го вбесяваха, а освен това тя имаше дарбата да го изкарва от равновесие. Опита се да си събере ума и да каже нещо смислено.

— Нейното топло и дружелюбно излъчване.

Пенелопе кимна.

— Естествено. Тя е склонна да вижда най-доброто у хората, дори когато то не съществува.

Бенедикт едва се въздържа да не попита дали това обяснява привързаността й към Пенелопе. Тя се опитваше да го провокира. Трябваше да го очаква. Удоволствието да го дразни отначало бе забавно, но започваше да му омръзва. За разлика от преди, когато се стараеше да не му обръща внимание, сега залогът бе доста висок. Ако тя реши да настрои госпожица Локуд срещу него, той няма да й позволи да го прави.

— Това определено е привлекателна черта за една истинска дама — отбеляза той спокойно. — Добре е да си жена, която всички харесват и от която се възхищават.

Язвителната забележка попадна в целта. Разбра го по очите й. За секунди те притъмняха, сякаш е наранена, но после отново възвърнаха блясъка си; сега вече сияеха като сапфири.

— Нима? Какво прозрение, сър. Винаги съм мислила, че джентълмените се интересуват далеч повече от женските прелести на дамите.

Той неволно погледна надолу. Пенелопе не бе така слаба като госпожица Локуд и танцуваше с плам. Гърдите й се повдигаха и спускаха по доста примамлив начин в светлосиньото деколте на роклята. Кожата й бе с цвят на праскова, а медальонът й се бе наместил между гърдите. Бенедикт бе възнамерявал да я постави на място, а откри, че е запленен.

— Един мъж възприема всичко у една жена — заяви той някак между другото.

— Но на някои части отделя повече внимание, както забелязвам — отсече тя разгорещено и направи пирует.

Той мислено се наруга, докато изпълняваха следващите стъпки от танца. Как тази жена успяваше винаги да го среже? Бенедикт почти не помнеше как продължи да танцува. Нервите му бяха изопнати до краен предел. Явно не само той усещаше напрежението, ако съдеше по свирепите погледи, които тя му хвърляше. Музиката спря. Предложи й ръката си, за да я отведе от дансинга, и забеляза, че нейната трепери.

Нямаше чувството, че е разстроена; по-скоро бе обзета от гняв. Откровено казано и той изпитваше същото. Изкушението да я придърпа в някоя стая, където да се разкрещят един на друг, беше огромно. За миг стъпките му неволно поеха към коридора, преди да се овладее.

По дяволите, нещата не се развиваха съгласно плановете му.

— Госпожице Уестън — заговори той, докато се движеха сред гостите, — поканих те на танц с намерението да възстановим непринудените си взаимоотношения от миналото лято в Хамптън Корт. Много ми се иска отново да се разбираме. — В тона му неволно се прокраднаха предупредителни нотки. — Доста се привързах към приятелката ти. Ако успея да я спечеля, се надявам да получим благоразположението ти.

Тя спря и се обърна с лице към него. Изгледа го изучващо.

— Говориш за привързаност, но наистина ли е така? А и привързаността достатъчна ли е, за да последва брак? — Забеляза как той леко трепна при последната дума. — Госпожица Локуд очаква предложение. Такова ли е намерението ти? Наистина ли я обичаш достатъчно, за да й се вречеш във вечна вярност?

— Това засяга само мен и госпожица Локуд — заяви той хладно.

— Така е — съгласи се тя. — Но Франсис ми е приятелка. Допускаш ли, че няма да чуя, ако е нещастна?

Бенедикт стисна зъби. Не можеше да се закълне, че госпожица Локуд винаги ще бъде щастлива с него; беше невъзможно. Бракът не е предпоставка за щастие, а за сигурност, статут и пари. При повече късмет човек си осигурява удовлетворяващо другарство и то евентуално може да доведе до щастие. От друга страна, ако признае вероятността бракът да не е щастлив, ще въоръжи Пенелопе с оръжие, с което да го прониже, а вече се бе убедил колко бързо може да го направи тя.

— Не искам тя да е нещастна — обяви той.

— Но въпреки това ти допада склонността й да мисли най-доброто за хората. Включително и за джентълмените, които я посещават. Естествено е един истински влюбен мъж открито да заяви чувствата си, а не да отговаря уклончиво. Не е нужно някой да пита Себастиан дали обича сестра ми. Изписано е на лицето му, когато я погледне, което той прави през цялото време. — Тя махна нехайно, когато видя каменното изражение на Бенедикт. — Нито веднъж не съм забелязала да поглеждаш госпожица Локуд. Затова пък мен ме гледаш, както котка гледа мишка — сякаш най-голямото ти желание е да ми извиеш врата.

