Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (25)

Глава 24

Темза се оказа шокиращо студена. Пенелопе едва си пое въздух, преди главата й да потъне под водата. За миг сърцето й спря. Видя как „Диана“ минава край нея и закрива сивото небе; видя и как лорд Клери се обърна и се отдалечи, явно без да съжалява, задето я бутна в реката. Яхтата отмина, а тя усети как отново потъва в студената, тъмна вода.

Раздвижи енергично ръце. Преди много време Джейми научи нея и Абигейл да плуват. Беше през лятото, а тя беше шест-седемгодишна. Бяха ги пратили за няколко месеца при баба им и дядо им в Съмърсет. Имаше езеро, където трите деца Уестън ловяха риба или джапаха в плиткото. Майка им беше възложила на Джейми да пази сестрите си да не попаднат в дълбокото. След като му се наложи да измъкне Пенелопе няколко пъти, Джейми обяви, че или трябва да се научат да плуват, или никога повече няма да ги води на езерото. На Пенелопе плуването страшно й хареса. Абигейл не искаше да си потапя главата под водата, но Пенелопе си сваляше роклята и скачаше вътре, опиянена от лекотата на движенията и чувството за безтегловност.

Но да лежиш по гръб, да се смееш със сестра си и да пръскаш брат си беше далеч по-различно отколкото да се бориш срещу течението на Темза, при това с дрехи и след като години не си плувал. Успя да си покаже главата над водата и да поеме въздух, преди да я залее нова вълна.

Бавно и тромаво мускулите й започнаха да си припомнят движенията. Риташе с крака и загребваше с ръце. Когато отново изплува на повърхността, почти извика от облекчение.

Но сега — какво? Полите на роклята й я теглеха надолу; течението я отнасяше все по-настрани от яхтата. Нямаше представа къде се намира и на какво разстояние е брегът. Обърна се по корем, но сърцето й се сви, като видя колко далеч е сушата.

И яхтата беше далеч. „Диана“ продължаваше да плава все едно нищо не се е случило. Изплю влязлата в устата й вода и огледа плавателния съд за някакви признаци на тревога, но не забеляза такива.

— Бен… — почти проплака тя.

Но той нямаше откъде да знае. И двамата не подозираха за присъствието на Клери на борда. Според Бенедикт тя се намираше в безопасност и на топло в салона. Може и да не разбере, че я няма, докато не стигнат пристана.

Вълните, предизвикани от преминаването на яхтата, утихнаха. Пенелопе усети пристъп на паника. Не биваше да се поддава. Стисна решително зъби. Няма да позволи на онази отровна змия да я убие. Ще се спаси, а после ще се погрижи лорд Клери да бъде осъден за опит за убийство. Вече не я интересуваше какво иска от Оливия; опита се да я убие и щеше да го види обесен за това.

Мократа й коса й тежеше на тила. Успя да освободи няколко фиби и косата й се спусна на дълга плитка по гърба й. Слава богу, задето накара Лизи да й направи скромна прическа. Опита села откъсне полата на роклята, но платът бе прекалено здрав. Даде си сметка, че вече едва усеща краката си; огледа брега, за да си набележи цел, избра си високо дърво и заплува към него.

Бенедикт пореше вълните, движен от страх и гняв. От повърхността на реката вече нямаше възможност да се оглежда за Пенелопе. През десетина метра спираше и крещеше името й. Сърцето му биеше лудо; може би заради това почти не усещаше студа на реката; но Пенелопе бе по-отдавна във водата, а и не знаеше дали умее да плува. Мисълта, че може да е закъснял и тя вече в безсъзнание да се спуска към дъното, го движеше напред.

— Пенелопе! — извика той отново. — Пен, къде си? — Отговор не последва. — Пенелопе! Отговори ми! — Сърцето му се сви от ужас. Пенелопе!

Стори му се, че чу нещо отпред. Придвижи се още няколко метра и спря.

— Пенелопе! Продължи да викаш, за да следвам гласа ти.

— Бен…

Преди да чуе името си докрай, той си пое дълбоко въздух и се устреми напред. Тя беше още жива. През няколко метра продължи да вика името й и най-после я видя.

— Боже! — С треперещи ръце я придърпа към себе си. Риташе енергично, за да се задържат на повърхността. Тя обгърна лицето му с длани и го целуна. Макар да не биваше да се бавят, той й отвърна със същото. — Слава богу — въздъхна той, когато устните им се откъснаха. — Слава богу, намерих те…

— Клери — успя да промълви тя. — Той ме бутна…

— Знам. — Вратовръзката му се бе разхлабила при плуването и той я изтегли от врата си. — Денят е чудесен за плуване, лейди Атертън, но мога ли да те убедя да излезем на брега?

