Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (18)

Глава 17

Пенелопе гледаше вторачено през прозорците на каретата, докато се движеха по оживените улици на „Мейфеър“. Бенедикт седеше на сантиметри до нея, но помежду им сякаш зееше пропаст. От сутринта си бяха разменили едва десетина думи, все любезни, но хладни. Когато се събуди, на възглавницата му до нея имаше разпилени куп банкноти; той беше излязъл. Макар да й даде парите, Пенелопе нито тържествуваше, нито изпитваше радост. Изпрати Лизи да ги отнесе на Оливия, а после цял час седя и размишлява над изстиналия чай.

Нима развали всичко? Обвинението му, че го е съблазнила заради парите, не й даваше мира. Не това беше единствената причина, спореше тя ожесточено със себе си, но… той имаше пълното право да стигне до това заключение. Изчака го да се върне и му наля вино, твърдо решена да бъде мила и сладка. Когато започна да я целува и да се шегува за увлечението й по писанията на лейди Констанс, й се стори, че постига желания успех. После я насърчи да се любят. Беше вълнуващо, дръзко и толкова възбуждащо — просто не й стигаха думи да го опише. За пръв път видя възможност чрез брака да сбъдне мечтите си: Бенедикт, подивял от желание, я обладава, а тя дръзко се освобождава от задръжките си и накрая двамата сключват съюз, от който се поражда дълбока, несекваща любов.

Не стана така, естествено.

Но от друга страна какво беше това негово изискване тя да му се доверява, след като той не й казва нищо? В деня след сватбата им отиде чак до Ричмънд, за да съобщи на родителите си, а после не сподели как са приели новината. Пенелопе не изпитваше особено желание да застане лице в лице с графа на Стратфорд, но това не означаваше, че не е извънредно любопитна да разбере как е приел новината. Щеше ли да бъде великодушен сега, когато е съпруга на Бенедикт, или щеше да я възприема като позор за семейството: новозабогатяла наследница на някогашен търговец на въглища, която си е хванала съпруг, защото не е успяла да се опази от скандал? За жалост смяташе, че истината клони по-скоро към второто, ако вземаше под внимание как Бенедикт избягва въпросите й. А ако графът я презира, вероятно ще загуби доброто отношение на лейди Саманта. Другата сестра на Бенедикт — лейди Търли — и графинята, негова майка, винаги се бяха придържали към куртоазната любезност, така че нямаше какво много да губи там, но… Въздъхна дълбоко.

Щеше да й бъде приятно да се чувства добре приета в семейството.

Каретата спря и я изтръгна от мислите й. Бенедикт отвори вратата, скочи и й подаде ръка, за да слезе.

Тя излезе, дискретно оглеждайки къде се намират. Оказа се хубава тиха улица с приветливи семейни къщи, макар и неголеми. Той не й обясни къде отиват, а по време на пътуването тя беше разсеяна.

На стъпалата на къщата пред тях чакаше един господин. Бързо се приближи и се поклони.

— Добър ден, милорд. Милейди. Томас Грейс.

Бенедикт му подаде ръка и погледна къщата.

— Добър ден. Ще влезем ли?

— Да, сър. Точно я огледах. Предните стаи са много светли. Ще останете доволен, смятам.

Въведи ги през отворената врата.

— Реших да си потърсим къща. — Бенедикт й предложи ръката си. — Една дама заслужава подходящ дом.

— Също както и един лорд — тя преметна ръка през неговата.

— Особено ако е женен — допълни той. — Но ако тази не ти харесва, ще потърсим друга.

Последваха господин Грейс.

Както отбеляза човекът, предните помещения бяха доста светли. Трапезарията се оказа елегантна и просторна, а в дъното й имаше колони. Салонът отзад беше уютен и очарователен. Дневната на първия етаж бе почти толкова голяма, колкото и онази в дома на семейство Уестън на площад „Гроувър“ и Пенелопе веднага я хареса. Намираха се в приятна къща, подходяща за приеми. Господин Грейс ги съпроводи из първите няколко помещения, като подчертаваше достойнствата на сградата; в един момент се извини и ги остави да я доогледат сами.

— Какво ще кажеш?

При обхода досега съпругът й почти не й бе проговорил, но сега я гледаше съсредоточено.

