Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (28)

Епилог

Три седмици по-късно

Градините продължаваха да са красиви, макар и леко посърнали от първата слана. Въздухът бе хладен и свеж и Бенедикт с радост го вдиша. За пръв път… се радваше да е тук.

Въпреки траура за баща му, салоните на Стратфорд Корт никога не му се бяха стрували по-светли и ведри. Дължеше се отчасти на факта, че бяха пълни е живот. И двете му сестри дойдоха за погребението и се задържаха, за да възстановят семейните връзки. Саманта и Грей възнамеряваха скоро да се върнат в Лондон, но Елизабет и съпругът й, лорд Търли, щяха да останат до Коледа, когато се очакваше Елизабет да роди. Беше споделила желанието си детето й да види бял свят тук, нещо немислимо само допреди месец. На вратите имаше черен креп, но той не помнеше всички в къщата някога да са били толкова щастливи.

Пенелопе застана до него на стъпалата към градината. Обгърна талията й с ръка. За пръв път го направи, когато тя се съвземаше от изтощителното плуване в Темза и дори когато тя твърдеше, че вече е добре, продължи да я държи така, защото му беше приятно. Нещо повече: на нея й беше приятно. Постави буза върху рамото му и въздъхна щастливо. Бенедикт се усмихна. Винаги се чувстваше доволен, когато тя беше до него.

— Продадох яхтата — съобщи й той. — Лорд Марсдън отдавна я иска. Много се зарадва, когато му я предложих.

Марсдън беше шотландец. След като той купи „Диана“ шансът тя да плава нагоре-надолу по Темза бе минимален. Бенедикт не желаеше да я притежава и бе наясно, че Пенелопе никога няма да стъпи на нея.

— По-добре отколкото да бъде насечена за огрев — отвърна Пенелопе. — Надявам се, че си му поискал добра цена.

Той я погледна.

— Дори да бе назовал по-ниска цена, пак щях да му я дам.

— И един шилинг беше достатъчен — промърмори тя, но после се усмихна. — Нека да е жив и здрав и да плава с нея.

— Нека обикаля жив и здрав всички шотландски острови.

Пенелопе се засмя и двамата тръгнаха из градината. Все още се усещаше аромата на лавандула. Майка му спомена плановете си да засади повече рози през пролетта и бързо спечели и Пенелопе на своя страна. Двете заедно толкова надълго и нашироко му описваха подредбата на бъдещите градини, че накрая той шеговито си запуши ушите и им каза да правят каквото намерят за добре. Това, разбира се, бе точно каквото Пенелопе искаше от самото начало, даде си сметка той. Лъчезарната й усмивка обаче го компенсира за манипулацията над него. Зараждащото се приятелство между майка му и съпругата му топлеше сърцето на Бенедикт и бе много по-важно от временните неудобства, които разместването в градините щеше да причини.

— Намислил съм да продам и други неща — сподели той по време на разходката им.

— Нали не къщата ни в Лондон? — поинтересува се веднага тя. — Точно я подредихме така хубаво.

Той се засмя.

— Не, разбира се. — Харесваха я, нищо че бе сравнително малка за домакинството на един граф. Отклони я от пътеката и я прегърна по-плътно, когато излязоха от закътаната градина и усети вятъра откъм реката. — Ще продам малко земя.

Първоначално го погледна слисана, но после изражението й се смекчи.

— Колко земя, милорд?

— Около осемдесет акъра.

От другата страна на реката се издигаше хълм, а на върха се виждаха комините на Монтроуз Хил Хаус.

— Дано я продадеш на приемлива цена — продължи тя.

Загледан в съседното имение, той се усмихна отново.

— За петдесет лири стерлинги и нито пени повече. Нека Вейн се грижи за земите си от другата страна на Темза. Аз имам предостатъчно работа по моите.

Въпросите около баща му, останали без отговор, все още се въртяха в ума му. Той огледа галерията на графа, но само от влизането настръхна целият, сякаш Стратфорд бе вътре и бранеше колекцията си. След като забеляза няколко картини, които биха се побрали в сандъците в пещерата, излезе от помещението и го заключи. Грей щеше да му помогне да сортират произведенията и ако имаше откраднати или плячкосани картини… Ще се занимае с това, когато е сигурен в предположенията си. Никой не се бе приближавал до пещерата. Със Себастиан поставиха денонощни пазачи, но засега резултатът бе нулев.

Междувременно лорд Клери бе изчезнал. Докато Бенедикт стигне до Лондон, за да обвини виконта в предумишлено убийство, от Клери не бе останала и следа. Лейди Клери не му помогна особено. Знаеше единствено, че съпругът й имал неотложна работа в имението си в Уелс. Проверка там показа, че лорд Клери не се е мяркал наоколо. Докато наетите от Бенедикт детективи не го откриеха, той нямаше какво да предприеме. В момента обаче, когато Клери отново се появеше, Бенедикт щеше да е готов да действа.