— Котката — процеди той през зъби, — не извива врата на мишката. Изяжда я. Наистина ли ме обвиняваш, че не държа на госпожица Локуд само защото не съм обзет от ревност и не следя всяка нейна стъпка? Що за брак би бил, ако не позволявам на съпругата си да танцува с друг или да не е постоянно пред погледа ми? Ти говориш за някакъв вид притежание, а не за брак.

Не го беше грижа, че почти призна за намерението си да предложи брак на Франсис Локуд. Нещо у Пенелопе Уестън караше кръвта му да закипи.

— Не е нужно да си обзет от ревност — изсумтя тя, — а да изпитваш страст към нея. Това иска всяка жена от мъжа, за когото се е венчала.

Той за малко да избухне. Всяка жена ли? По негови наблюдения едва ли и половината го искаха. В момента само в балната зала Бенедикт виждаше повече от дузина жени, омъжили се за пари, статут и власт. Ако търсеха страст, сигурно я намираха извън брачното ложе, защото познаваше доста женени двойки в Лондон, които едва се понасяха.

— Какъв очарователен идеализъм — заяви той ледено. — Явно живееш в някакъв романтичен Рай. Или си прекалено наивна и не разбираш браковете във висшето общество.

— Не е идеализъм! — възрази тя разпалено.

Той я изгледа снизходително.

— Тогава не си виждала достатъчно взаимноизгодни бракове.

— Може, но съм виждала доста щастливи бракове, сред които и брака на сестра ми. — Изгледа го изпепеляващо. — Това е разликата между нас, лорд Атертън. Аз вярвам, че мъжът трябва да обича жената, за която се жени, както и тя него. Според мен не е достатъчно „да се разбират и да им е приятна взаимната им компания“.

Причерня му. Беше забравил, че е изрекъл тези думи, но презрителният поглед на Пенелопе му ги припомни. Не беше лудо влюбен в Абигейл Уестън, когато й предложи, но и не излъга, че е. Постъпи честно с нея, а сега Пенелопе му го напомняше сякаш е тежка обида. Един ден някой щеше да й даде заслужен урок и се надяваше да бъде свидетел.

— Това е само една от многото разлики между нас. — Поклони й се. — Приятна вечер, госпожице Уестън.

Отдалечи се, но при всяка крачка усещаше впития й в гърба му поглед. Колегите му от Кавалерийската кралска лична охрана се бяха събрали в далечния край на залата, по-близо до масите, където се играеха карти и се пиеше вино. Преситен от женско присъствие за момента той се отправи натам, като продължаваше да се пита как би могъл да спечели благоразположението на Пенелопе Уестън отново, ако въобще някога е разполагал с него. Вероятно редките дружелюбни погледи от нейна страна са били само плод на въображението му.

— Какви ги вършеше?

Въпросът на лейтенант Кабът го сепна.

— Танцувах.

Кабът се разсмя.

— Видяхме! Пожъна ли успех?

Бенедикт взе чаша вино от подноса на минаващия прислужник.

— В какъв смисъл?

— С момичето на Уестън — уточни Кабът, снишавайки глас. — Онзи, преуспелият гражданин.

— А, тя ли? — Бенедикт отпи. — Не ме интересува.

Усмихнат насмешливо, ефрейтор Холандър го изгледа изпитателно.

— Нима? Не откъсваше очи от нея.

Бенедикт го погледна раздразнен.

— Сигурно е скучно да стоиш тук и да гледаш как другите танцуват. Не успя ли да си намериш партньорка?

— Не и с такава огромна зестра — отвърна Холандър. — Нито с толкова хубаво лице. Държиш се като човек, решил да си намери съпруга. Щом възнамеряваш да се обвържеш, поне си намери богаташка.

— Не съм се заженил.

Поне не за неподходящо момиче.

Кабът се подпря с лакът на рамото на Бенедикт, вероятно за да запази равновесие. Миришеше на вино и леко се люлееше.

— Не те виня. Доста е привлекателна. Чувал съм, че има остър език, но всичко друго й е закръглено.

