Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (2)

Глава 1

Лондон, 1822 година

Някои хора са родени с дарбата да оценяват дребните радости в живота: хубава книга, красива градина, тих спокоен дом. Нищо не ги радва повече от възможността да се самоусъвършенстват чрез четене, да се посветят на изкуство като рисуването или музиката, да помагат на болни и немощни. Такива хора са наистина благородни и възвишени.

Пенелопе Уестън определено не беше от тях.

Застанала в периферията на балната зала на лейди Хънсфорд, тя се чувстваше точно обратното на благородна и възвишена, докато мрачно наблюдаваше как красивите двойки се носят по дансинга. Не им завиждаше… много, но определено се чувстваше отегчена. Усещането бе съвършено ново за нея. До неотдавна баловете и събиранията й се струваха най-вълнуващото нещо на света. Беше очарована да споделя последните клюки и да обсъжда новите модни тенденции с по-голямата си сестра Абигейл и приятелката им Джоун Бенет. Нито една от трите не беше сред популярните млади дами и затова винаги разполагаха с достатъчно време да разговарят по време на баловете, прекъсвани единствено, ако някой джентълмен поканеше някоя на танц.

Тогава те мечтаеха повече кавалери да ги канят на дансинга, да ги посещават с букети в ръка и да настояват да ги заведат на разходка в парка. Никоя не искаше да остане стара мома до края на живота си. Джоун се вайкаше колко е висока, Абигейл се терзаеше, че би я поискал само някой жаден за парите й, ала Пенелопе виждаше нещата по друг начин и неизменно твърдеше, че някъде съществува мъж, който ще възприеме високата като изваяна от мрамор фигура на Джоун за привлекателна, и ще се намери мъж, който не желае Абигейл само заради зестрата й.

Е, оказа се права. Джоун се омъжи за виконт Бърк, а Абигейл бе влюбена до уши в съпруга си Себастиан. Пенелопе много се радваше и за двете, наистина… но за пръв път в живота си се чувстваше изоставена. Със сестра си, само година по-голяма от нея, цял живот бяха най-добри приятелки, но сега Абигейл щастливо се бе оттеглила да живее в Ричмънд и водеше по-спокоен социален живот, в очите на Пенелопе — доста скучен. Съпругът на Джоун я отведе на вълнуващо екзотично сватбено пътешествие в Италия, за което Пенелопе доста й завиждаше, но очевидно нямаше как да ги съпроводи. Затова за пореден път стоеше в периферията на балната зала, но без най-скъпите си приятелки, а колко по-бързо минаваше времето в тяхната компания.

— Госпожице Уестън! О, госпожице Уестън, колко се радвам да те видя тази вечер.

Пенелопе се откъсна от мислите си и се усмихна. Франсис Локуд, с поруменели от танците страни, й отвърна със сияйна усмивка. Това бе първият сезон на Франсис и тя бе запленена от водовъртежа на лондонския социален живот.

— И аз се радвам, госпожице Локуд. Добре си, надявам се.

По-младото момиче кимна.

— Много добре. Това е най-красивата бална зала, която съм виждала!

Пенелопе продължи да се усмихва. Само преди три години и тя бе така впечатлена и възторжена като госпожица Локуд. Беше забавно, но и смущаващо да вижда как е изглеждала в очите на хората тогава.

— Залата е чудесна. Лейди Хънсфорд умее да подрежда цветята.

— Така е! — съгласи се охотно госпожица Локуд. — А музикантите са от най-талантливите.

— Да.

Обсъждайки подредбата на цветята и оркестъра, Пенелопе се почувства много по-възрастна от своите двайсет и една години. В момента майка й най-вероятно коментираше същото с приятелките си.

Госпожица Локуд се приближи още крачка.

— А господата са толкова привлекателни, не смяташ ли?

След тази реплика усмивката на Пенелопе леко застина. Франсис Локуд беше внучка на виконт. Баща й бе джентълмен, а майка й — дъщеря на банкер; благородническото потекло си казваше думата. Бащата на Пенелопе, обикновен адвокат, бе забогатял от инвестиции във въгледобива и това бе всеизвестно. Приемаха семейство Локуд навсякъде; Франсис, със зестра наполовина по-малка от зестрата на Пенелопе, минаваше за изгодна партия. Пенелопе не мечтаеше за ухажорите на Франсис — общо взето глупави млади мъже с празни джобове — но се дразнеше, като гледаше как се навъртат около приятелката й.

— Привлекателните джентълмени в Лондон не са малко — обяви Пенелопе.