— Определено, милорд. — Тя леко се засмя. — Накъде е?

Той се огледа.

— Натам. — Намота вратовръзката около китката й. — Можеш ли още да плуваш?

Тя имаше изплашен вид, но кимна. Той притегна примката и притисна пръстите й към нея. Кожата й бе леденостудена и тя видимо едва се държеше на повърхността. Досети се, че дебелата й рокля я тегли като котва надолу. — Ще те дърпам. Не пускай, чу ли?

— Няма. — Заля я вълна. Тя изплю водата от устата си и заяви: — Няма да допусна… да се… удавя.

Решителният й тон го накара да се усмихне.

— Това е жената, която познавам. Готова ли си?

Стисна другия край на вратовръзката. Тя кимна и той заплува към брега.

Сега, когато я влачеше, трябваше умно да разпределя енергията си. Усети как от студа краката и раменете му са на път да изтръпнат. Направи няколко маха, после остави течението да ги повлече. Изведнъж си даде сметка, че знае къде се намират. Течението ги бе отнесло точно до мястото, където като момче преплуваше реката. Тук тя му бе позната до болка. Огледа се и зърна скалата съвсем близо до брега, от която щеше да се възползва. С помощта на вратовръзката притегли Пенелопе.

— Виждаш ли онзи голям камък? — Тя се огледа вяло. Устните й бяха посинели, а погледът — замъглен. Той леко я шляпна по бузата. — Отиваме натам. Чуваш ли ме? Течението ще ни носи до един момент, а после, когато приближим, ще плуваме с всички сили. Сега се отпусни и остави течението да те носи. Разбра ли ме? — Тя се взираше невиждащо в скалата. Той отново я шляпна, този път по-силно. — Пенелопе! — Хвана я за брадичката и я накара до го погледне. — Почти стигнахме. Остава още съвсем малко, скъпа. Мисли си как Клери трябва да умре. — Нещо блесна в очите й. — На мен ми се ще да бъде изкормен.

— Да бъде удавен! — Опита се да се усмихне. — В помийна яма.

— Още по-добре! — засмя се той.

Тя видимо бе изтощена. Виждаше как се бори да си държи главата над водата. Добре: щяха да се оставят на течението. Така ще спести малко сили и когато му дойде времето, ще я изтегли на брега.

— Хайде, Пен. Почти успяхме.

Не добави, че излизането на брега е само първото препятствие. Щяха да са сред гората, която някога изследваха със Себастиан Вейн, преди Лудия Майкъл да продаде осемдесет акъра на Стратфорд за смешната сума от петдесет лири стерлинги. Никой не бе влизал там от десетина години, а това означаваше, че с Пенелопе ги чака мъчителен път до Монтроуз Хил Хаус. Не знаеше как ще откликне Себастиан, но Абигейл със сигурност щеше да помогне на сестра си. Ако го прогонят по подозрение, че е действал в комбина с баща си и Клери… Важното е да приютят Пенелопе. Ще им е вечно благодарен за това. Вече се намираха близо до скалата.

— Хайде, Пенелопе, плувай — насърчи я той. — Остават няколко метра.

Тя кимна леко и раздвижи ръце. Раменете му горяха; десният му крак бе на път да изтръпне. Все едно плуваше в захарен сироп. Течението се опитваше да го отнесе надясно. Когато най-после усети калта под краката си едва успя да се изправи и да се обърне, за да изтегли Пенелопе. Сърцето му спря, когато я видя. Косата й бе разпиляна по лицето, очите й бяха затворени, а устните — леко разтворени. За миг не различи дали диша.

— Пенелопе! — Изправи я на крака. — Събуди се!

В отговор тя се наведе, разкашля се и изплю голямо количество вода.

— Никога вече няма да вляза във вода — обяви тя тихо. — Нито ще се кача в лодка.

Той се засмя, обзет от неистова радост. Прегърна я и я целуна по челото.

— Не те виня.

Помогна й да направи няколкото крачки до брега; не беше лесно, защото калта засмукваше краката им. Най-после стъпиха на твърда земя.

Но там се сблъскаха с нов проблем. Вятърът не беше утихнал и режеше през мокрите им дрехи като нож. Пенелопе се разтрепери и той се огледа за какъвто и да е заслон. В почвата до скалата зърна процеп. Насочи я натам.

— Трябва да се подсушим — обяви той и разтърка енергично раменете й. — После ще изкачим хълма и ще видим дали сестра ти приема гости.

— Толкова ли сме близо до Монтроуз Хил Хаус? — попита тя завалено.

— Да — излъга той.

