Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (26)

Глава 25

Пенелопе се опасяваше, че през тази нощ един от тях ще умре.

Мисълта я преследваше, откакто се озова във водата. Отначало я прогони, изпълнена със справедлив гняв и решителност Клери никога да не получи удовлетворението да се отърве от нея така лесно. Духът й отново се повдигна, когато Бенедикт я намери: вече не беше сама, а той познаваше реката. Обещанието му, че ще прекарат нощта в безопасност и на топло у Абигейл — и думите за отмъщение, които отправи по адрес на Клери — й дадоха нови сили.

Ала те почти се стопиха, докато стигнат брега. Каза, че е в състояние да продължи да плува, но крайниците й бяха вдървени. Беше замаяна, трудно съобразяваше и разсъждаваше и не чувстваше почти нищо. Едва чу гласа на Бенедикт, който я насърчаваше, и изпита огромно облекчение, когато най-после я изтегли на брега. Почти не усещаше как се движи тялото й, но лък отчетливо чуваше тракането на зъбите си, докато вятърът проникваше през мокрите й дрехи.

Не бе обикаляла наоколо колкото сестра си, но и Пенелопе се бе разхождала из гората. Знаеше, че Монтроуз Хил Хаус се намира на върха на хълма. Сега се налагаше да го изкачат, облечени във влажни дрехи и съпровождани от пронизващ вятър. Като молец, привлечен от светлината, мислите й се въртяха единствено около тези няколко факта. Нямаше сили, едва ходеше. Бенедикт, току-що преплувал бурна река, влачейки и нейната тежест, вероятно бе още по-изтощен.

А после взе фенера и я изостави. Тя се притискаше към камъка и се опитваше да спре ужасното треперене, затворила очи, за да не се взира в тъмнината. Небето отвън бе тъмно като нощта наоколо, а слабата светлина от фенера изчезна заедно с Бенедикт. Беше на метри от нея и скоро щеше да се върне, знаеше го, но й бе трудно да не се чувства абсолютно сама.

Не се оказа права по отношение на много неща. Нямаше как да не го признае. Лорд Стратфорд беше далеч по-ужасен, отколкото очакваше. Едно бе да си строг, а и много бащи биеха децата си. Когато Бенедикт й разказа за изтърпените наказания като момче и дори като юноша, тя лекомислено ги сравни с няколкото пъти, когато баща й наби брат й. Бенедикт сподели, че графът не проявява милост към никого, а тя приписа поведението му на типичната за титулуваните аристократи арогантност. Изразената от съпруга й надежда тя и Стратфорд да не се срещнат никога я накара да се замисли дали той не се срамува донякъде от нея. Не се оказа права; никак, никак даже.

Дори Бенедикт да искаше да я държи далеч от графа, защото бракът с нея е позор за него, тя трябваше да се радва, че няма да има нищо общо с баща му. Вместо това сметна за най-добре да му се опълчи, та да му покаже решимостта си никога да не попадне под строгия контрол, който упражнява върху семейството си. Ако Бенедикт се бе оженил за нея, защото зестрата й го освобождаваше от влиянието на графа, не беше ли редно да го демонстрира? Проявата на слабост само насърчава грубияните.

Вместо това графът я примами на яхтата, за да предостави на Клери случай да я тормози с въпроси — и не само — за местонахождението на Оливия. Нищо чудно графът да е бил подведен относно истинската същност на Клери; или да има благородна и почтена причина да иска да говори с Оливия. Но всеки път, когато проявяваше снизхождение към мотивите на графа, се оказваше грешка; налагаше се да приеме, че Стратфорд е толкова безскрупулен, колкото и Клери.

По страните й се стичаха сълзи. Тя предизвика този кошмар, защото пренебрегна предупрежденията на Бенедикт; безразсъдно си въобрази, че знае как да се справи с графа по-добре от сина му, и от упоритост да не сподели с никого как я нападна Клери. Каква полза да спазва даденото на Оливия обещание, ако това ще доведе до нейната смърт; или още по-лошо: до смъртта на Бенедикт?