Пенелопе прокара пръст по перваза на прозореца. Намираха се в основната спалня — поредната обширна стая с изглед към улицата. До този момент спяха в едно легло, което означаваше, че това ще бъде тяхната спалня, ако купят къщата. Или само неговата? Или нейната? Имаше и втора спалня, макар и не толкова голяма и светла, с будоар между двете. След случилото се снощи май щеше да е по-добре да са разделени.

По ръкавицата й бе полепнал прах. Опита се да я изчисти, но се отказа.

— Много е приветлива.

— Харесва ли ти?

Беше се облегнал с рамо на стената до прозореца и скръстил ръце пред гърдите си. Светлината озаряваше лицето му и очите му изглеждаха по-сияйни отвсякога. Изражението му обаче беше предпазливо неутрално, сякаш не желаеше да обсъжда предишната вечер.

— Става.

— Значи ти харесва? — настоятелно попита той. — В Лондон има стотици къщи. Искам да си доволна.

Все едно къщата щеше да замести всичко, което липсва в брака им.

— Да, харесва ми.

Извърна се от прозореца и тръгна към вратата.

— Пенелопе — повика я тихо, — остани за момент.

Тя спря, но не се обърна с лице към него.

— Снощи… Не исках да приключи така.

И тя не искаше. Беше толкова прекрасно, а после всичко пламна и се взриви. Отчасти се дължеше и на нея — тя не обмисли всичко достатъчно добре; не отчете колко манипулативни могат да му се строят действията й. За нея всичко беше ново, а бракът се оказваше по-сложно нещо, отколкото очакваше. Или проблемът беше в това, че не го познава достатъчно добре и той всъщност е доста резервиран? Не го ли нарече студен и арогантен? До едно време, на дивана, въобще не беше такъв, но щом тя поиска парите, той започна да се държи хладно и високомерно.

— Направих грешка — промълви тя. — Исках да съм топла и приветлива, а не да се скараме, както често става помежду ни. Въобще не възнамерявах да те… съблазня, за да получа парите…

— Не биваше да го казвам — въздъхна той. — Бях уморен и не се съобразявах какво говоря. Прости ми.

След дълга пауза тя кимна. Човек наистина изрича подобни неща, без да се замисля, когато е изнервен. Бог й е свидетел — тя също изпадаше в подобни ситуации. А дали наистина съжаляваше, че го е изрекъл, предпочиташе да не знае.

— Благодаря за парите.

— Доводът ти бе убедителен. Редно е да имаш достъп до средствата, които идват от твоето семейство. Но сумата в брой, която поиска, ме стресна и се питах за какво са ти. — След известна пауза допълни: — Надявам се един ден да си имаме по-голямо доверие. Бракът ни не започна при най-добрите обстоятелства, но от двама ни зависи да го направим приятен.

Пенелопе се замисли върху последните му думи. В щастливите бракове, които знаеше, съпругът и съпругата си вярваха. Смяташе Бенедикт за повърхностен и арогантен, но той постепенно рушеше този образ. Абигейл загатна, че историята е по-различна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е редно да му бъде даден шанс. Вярно, сестра й бе по-доверчива, но обикновено се оказваше права. И никой не можеше да оспорва предаността или мотивите на Абигейл. Оливия искаше Пенелопе да е щастлива с Бенедикт, но запазването на тайната й се превръщаше в сериозна пречка към това.

— Дадох дума да не казвам на никого — започна тя. — И ти трябва да ми обещаеш същото, иначе няма да ти кажа за какво са ми парите.

— Давам ти дума — заяви той бавно.

Пенелопе се пое дълбоко въздух. Оливия щеше да я разбере.

— Парите са за приятелка. Приятелка в голяма беда. Не знам точно с какво, но Клери я държи с нещо. Той е зъл и отвратителен, както знаеш, и бих направила всичко, тя да се освободи от хватката му. Вечерта, когато ти се намеси така навреме, я последвах, за да се опитам да я спася от него. Според мен той се готвеше да я накара… Да я принуди… да му позволи… — Прехапа устни и се изчерви. Очите на Бенедикт потъмняха, но той кимна, за да й даде знак, че разбира. — Хвана ме и отказа да ме пусне с нея. — Замълча, после добави: — През живота си не съм била така щастлива да видя някого, както теб тогава. Едва не извиках възторжено, когато го удари.