Отговаряше на истината, но в тази част на балната зала, където се бяха струпали неомъжените млади жени, такива не се навъртаха. Ако Джоун беше тук, щяха да обсъждат скандалните развратници, събрали се в далечния край на помещението, по-близо до виното. Но Франсис, едва седемнадесетгодишна, щеше силно да се изчерви, ако пред нея Пенелопе се възхити как са опънати панталоните на лорд Фентън на бедрата му.

Франсис кимна с блажена усмивка. Приближи се още повече към Пенелопе и сниши глас.

— Госпожице Уестън, мога ли да ти се доверя? Държиш се мило с мен и са ми важни съветите ти как… да се държа с господата, заинтересувани само от Едно Нещо.

Боже, Франсис имаше предвид златотърсачите, които се навъртат около нея. Пенелопе се постара да не въздъхне шумно. За жалост имаше прекадено богат опит с такива джентълмени и почти никакъв с истински ухажори. Вероятно не бе никак подходяща да дава съвети в тази област, но Франсис я питаше именно за това.

— Пак ли те тормози някой от онези? Ако е така, веднага го разкарай. Такъв човек никога няма да те направи щастлива, щом се интересува само от състоянието и връзките ти.

— О, знам го отлично — отвърна Франсис искрено. — Отказах на господин Уитингтън и на сър Томас Филпот, а дори и на лорд Дартмунд, макар мама да не остана доволна, че постъпих така с последния. Едва когато й обясних, че си го определила като един от най-отявлените златотърсачи, се примири.

Лорд Дартмунд, най-малко четирийсетгодишен, имаше славата на комарджия. Госпожа Локуд постъпваше глупаво, ако го иска за дъщеря си, независимо от благородническата титла.

— Ще си доволна от постъпката си, когато срещнеш по-добър джентълмен, който държи на теб, убедена съм.

По-младото момиче кимна, а лицето й отново засия.

— Знам! Знам, защото го срещнах! Госпожице Уестън, той е най-привлекателният мъж, когото някога си виждала. Винаги е елегантно облечен, отличен ездач е и ценител на музиката. При последното му посещение у дома ме слуша почти цял час как свиря и ме похвали. — Франсис говореше замечтано; много обичаше да свири на пиано и се упражняваше поне по един час дневно. Пенелопе не само не си представяше как би се посветила на такова занимание, но и не допускаше, че доставя някому удоволствие. — Освен това е наследник на граф и няма нужда от моята зестра. Мама е много доволна, татко — също. Посещава ме вече от две седмици, винаги носи дребен подарък или цветя и е най-чаровният и възхитителен мъж, когото мога да си представя!

Пенелопе кимна; надяваше се чутото да отговаря на истината.

— Чудесно. Казах ти, че се намират и симпатични мъже. Просто минава време, докато ги откриеш.

Франсис се засмя жизнерадостно.

— Права си! Другите ми приятелки направо се скандализираха, защото отказах да приема господин Уитингтън. Той е великолепен танцьор, макар и да е затънал в дългове, но ти се оказа напълно права. На твоя мъдър съвет дължа и сегашното си щастие и предстоящия ми великолепен брак! Да те запозная ли? Той ще присъства тази вечер.

За момент на Пенелопе й се прииска да каже „не“. Намираше за достатъчно да стои до Франсис — чувстваше се стара и нежелана. Приятелката й беше сладка и мила, но и донякъде наивна и глуповата. На Пенелопе й стигаше, че стана свидетел как Джоун и Абигейл се омъжиха за невероятно привлекателни мъже. Пенелопе обичаше и двете и искаше да са щастливи; желаеше същото и на Франсис, но тази вечер й идваше в повече да узнае, че дебютантката вече с намерила идеалната си половинка и ще се омъжи още по време на първия си сезон, докато Пенелопе вече три години я пренебрегваха всички, освен най-отявлените златотърсачи.

Даде си сметка колко дребнаво разсъждава и се насили да се усмихне.

— Разбира се. Винаги ми е приятно да се запознавам с привлекателни мъже, както знаеш.

Очите на Франсис се разшириха от тревога и Пенелопе побърза да добави:

— А особено приятно ще ми е да се запозная с някой, който те обожава.

Усмивката на Франсис се върна.

— Така е, госпожице Уестън. Вярвам, че е така! Дори загатна за предстоящ разговор с татко. — Приятна руменина се разля по страните й. — Как да отвърна, ако ме попита направо?