Чу стъпките му при завръщането и светлината от фенера изплува в тъмнината. Бързо изтри сълзите си. Понеже и без това беше мокра, надяваше се да не проличи, че е плакала. В момента не заслужаваше състрадание. Ала чувството й за вина се засили, когато той я вдигна на крака и й нашепна утешителни думи. Бе намерил нещо грубо и твърдо, за да я загърне, а той продължаваше да стои по мокра риза и панталони. Когато я увери, че не е сама — сега или в бъдеще — говореше искрено. Ако сега тя прояви слабост, той ще се опита да я носи на ръце и така и двамата ще бъдат обречени. Прегънала го през раменете, тя мислено се закле: ще стигне до върха на хълма заради Бенедикт, ако не заради себе си. Прекадено много го обичаше, за да не го направи.

Когато усещаше, че забавя крачка или искаше да помоли да си починат, тя се насилваше да каже нещо оптимистично. Чувстваше се по-добре, ако Бенедикт не се притеснява за нея и затова искаше да си придаде непринуден вид. Но когато най-после се изкачиха на малко възвишение и видяха къщата пред себе си, тя се разплака.

— Знам, любима, знам. — Бенедикт спря, за да си поемат дъх и двамата. Притисна лицето й към гърдите си. — Казах ти: ще успеем.

Въпреки сълзите си тя леко се засмя.

— Бях готова да се обзаложа, че няма…

Прегърна я по-силно.

— Значи аз спечелих, така ли? — Целуна я дълго и чувствено. — Никога не съм искал повече да се озова в леглото с теб, отколкото в този момент.

Тя пак се засмя тихо.

— А аз никога не съм била по-склонна да те последвам. Малко би ме забавила единствено една гореща вана.

— Ако Вейн има вана, в която и двамата да се поберем едновременно, веднага ще я откупя от него, независимо от цената. — Целуна я още веднъж. — Да вървим ли?

Пенелопе успя да се задържи на крака само защото не откъсваше очи от широката входна врата. Почти стигнахме, повтаряше си тя след всяка крачка. Бенедикт вече трепереше, а тя почти бе спряла. Надяваше се това да е добър признак и отказа да разсъждава повече в тази посока.

Наложи се Бенедикт да потропа няколко пъти, преди вратата да се отвори. Изгледа ги озадачена жена.

— Да?

— Госпожа Вейн — едва промълви Бенедикт.

Пенелопе усети как се изплъзва от прегръдката му. Ръцете й не й се подчиниха, когато се опита да се задържи за него.

— Сестра й… За малко не се удави…

Платното се свлече, докато тя се спускаше към земята; вятърът я пронизваше като нож. Тя искаше само да се сгуши на земята и да заспи.

— Пенелопе!

Писъкът на Абигейл прекъснаха всякакви по-нататъшни негови обяснения.

Следващите няколко минути почти й се губеха; настъпи някакво суетене, някой я вдигна, внесе я вътре и се качи по стълбите.

— Бен… — простена тя и протегна ръка.

Не ме оставяй, искаше да помоли тя. Ела с мен. Прости ми, задето ти нямах повече доверие.

— Себастиан е при него. — Абигейл вървеше до нея, но избърза, за да отвори вратата за онзи, който я носеше. — Джоунс, сложи я на леглото и се погрижи за лорд Атертън. Какво стана?! — Щом вратата се затвори зад прислужника, сестра й започна да сваля малкото й останали дрехи. — Пенелопе, събуди се! Говори ми!

— С какво да помогна? — попита друг разтревожен женски глас.

— Донеси още кърпи и ги сложи до камината. — Не особено нежно Абигейл теглеше ботата й. — Приготви горещ чай за двамата ни гости и приготви леглото в стаята в дъното на коридора. И ми донеси ловния нож на господин Вейн. Не мога да й сваля ботите!