— Той заслужаваше нещо много по-лошо.

Никога не бе виждала лицето му така решително и опасно.

— Съгласна съм — промълви тя. — Ако имаше начин да ми се размине, щеше да ми достави огромно удоволствие да го застрелям.

Устните на Бенедикт се извиха в лека усмивка, но очите му не бяха весели. Пенелопе продължи:

— Приятелката ми дойде при мен отчаяна. Твърди, че е намерила начин да сложи край на тормоза му. За целта обаче й трябват пари, а не разполага с такава сума. Предложих да й услужа. — Вирна брадичка. — Няма значение дали някога ще ги върне. Самата мисъл да се освободи от онзи ужасен човек е достатъчна отплата.

Той я изгледа с любопитство.

— Много си лоялна.

— Защото предложих парите, без да знам какво ще прави с тях ли?

Той поклати бавно глава.

— Защото на всяка цена държиш да запазиш тайната й, макар да не знаеше каква е. Ами ако се окаже нещо банално?

— Изключено — възрази тя веднага. — Познавам я отдавна. Не е човек, който прави от мухата слон.

— Защо не каза на баща си, че Клери се опитва да те съсипе?

— Не можех да намеся Клери, без да спомена и нея. Ако татко разбере, ще ми забрани да я виждам, а сега повече отвсякога тя има нужда от приятел.

— Няма ли други?

— Какво значение има? — изненада се Пенелопе. — Нима трябва да я оставя на милостта на Клери с надеждата друг да й помогне и да си спестя неприятностите?

— Не, аз… — Думите й видимо го разтърсиха дълбоко. — Питам дали няма друг, който би й помогнал по-добре. Някой, който да предизвика или да прогони Клери.

Пенелопе въздъхна горчиво. Жалко, че Джейми го нямаше. Само той би се притекъл на помощ на Оливия, особено ако Пенелопе я убеди да му се довери. Но безполезният й брат бе изчезнал в неизвестна посока и дори баща им не знаеше къде се намира в момента; така й обясни в отговор на молбата й да прати писмото й на Джейми.

— Не и сега. Не. Затова се захванах аз според силите си.

Бенедикт я изгледа продължително.

— Разбирам.

Не каза, че ще я подкрепи, но поне не я смъмри. А вече и той знаеше. Изненада се какво облекчение изпита, задето му се довери.

— Не възнамерявам да ми стане навик да раздавам големи суми на всеки, който поиска — заяви тя. — Не се притеснявай. Няма да допусна да ни разорят.

Този път усмивката му бе по-широка, макар и леко тъжна.

— Няма. — Поколеба се и добави: — Благодаря, че ми каза.

— Моля. — Плъзна поглед по стаята, изведнъж силно заинтересувана от ламперията. — Не желая да прекарам живота си в спорове с теб. Не за такъв тип брак съм мечтала.

— Нито пък аз. — Прекоси стаята, но вместо да извика господин Грейс, както тя очакваше, той затвори вратата. — Искам да те направя щастлива.

— Татко едва ли ще те убие, както заплаши, ако не го направиш. — Той премигна и тя махна с ръка. — Подслушвах, когато дойде да подпишете брачния договор. Интересувах се какво ще каже за мен.

— Да, предупреди ме какви ги вършиш понякога — отвърна Бенедикт суховато. — Но не заради баща ти искам да те направя щастлива.

Пряко волята й в душата й се породи надежда. Потисна я и се насили да си придаде безразлично изражение.

— Защо тогава? Твоята представа за брака се различава доста от моята, доколкото помня. Ти търсиш тиха, разумна съпруга, която да не те тормози, докато аз…

— … държиш на страстта, приключенията и любовта — завърши той вместо нея, когато тя млъкна и сви рамене. — Помня. Смятах те за луда, но странното е… — Пресегна се и я хвана за ръката. — Сега вече не ми се струва толкова умопомрачителна идея.

Пенелопе му хвърли изучаващ поглед.

— Нима сега и ти искаш любов, страст и приключения?

На лицето му се появи познатата й ленива опасна усмивка.

— Вече открих част от тях.