Бенедикт неволно си припомни гърдите й. Отново изпита тръпката, пробягала през него, когато тя му хвърляше привидно свенливи погледи. Да, Пенелопе Уестън си я биваше. Бог да му е на помощ. Отпи пак от виното и отмести лакътя на Кабът.

— Да, хубава е — призна той.

Холандър изсумтя.

— Хубава?! Тя е красавица! Бих искал да ми падне. Съблазнителните са доста темпераментни в леглото.

Боже, картината никак не помагаше на Бенедикт да остане хладнокръвен. Махна на прислужника да му донесе още вино.

— Добре е да не пиеш повече, ако ще се пробваш да я спечелиш — посъветва той приятеля си.

Прислужникът услужливо му пъхна нова чаша вино в ръката и той веднага я поднесе към устните си, за да прогони мисълта за Пенелопе в леглото, където струящата от нея енергия се превръща в страст… Мъжът сигурно трябва да я притисне към дюшека… Или да я върже…

Или да легне по гръб и да я остави да го язди…

— За двайсет хиляди паунда бих се пробвал — обяви Кабът засмян.

— По-добре си купи малко акъл за двайсет хиляди паунда — посъветва го Холандър.

— На кого си хвърлил око, Кабът? На момичето Уестън ли? — Банистър, снажен низш офицер, се включи в разговора. — Не те съветвам.

— Не съм те питал — сопна се Кабът.

Хлъцна, докато говореше, и затова никой не му обърна повече внимание.

— Атертън я ухажва — оповести Холандър.

— Нищо подобно — процеди Бенедикт през зъби.

Виното не го успокои, както се бе надявал.

— Нима? Той има някакъв шанс, но вие, останалите… — Банистър направи гримаса. — Баща й е амбициозен и иска за зет най-малкото граф.

— Така ли? — Кабът премигна и отново се подпря на рамото на Бенедикт. — Иска граф? На какво основание?

— Основанието са четиридесетте хиляди паунда зестра. — Банистър се усмихна на тихото подсвиркване, с което Холандър изрази смайването си. — Чух го лично от госпожа Хароу — продължи той.

— А тя какъв интерес има?

— Ами… — Банистър се усмихна. — Май й признах как една заможна съпруга ще ми развърже ръцете, за да поддържам разни приятни занимания, които иначе ще трябва да плащам от джоба си.

Холандър се ухили.

— Банистър, ти си негодник! Караш любовницата ти да ти помогне да си намериш съпруга, за да продължиш да я издържаш? Невероятен си, човече.

Банистър се направи, че не го е чул и се обърна към Бенедикт:

— Но значи ти си я харесал, а? Нали те интересуваше госпожица Локуд? Ако си променил решението си, няма да навлизам в твоя територия…

Бенедикт изруга на ум. Тази вечер кавалеристите явно се бяха превърнали в група клюкарки.

— Като джентълмен отказвам да обсъждам с такъв вулгарен тон която и да е дама. Имах удоволствието да се запозная с госпожица Уестън миналото лято и ви уверявам всички, че най-много на света ненавижда неискреността.

— О, аз възнамерявам да съм искрен — промърмори Банистър и обходи залата с очи като опитен ловец. — В края на краищата баща ми е маркиз, макар аз да не съм наследникът. Тя тук ли е?

— Преди минути танцуваше с Атертън.

Кабът наистина трябваше да спре да пие. Бъбреше повече от слугиня, прекалеше ли с виното.

— Беше кадрил — уточни Бенедикт хладно. — Разговорът ви ми доскуча. Приятна вечер.

Без да обръща внимание на подмятанията и закачките им, се отдалечи.

Едва по-късно му мина през ум, че щеше да сложи край на всичко, признавайки, че ухажва Франсис Локуд. Започваше да се убеждава все повече каква прекрасна съпруга би излязло от нея. Другарите му вече го бяха виждали да танцува с нея, но не бяха се шегували с това. Вероятно защото госпожица Локуд не бе упражнявала острия си ум върху толкова джентълмени, колкото Пенелопе, с което вече бе формирала мнението на обществото за себе си. Или защото зестрата на Пенелопе беше несравнимо по-голяма от зестрата на госпожица Локуд, макар да нямаше титла? Реши, че не е защото госпожица Локуд изглеждаше плаха и обикновена в сравнение с Пенелопе, а ентусиазмът на Холандър относно темперамента на момичето се дължеше на обилното количество погълнато вино. А и Бенедикт не желаеше темпераментно момиче, пък било то и красиво.

Въобще не желаеше такова.