— Ако искаш да се омъжиш за него, кажи на баща ти, че това е мъжът за теб. И отстоявай правото си — продължи тя. — Родителите невинаги разбират какво е в сърцата ни и затова трябва да дадеш ясно да се разбере.

— Да, разбирам — кимна Франсис. — Надявам се да го одобриш, госпожице Уестън.

— Важно е твоето одобрение.

Пенелопе се питаше дали някога е търсила така силно нечие одобрение за мнението си. Ще попита Абигейл следващия път, когато я види.

— Ето го! — възкликна Франсис видимо развълнувана. — Боже, толкова е привлекателен. Униформата му стои чудесно, не смяташ ли?

Пенелопе проследи погледа на приятелката си и видя как неколцина офицери от Кавалерийската кралска лична охрана влизат наперено в залата. Инстинктивно сви устни. Запозна се с някои от тях миналото лято. Тогава един от тях — Бенедикт Ленъкс, лорд Атертън — ухажваше сестра й. Пенелопе бе убедена, че никога не е бил влюбен в Абигейл и, когато сестра й призна за любовта си към друг мъж, лорд Атертън реагира като разстроено дете. Пенелопе се надяваше да не е в групата, но в този момент зърна тъмнокосата му глава.

Потисна желанието си да се отдалечи в противоположна посока. Не го бе виждала, след като неохотно й помогна да разрешат стара мистерия, опетнила името на човека, когото Абигейл обичаше. Бяха обвинили Себастиан Вейн, че е откраднал голяма сума пари от бащата на лорд Атертън, а самият Атертън не бе предприел нищо, за да го оневини, макар някога да е бил пръв приятел със Себастиан. Да, след това Атертън се бе държал относително почтено, признаваше Пенелопе, но продължаваше да го смята за неискрен човек, който гони личния си интерес, независимо какво изисква истината или справедливостта.

Едва когато Атертън се обърна и погледна към тях, Пенелопе си даде сметка, че го е зяпнала. Отмести поглед и леко се завъртя с надеждата да не я е забелязал. Така обаче се озова лице в лице с Франсис, сияеща от радост.

Защото… Пенелопе затвори очи, молейки се да греши. В ума й обаче се завъртяха подробности и всичките стигаха до едно-единствено ужасно заключение. Атертън бе наследник на графа на Стратфорд, доста заможен благородник. С огромно отвращение Пенелопе трябваше да признае, че е необичайно привлекателен. Когато го погледна крадешком през сведените си мигли, видя как крачи право към тях.

Боже, какво да му каже сега?

— Госпожице Локуд.

Пенелопе стисна зъби, докато той се покланяше. Гласът му бе мек и плътен; от онези, с които всяка жена мечтае да й нашепват палави закачки.

— Много се радвам да те видя тази вечер.

— Аз се радвам още повече, милорд. — Поруменяла и сияеща Франсис направи реверанс. — Мога ли да ти представя моята добра приятелка, госпожица Пенелопе Уестън?

Погледът му се насочи към нея без следа от изненада. Беше я забелязал и очевидно бе по-подготвен от нея за тази среща.

— Разбира се, но с госпожица Уестън вече се познаваме.

Пенелопе направи лек реверанс, а Франсис ги изгледа слисано.

— Така ли? — успя да промълви тя. — Добри приятели ли сте? Боже, не знаех…

— Почти не се познаваме — обади се Пенелопе, преди той да успее да отговори. — Всъщност сме бегли познати.

Сините очи на Атертън се задържаха върху нея за миг и едва тогава се насочиха към Франсис.

— Семейство Уестън притежават къща до имението Стратфорд Корт.

— Значи сте просто съседи? — попита Франсис с надежда. — В Ричмънд?

— Дели ни река — уточни Пенелопе. — Много широка река.

Атертън я изгледа строго, но за щастие не възрази.

— Да, в Ричмънд. За жалост по-голяма част от годината прекарвам в Лондон. Сестра ми Саманта познава госпожица Уестън по-добре.

— Така ли? — усмихна се Франсис пресилено. — Надявам се лейди Саманта да е добре.

— Да — увери я Атертън след кратка пауза. — Добре е.

Прекалено късно Пенелопе се сети какво се случи със Саманта. В стремежа си да изчистят името на Себастиан Вейн, та Абигейл да се омъжи за достоен човек, сестрите Уестън, без да искат, се натъкнаха на мрачна тайна, свързана със Саманта, за която брат й твърдеше, че ще доведе до тежки последици за нея. Пенелопе не искаше да навреди на Саманта, но Себастиан бе обвинен в убийство и кражба; щастието на Абигейл зависеше от оневиняването му и само Саманта можеше да им помогне. Пенелопе се притесни, че сега я споменават, но пък Атертън каза, че тя е добре — значи последствията не са били чак толкова лоши. Тя истински харесваше Саманта — несравнимо повече от брат й — и съжаляваше задето така замеси името й.