Знаеше — щеше да я целуне. Иска да каже, че е открил страстта, която е по-различна от любовта, повтаряше си тя; все още обаче се чувстваше обидена от думите му снощи. Не помръдна и не каза нищо, когато той наведе глава към нея. За жалост й харесваше да я целува, да обгръща тила й с пръсти; харесваше как разтваря устните й, за да я целуне по-дълбоко, как я притиска и я кара да застава на пръсти, та се налага да се хваща за раменете и врата му, за да запази равновесие; да, обожаваше начина, по който изръмжаваше доволно, когато тя нежно захапваше долната му устна.

— Наистина ли одобряваш къщата? — прошепна той, без да откъсва устни от нейните.

— Какво…

— Представяш ли си как се любим в тази стая?

Ръцете му се спуснаха по гърба й и се спряха върху дупето й. Притисна я към себе си и Пенелопе преглътна стона, който се надигна в нея, щом усети как членът му започва да се втвърдява върху корема й.

— Сега ли? — Не беше виждала ерекцията на друг мъж, но не преставаше да се впечатлява от неговата. — Няма мебели…

Постави ръка върху гърдата й и прокара палец върху зърното й.

— Нямах предвид сега, но като го спомена… Липсата на мебели не е пречка…

— Така ли? — Заинтригувана попита тя. — На пода ли…

— Облегнати на стената. — Говореше гърлено. — Ще ти покажа…

Някъде из къщата се затръшна врата и двамата подскочиха. Пенелопе се изчерви и потисна желанието си да се разсмее. Нещо като шок премина по лицето на Бенедикт, преди изражението му да се успокои.

— Господин Грейс ще се чуди какво правим — предположи тя.

— Без съмнение. — Целуна я. — В бъдеще, ако искаш нова шапка или рокля, като ме съблазниш на дивана, сигурно ще откликна по-бързо на молбата ти за пари.

Пенелопе бавно се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Чудесно. — Съпругът й се ухили. — Да вземем ли къщата?

— Май се налага. — Тя оправи разместената му вратовръзка. — За да ми покажеш какво говореше за стената.

* * *

След признанието на Пенелопе и последвалата целувка, Бенедикт изпадна във възторжено настроение. За словоохотлива жена, неизменно готова да изрази и мнението, и мислите си, бе сериозен жест да запази тайна на приятелка, макар това да уронваше собствената й репутация. Донякъде се досещаше коя е приятелката. Веднъж Пенелопе го представи, но бегло помнеше жената, защото цялото му внимание тогава бе съсредоточено върху Пенелопе. След време обаче му се мерна, че май се казва Таунсенд, или Томпсън или… нещо с „Т“.

Тя очевидно се бе забъркала в някаква каша и Бенедикт се замисли дали да не се отбие при Клери да му напомни да стои далеч от съпругата му. Погледна я крадешком с крайчето на окото си. Седеше до него в каретата и наблюдаваше с интерес през прозореца живота по улицата. Едва не извиках възторжено, когато го удари, бяха думите й. Ех, защо не го знаеше по онова време? Не само щеше да му достави наслада да удари Клери още няколко пъти, но определено щеше да си заслужи уважението на Пенелопе много по-рано.

Импулсивно постави ръка върху нейната и преплете пръстите им. В първия миг тя застина, но после се отпусна. Колеблива усмивка се появи на устните й и тя леко стисна пръстите му. Той се наведе напред и потропа по покрива.

— Спри тук — нареди той на кочияша.

— Друга къща ли ще оглеждаме? — попита Пенелопе, докато й помагаше да слезе.

— Донякъде. Къщата на сестра ми е там.

Тя вдигна ръка, за да си засенчи очите и погледна накъдето й сочеше.

— Къде?

— От другата страна на „Грийн Парк“. — Хвана я под ръка. — Да се разходим ли?

— Тя очаква ли ни? — дръпна се тя.

— Мога да посещавам сестра и без предварителна уговорка. — Ухили се. — Ако не сме добре дошли, няма да се поколебае да тръшне вратата в лицето ми. — Пенелопе все още се дърпаше и той се сети за промърморената забележка по адрес на семейството му предишната вечер. — Ще се зарадва да види теб, ако не мен. Саманта ще бъде доволна да си й сестра. Не дойде на сватбата, защото с Грей, съпруга й, бяха заминали за няколко дни. Ще минат години, преди да ми прости, че съм се венчал в нейно отсъствие.

Най-накрая тя се предаде и тръгна бавно.

— Дано си прав.