Пенелопе отвори очи.

— Бен… Къде е той…

— Не се съмнявам, че Себастиан вече го е натикал в камината.

— Не! Не бива да прави нищо на Бенедикт…

Опита се да се надигне, но сестра й я задържа.

— За да го стопли, Пен — обясни тя нежно. — Какво стана?

Очите й отново се напълниха със сълзи. Сега, когато Бенедикт не я виждаше, тя не се опита да ги спре.

— Бяхме на яхтата… На яхтата на Стратфорд. Искаше да отидем в Стратфорд Корт. Бенедикт се съпротивляваше, но аз настоях заради майка му.

Госпожа Джоунс се върна и Абигейл започна да реже връзките на ботите й.

— Лорд Клери се оказа на борда и ме бутна в реката. Питаше къде е Оливия, аз не му отговорих и той ме бутна. Бенедикт скочи след мен. Наложи се да плуваме и… Аби, течението беше страшно силно. — Така силно хлипаше, че сестра й едва ли разбираше и думичка, но трябваше да си излее душата. — Не знаех дали ще се измъкнем. После се наложи да изкачим хълма и съм толкова уморена… Не знам дали някога ще имам сили да помръдна…

— Замълчи — прекъсна я Абигейл. Беше успяла да разреже и двете връзки по време на истерично поднесения разказ на Пенелопе. — В състояние си да направиш поне още няколко крачки. Госпожа Джоунс вече ти е приготвила гореща вана и ще се киснеш в нея, докато не заприличаш на варено яйце.

Помогна на Пенелопе, вече само по долна риза, да се изправи. С икономката я настаниха във ваната. Водата й се стори вряла; още по-силно се разплака, като усети как я щипят пръстите на краката и ръцете. Абигейл метна топла кърпа върху раменете й и я притисна надолу, докато гърдите и ръцете й се потопят.

Постепенно тръпките отминаха, а с тях и разтърсващите хлипания. Облегна глава върху рамото на сестра си. Чувстваше се изтощена до степен да не може да говори.

— Кажи ми пак: кой те бутна? — прошепна Абигейл и нежно я погали по главата.

— Лорд Клери. — Оливия ще трябва да я разбере. Пенелопе не смяташе да пази повече никакви тайни. — Заплашва Оливия. Тя ми сподели, че има план как да се спаси от него, но напусна Лондон, а Клери иска да разбере къде е. Той спомена, че лорд Стратфорд желае същото. — Гласът й потрепери. — Нямам представа какво искат от нея, но се опасявам, че тя е в опасност…

Абигейл й направи знак да се успокои.

— Не се притеснявай за Оливия сега. Значи Клери те бутна от яхтата? Сигурна ли си, че е нарочно?

Пенелопе кимна. В този момент я погледна в лицето и тя никога нямаше да забрави изражението му.

— И Бенедикт ли бутна? Не ми се вярва лорд Стратфорд да допусне подобно нещо.

— Не знам. — Спря отново напиращите сълзи. — Но той ми спаси живота, Абигейл. Нямаше да се справя без него.

— Казах ти, че е по-добър, отколкото го смяташ — усмихна се сестра й. Пенелопе се загледа в пламъците в камината. Така беше. Още нещо, за което не се оказа права.

— Знам… Обичам го, Аби. И исках той да се влюби в мен почти от първия миг, когато го видях. Исках да го мразя за причиненото на Себастиан, но дори и тогава го желаех. А сега… Сега разбирам защо се е държал така. При онова чудовище, баща му, как иначе да се държи? А аз съм ужасна. Смятах, че по-добре от него знам как да постъпва. Как ще ме заобича след нещата, които му наговорих?

Абигейл й подаде кърпичка, защото Пенелопе пак подсмърчаше.