Известно време тримата стояха вкаменени. Пенелопе хапеше език, Франсис изглеждаше разстроена, а Атертън я наблюдаваше доста изпитателно. Той се опомни пръв.

— Госпожице Локуд, надявам се да сте ми запазили танц.

Усмивката на Франсис, макар и не толкова лъчезарна, се възвърна.

— Разбира се, милорд. За следващите два съм свободна.

— Чудесно.

Погледна я топло и Франсис видимо остана прехласната.

Наложи се Пенелопе да призове цялата си воля, за да не забели очи. Как да се спаси? За щастие, видя познато лице в другия край на залата и се усмихна облекчено.

— Извинете ме, но пристигна една скъпа приятелка. Госпожице Локуд, лорд Атертън.

Направи лек реверанс и бързо се отдалечи.

За Пенелопе Оливия Таунсенд бе сред най-любимите хора на света. Само няколко години по-голяма от Абигейл, за момичетата Уестън тя бе повече от сестра, откакто Пенелопе се помнеше. Някога двете семейства живееха близо и здраво приятелство свързваше четирите деца. Междувременно семейството на Пенелопе се замогна — и то значително — за разлика от родителите на Оливия. Сравнително млада тя се омъжи прибързано за чаровния, но нехаен Хенри Таунсенд, който успя да пропилее зестрата й доста бързо преди смъртта си преди няколко години. Оттогава Оливия живееше изключително скромно. Изненада се да я види тук тази вечер, защото много рядко ходеше по балове.

— Оливия!

Приятелката й оглеждаше залата и очевидно не бе забелязала приближаването й. Подскочи, чувайки възгласа на Пенелопе.

— Боже — сепна се тя, — стресна ме.

Пенелопе премигна.

— Видях. Кой помисли, че е? Чудовище ли?

За миг приятелката й застана нащрек и се усмихна тъжно, но после загърби залата и ласкаво стисна ръката на Пенелопе.

— Извинявай. Бях се отнесла. Харесва ли ти бала?

— Горе-долу. — Пенелопе я изгледа изпитателно. — Какво става? Изглеждаш притеснена.

Оливия махна нехайно с ръка.

— Няма нищо. Много мило от твоя страна да зарежеш приятелите си и да дойдеш при мен.

Пенелопе едва се въздържа да не изсумти.

— Нямаше начин да остана. Никога няма да се сетиш кой е новият ухажор на госпожица Локуд.

— Кой?

— Лорд Атертън — прошепна Пенелопе, след като хвърли предпазлив поглед през рамо.

Оливия видимо се изненада.

— Атертън? Онзи, който ухажваше…

— Същият — отвърна Пенелопе мрачно. — А сестра ми изпитваше такива угризения, задето го е отхвърлила. Веднага ще й пиша, за да я успокоя, че далеч не страда, а си е намерил младо и глупаво момиче, за което да се ожени.

— Пен, не говори така. Ами ако е дълбоко привързан към нея?

Този път вече изсумтя.

— Тя определено е привързана. По думите й той е идеалният. Не знам как щях да реагирам, ако знаех за кого говори. Седи и я слуша как свири на пиано. Представяш ли си?

— Вероятно му харесва…

Очите на Пенелопе се разшириха от смайване.

— Или е хлътнал до уши и му доставя удоволствие да седи и да я наблюдава — добави Оливия. — Случва се.

— Ха!

Пенелопе направи гримаса. Само при мисълта, че лорд Атертън седи и я наблюдава, я побиха тръпки.

— Е, госпожица Локуд ще си носи кръста — отбеляза Оливия трезво.

— Но ако се ожени за нея, ще се налага да го виждам от време на време.

Освен млада и наивна Франсис беше и доста мила и Пенелопе я харесваше.

Оливия се засмя и хвана приятелката си под ръка.

— Може омайването да й мине и да не се оженят.

Пенелопе зърна лорд Атертън на дансинга с Франсис. Танцуваха кадрил. Младото момиче го гледаше с обожание. Пенелопе потисна желанието си да изтича при Франсис и да я предупреди да не се поддава на очарователната му усмивка, атлетичното тяло и невероятно красивото му лице.

— И за нея, и за мен ще е по-добре, ако не се съберат — промърмори тя. — Надявам се да се размине.