— Познавам Саманта. Прав съм.

Пенелопе вървеше мълчаливо под ръка с него. По изражението й съдеше, че усилено обмисля нещо. В такива моменти не само ставаше мълчалива, но погледът й се фокусираше и притъмняваше. Запита се какво ли й се върти в главата и се помоли да изчака и да не го засипва с въпроси за онова, което не му се обсъждаше: неговото семейство.

— Баща ти наистина ли я наби заради кражбата на парите? — попита тя направо.

— Не — отвърна Бенедикт вдървено.

— Ти спомена, че би го направил.

Спомни си онази нощ, когато Пенелопе му изпрати почти подигравателна бележка, като го предизвикваше да отидат да търсят четирите хиляди гвинеи, за чиято кражба обвиняваха Себастиан Вейн. По онова време и двамата знаеха, че Саманта ги е задигнала от Стратфорд Корт преди седем години в глупав опит да помогне на Себастиан, но истината не бе достатъчна за Пенелопе. Тя държеше да намери парите и му предложи подкуп срещу помощта му при търсенето. Бенедикт откликна, но не толкова, за да помогне, а защото всъщност се интересуваше от подкупа, а именно — къде се намира гротото в имението Харт Хаус, на чието издирване посвети детството си. Така се преструваше, че е излязъл в гората не от чувство за вина. Но когато по време на издирването благодарение на него нахълтаха в гробницата, го обзе надежда, че като възстановят парите, ще смекчат гнева на графа, защото Саманта твърдо бе решила да си признае пред баща им. Вместо това… Въздъхна.

— Опасявах се, че ще го направи. Побесня, когато тя му каза.

— Теб наби ли те?

— Не.

Тя го погледна.

— Баща ти май не е много добър човек, а?

— Не е — съгласи се той лаконично.

— Той какво предприе? — попита тя с уж неутрален тон. Той вече различаваше, когато тя се преструва. — Опита се да попречиш на Саманта да каже истината на Аби и на мен. Спомена, че очакваш да те набият с камшик, задето си ни помогнал. Ти…

— Не знаех какво точно ще признае Саманта — прекъсна я той. — Не бях наясно, че става въпрос за парите. Мислех… Страхувах се да не планира да пристане на Себастиан. Ако баща ни чуеше за това, не ми се мисли какво щеше да й направи. — Пенелопе го изгледа косо, сякаш се питаше дали той не преувеличава. Бенедикт изруга наум. Нямаше начин да отлага повече. — Подозираш, че не съм най-добрият приятел и имаш основание. Смяташ, че съм обърнал гръб на Себастиан от години и си права. Но цялата истина е, че баща ми…

Млъкна, защото му беше трудно да обясни нещо, което никога не бе изразявал с думи.

— Знам, презира Себастиан — обади се Пенелопе. — Това е повече от видно.

Той се усмихна тъжно.

— Така е. Отнасяше се снизходително към приятелството ни като деца. Струвало му се е, предполагам, прекалено дребнаво да се притеснява. Но когато старият господин Вейн се побърка, търпението на баща ми към семейство Вейн се изчерпи. Лудостта течала в кръвта, затова трябвало да избягваме и сина. Себастиан вече бе постъпил в армията. Когато господин Вейн дойде да моли да продаде земите си, баща ми с радост го отърва от собствеността му.

— Да моли? — повтори тя, повишавайки тон.

Той кимна.

— Срещу незначителна сума. Господи Вейн беше лунатик, Пенелопе. Приличаше на дивак и разговаряше с несъществуващи хора. Умоляваше баща ми да вземе земите.

— Кой би се възползвал от човек в такова състояние?

— Такъв, който няма милост към другите. — Изгледа я предупредително. — Говоря сериозно. Стратфорд не проявява милост.

Тя свъси вежди, но настоя:

— А ти защо го защити, когато Себастиан се обърна към теб за помощ?

Той си даде сметка, че за нея това е най-важното. Ако тя откликва на зов за помощ на приятелка и пази тайната й, дори да е пагубно за нея, как ще разбере защо той е постъпил така?