По-тревожно бе положението с Оливия Таунсенд; никой не бе чувал и дума от нея. Бенедикт се съгласи с Пенелопе, че най-вероятно Клери я издирва. Писмото на Пенелопе най-после стигна до брат й Джейми и той се появи в Стратфорд Корт два дни след погребението на графа. Обяви намерението си да намери Оливия, но досега бяха получили само две кратки бележки от него, с които им съобщаваше, че не напредва особено. Пенелопе вярваше в брат си, смяташе го за по-умен от Клери и бе убедена, че пръв ще открие Оливия. Бенедикт се надяваше да е права.

— Благодаря ти — промълви съпругата му и отново насочи вниманието му към имението отсреща. — Така нещата ще си дойдат на мястото.

Той я привлече още по-плътно към себе си.

— Никога не съм мислил за онези земи като за мои. Ако по някаква причина Себастиан откаже да ги вземе, ще говориш със сестра ти да го убеди.

— О, ще приеме предложението ти. — Тя се усмихна. — Абигейл обожава да броди в гората и той ще е щастлив да й осигури по-голям терен за разходки.

Той също се усмихна.

— Така ли? Питам се дали няма заровено съкровище там. Май по-добре ние да го претърсим, преди да ги продадем.

— Какво имаш предвид?

— Какво ли? — Той спря. — Да не би… Ти наистина ли си забравила?

Тя неволно поруменя.

— Наясно си за какво говоря — обяви той и я прегърна през кръста. — Обеща ми, мадам.

— Прекадено студено е да ходим сега — възрази тя и така се издаде, че е разбрала намека му.

Когато потърси помощта му, да изчистят името на Себастиан, Пенелопе обеща да му покаже изкуствената пещера в Харт Хаус. Той бе слушал от дете за нея и макар да обикаляше горите, обикновено със Себастиан, така и никога не я намери. Но на някакъв етап Себастиан явно я бе открил и я бе показал на Абигейл, а тя на свой ред бе разказала на Пенелопе. Някои неща бяха забавили изпълнението на обещанието й: разразилия се скандал, прибързаната сватба, ухажването, което прерасна в любов, и пътуването с яхта с почти фатален край, но той не го бе забравил, нито бе загубил интерес към гротото.

— Според Аби вътре е леденостудено дори през лятото. Представяш ли си какво ще е сега?

— С дебела пелерина и ботуши ще ти е топло.

— В гората е. Дълбоко в гората. — Тя направи гримаса. — Последния път, когато я търсех, паднах в калта и си изкълчих глезена.

— Стотици пъти съм се разхождал в гората. Обещавам да те пазя от всякакви опасни кални локви. — Погледна я с очакване. — Търся я от двайсет години. Наистина ли няма да спазиш обещанието си?

Тя изсумтя.

— Ще е там и напролет!

— Хайде, скъпа — подкани я той. — Да отидем сега.

— Сега?! Луд ли си?

Той се засмя.

— Вероятно. Някога мечтаех да прелъстя мома там.

Плъзна ръка нагоре и докосна гърдите й.

Страните й поруменяха.

— Не виждам защо да не се възползваме от удобствата на топлата спалня.

— Така ли? — Целуна я по слепоочието. — Нима ще се лишиш от тръпката да извършиш нещо диво и необуздано? Какво ли би направила лейди Констанс?

— Би запалила огън, за да прогони студа.

— И да извърша прелъстяването сред пушек и дим? — Отново я прегърна. — Обещавам ти: въобще няма да помислиш за студа.

Тя се засмя и го целуна.

— Знам. Но ще се притеснявам за детето.

Бенедикт застина.

— Какво дете?

Пенелопе се поколеба, после взе ръката му и я постави върху корема си.

— Онова, което ще се роди следващото лято.

Бенедикт прокара пръсти по още плоския й корем.

— Какво? — повтори той глуповато.

Тя кимна.

— Говорих със сестра ти, с мама и с акушерката. Всички го потвърдиха.

Дете. Мина му през ума да внимава да не е баща като покойния граф Стратфорд, но веднага я прогони. Жилавата пръчка вече я нямаше в кабинета; хвърли я в огъня в деня на погребението. А и Пенелопе веднага ще се намеси, ако той допусне грешка. По-добре да мисли как ще осигури на децата си по-щастлив живот от своя досега.

Взе съпругата си в прегръдките си и я целуна. Беше невероятно доволен да я има. Изпита благодарност дори към баща си, защото ако Стратфорд бе по-благ родител, Бенедикт вероятно щеше да е с някоя възпитана и кротка съпруга, която никога нямаше да завладее сърцето и душата му.

— Тогава трябва да ми покажеш пещерата, за да знам къде ще се крие синът ми от учителите си.

— Или дъщеря ни.

Той се засмя.

— Да. С майка като теб всяка наша дъщеря ще е дръзка и нахакана като момче.

— Май вече нямаш нищо против моята дързост? — подметна тя и го погледна лукаво.

— Обожавам я.

Тя се усмихна и дръпна вратовръзката му.

— Но не повече отколкото да изследваш пещери?

— Моля те. Нека те склоня.

Той я дари с най-прелестната си усмивка.

Изражението на Пенелопе омекна и Бенедикт за пореден път се удиви от неподправената любов, която сияеше в очите й.

— Вече го направи.