Процепът се оказа не това, което изглеждаше. Бенедикт отмести няколко сухи клона и видя, че продължава навътре. Тук, неизложен пряко на вятъра, му стана малко по-топло. Влизайки по-дълбоко навътре дори изпита чувството, че кухината продължава. Протегна ръка встрани, но не напипа нищо. Наподобяваше пещера. В следващия миг ритна нещо и то се търколи по земята с метален звук.

— Чакай малко.

Наведе се и заопипва наоколо. Откри фенер, а след малко напипа кремък и торбичка прахан.

— Не мърдай — посъветва той Пенелопе. Почти не различаваше светлата й фигура. — Ще се опитам да запаля фенера.

След няколко опита във фенера най-после заигра тънко пламъче. Пенелопе седеше на пода, облегната на камъка, където я остави. Той вдигна фенера и тя впи жаден поглед в светлинката.

— Трябва да те подсушим.

Обърна я и започна да разкопчава копчетата на гърба й. Белият вълнен плат беше посивял и подгизнал от водата. Най-накрая, в стремежа си да махне мократа дреха от гърба й възможно по-бързо, направо раздра роклята. Тя остана по прозрачни долни дрехи. Той метна роклята настрана и започна да сваля бельото й едно по едно.

Изстискваше всичко старателно, преди отново да го сложи на гърба й. Все пак влажни дрехи бяха малко по-добре от мокри дрехи.

— Направи същото и за себе си — посъветва го тя през тракащи зъби и отново се отпусна на пода.

По-скоро за да не й противоречи, той свали ризата си и я изцеди доколкото успя. Мъждукащата светлина осветяваше само на метри от фенера и дъното на процепа не се виждаше.

— Чакай тук — заръча й той. — Сега ще се върна.

— Къде отиваш?

Той коленичи за бърза прегръдка.

— Щом намерих фенер, защо да не открия и друго полезно нещо? Това тук прилича на малка пещера.

— Ще дойда с теб…

Тя понечи да стане, но той я спря.

— Почини си. Поеми си въздух. Тепърва ни чака катерене по хълма. Обещавам ти да не се бавя.

Само миг и тя се предаде. Бенедикт въздъхна облекчено. Ако го бе умолявала, той не знаеше дали щеше да я остави сама. Импулсивно я целуна.

— Почини си, скъпа — прошепна отново той, взе фенера и изчезна в мрака.

Наистина се оказа малка пещера. Коридорът бе тесен, но само в началото. Остана удивен: колко пъти бе претърсвал този бряг и сам, и със Себастиан, без да открият нищо? Запита се дали не води до загадъчното грото при Харт Хаус, но отхвърли идеята. Беше прекадено близко до водата и вероятно се наводняваше от време на време. А и нали Пенелопе обеща да му покаже тайнствената пещера? Вдигна фенера по-високо. Като пристигнат невредими в Монтроуз Хил Хаус, ще й напомни дадената дума.

С една ръка се подпираше на стената, за да не загуби равновесие. Подът беше неравен и на няколко пъти настъпи остри камъчета, които болезнено го убодоха през чорапите. Стената завиваше и той се озова в началото на ширнала се пред него кухина. Бенедикт завъртя фенера, но не различи почти нищо; пламъчето беше много малко, а пространството — обширно. Но все пак имаше нещо…

Насочи светлината натам. Оказа се парче платно. Тръсна го, смаян от размера му, и събори нещо друго. Огледа се по-внимателно и забеляза разхвърляни ракитови сандъци; някои бяха отворени и около тях имаше слама. Смая се от странната колекция, взе платното и се върна при Пенелопе.

— Не знам кое е по-страшно — обяви тя с треперещ глас, когато го видя да се появява от коридора. — Вятърът или тъмнината.

— Вятърът — отсъди той. Помогна й да се изправи и я зави с платното.

Беше грубо и твърдо, но щеше да я пази от вятъра. — Няма нищо страшно в тъмнината.

Сините й очи бяха огромни, когато го погледна.

— Има. Когато паднах във водата, беше много тъмно. Никога не съм се чувствала толкова самотна.

Да, точно така е било. Слава богу, че онзи негодник Клери се появи на палубата. Ако Бенедикт не бе съобразил навреме, че тя е в реката… Прогони мисълта от съзнанието си. Дотук само я бе измъкнал от водата. Без топли дрехи и огън и двамата рискуваха да си навлекат ужасни болести. Притисна устни към слепоочието й.

— Не си сама. Нито сега, нито в бъдеще. Тръгваме към дома на сестра ти, където ни чака топла вана, горещ чай и уютно легло.

Тя кимна и се облегна на него. Той преметна ръката й през врата си, хвана я през кръста и излязоха в нощта.