— Какво щях да постигна, ако бях застанал на страната на Себастиан? Моят протест срещу баща ми нямаше да промени мнението му, само щях да насоча гнева му към мен. От друга страна, ако бях подкрепил Себастиан, щях да го насърча да продължи да разпитва — нещо съвършено безсмислено. Разбери ме — продължи той, като видя как веждите й се свъсиха още повече — Себастиан не подходи по най-дипломатичния начин. Пристигна бесен и нещата се влошиха още повече. Има само един начин човек да се справи с баща ми, но решението не е да му се възразява.

— Да беше подсказал на Себастиан, че не си съгласен — възкликна тя. — Защо не му обясни, че го мяташ за прав, но каузата му е безнадеждна…

Бенедикт се постара да не възнегодува. Защо го пита, щом не желае да чуе истината? Но май не биваше да се изненадва. Откъде можеше да знае Пенелопе какво всъщност представлява Стратфорд? Баща й бе съвършено различен. Томас Уестън уважи желанието на Абигейл да се омъжи за безпаричния син на лунатик. На нито една от сестрите на Бенедикт не би хрумнало да отправи подобно искане към графа. Първият избор на Елизабет за съпруг бе отхвърлен, защото ставаше въпрос само за джентълмен, пък макар и от отлично семейство и с прилично състояние. Тя умоляваше Стратфорд да премисли. В отговор я заточиха в стаята й за седмица, само на хляб и вода. Бенедикт добре помнеше случая, защото яде бой, понеже тайно й занесе два портокала.

Затова на никого не разказваше за семейството си. Никой нито разбираше, нито си представяше какво представляват непоклатимостта на графа или сприхавият му характер. Но какво я засягаше Пенелопе? Стратфорд го прогони, защото се ожени за обикновена жена; не се налага да ги събира двамата. Няма да промени мнението на Стратфорд, а той си избра съпруга сам. Според него най-добре за всички щеше да е, ако Пенелопе и Стратфорд никога не се срещнат.

— Вероятно трябваше — отговори той най-после на въпроса й за Себастиан. — Но не го направих и няма как да го променя.

— По онова време не съжаляваше ли? Бил ти е приятел — настоя тя с растящо раздразнение. — Имал е нужда да го подкрепиш, а ти си му казал, че баща му е лунатик и е получил каквото заслужава.

Думите й го ядосаха. Себастиан Вейн си имаше съпруга, която да се застъпва за него; защо същото прави и съпругата на Бенедикт?

— Аз ли? Той ме заряза пръв. Замина с полка си. Какво можех да направя? За три години нещата се промениха. Не беше същият, когато се върна, нито пък аз. Никога не бе търсил помощта ми, преди да дойде в Стратфорд Корт. Щях да го предупредя да не идва, но след като се случи и вбеси баща ми разбрах, че си е подписал присъдата. Вероятно след време можеше да си върне земята от баща ми, с много убеждаване и настойчивост, но след грандиозната караница… — Поклати глава. — Сега баща ми не би му я продал обратно за всичките картини в Рим. Да, по-добре беше да не подхранвам у Себастиан надежда, че може да си възвърне земите. Така прецених. Такава възможност не съществува.

— Но той нарече пред всички Себастиан крадец — напомни тя, макар и вече не така разпалено. — Ти така и не възрази…

— Кой щеше да ми повярва? — Преди време тя бе пуснала ръката му. Сега Бенедикт отстъпи и направи широк жест. — Да обикалям Ричмънд и да твърдя, че Себастиан е невинен, бе все едно да нарека баща си лъжец. И не забравяй; не разполагах с никакви доказателства. Щеше да ме пребие до смърт за такова неуважение. Само седмици по-рано нямах представа къде са парите. Доколкото знаех, Себастиан ги бе взел. Беше заплашил да направи нещо подобно. Бях го чул с ушите си. Крещеше „Стратфорд ще си плати“, задето измамил баща му и го оставил без земя. Беше равностойно да запрати в лицето на баща ми ръкавица, за да го предизвика на дуел.

Очите й бяха станали огромни. За пръв път тя не знаеше какво да каже. Той въздъхна и отпусна ръце.

— Не исках да ти се разкрещя — промълви той уморено. — Не познаваш баща ми. И честно казано, надявам се никога да не го опознаеш.

Тя продължаваше да го гледа; не страхливо, а определено стресната. Той погледна през рамо. Кокетната малка къща, която Грей купи за сестра му, се намираше отсреща.

— Ето го дома на Саманта. Да влезем и да видим един почтен член на семейството ми.