— Прекалено строго се съдиш, според мен.

— Може би…

Въздъхна, но най-после бе напълно откровена.

След дълъг престой във ваната и две чаши горещ чай Абигейл й помогна да излезе и я облече с дебела нощница. Среса косата на Пенелопе и я сложи да легне, като отхвърли възраженията на сестра си, че й предоставя своето легло.

— Мама ми даде мебелите от стаята ми в Харт Хаус. Сега разполагаме с предостатъчно легла. — Подпъхна завивките под Пенелопе. — Със Себастиан ще бъдем в дъното на коридора. — Разпали огъня в камината и разтреби стаята. На излизане спря на прага. — Да приготвят ли второ легло за Бенедикт?

— Не! — отвърна тя без колебание.

Надяваше се той да пожелае да дойде, след като се съвземе от шока, че едва не се удави заради нея.

По някое време вратата се отвори и шумът я изтръгна от неспокойния й сън. Беше се борила да държи очите си отворени, за да го посрещне, ако той дойде.

— Бен… — промълви тя и се опита да се надигне, макар да усещаше тялото си сковано.

— Да. — Мушна се под завивките и се сгуши в нея. Плъзна устни по шията й. — Тук съм.

— Слава богу. Толкова се изплаших…

— И аз не бях спокоен през цялото време. — Целуна я отново и пак я придърпа в прегръдките си. — Откъде да предположа, че детските ми лудории да плувам в реката ще се окажат толкова полезни?

Тя се опита да се засмее, но излезе нещо като изхлипване.

— Съжалявам, съжалявам. Аз съм виновна…

— Не! — отсече той. — Не говори така. Единствен Клери е виновен…

Не съвсем. Бенедикт неволно млъкна. Пенелопе се досещаше какво си мисли. И баща му имаше вина, въпреки че не той я бутна в реката. Тя преглътна.

— Но аз настоях да се качим на яхтата. Ти се оказа прав. Трябваше да откажем…

— Ще ми се да бяхме — въздъхна той. — Но нито ти, нито аз имаше откъде да знаем. Доводите ти бяха логични. Приех ги. Ако ти си виновна за неволно предложената лоша насока на действие, аз съм още по-виновен, че се съгласих, защото отлично знам какъв е баща ми.

— Иска да открие Оливия — промълви тя. — Оливия Таунсенд е жената, която Клери заплашваше вечерта, когато ти ме спаси от него. Тя ми поиска двеста паунда, за да напусне Лондон. Клери настояваше да му кажа къде е и каза, че и баща ти иска да знае.

— И двамата да умрат без надежда за възкресение, ако зависи от мен.

— Той ме бутна, защото не му казах къде е… — Обърна се да го погледне. — Клери ме причакваше в салона.

— Знам. Пенелопе, ако имах представа, че е на борда, нямаше да стъпим на яхтата, независимо от заплахите на баща ми.

Тя неволно потрепери.

— Какво ли ще предприемат сега?

Бенедикт придоби мрачно изражение.

— Не знам, но няма да имат възможност отново да те наранят.

— А майка ти?

Докосна с пръст устните й.

— Вярвай ми, дори да се наложи повече никога да не я видя.

— Ти ми спаси живота — прошепна тя.

— Толкова ли си изненадана? — Той се усмихна. — Да не си очаквала друго?

Тя затвори очи.

— Не знам…

— Скочих, щом разбрах, че си във водата. Молех се да не е прекалено късно. Слава богу, че умееш да плуваш.

Пенелопе си припомни всичките си лоши помисли по негов адрес и отправените към него хапливи забележки. А той рискува живота си за нея. Гърлото й се сви, като си помисли колко близко бяха до смъртта. Вкопчи се в нощната му риза.

Той явно усети онова, което тя не изричаше.

— Обичам те, Пенелопе. — Притегли я в прегръдката си. — Достатъчно силно, за да умра за теб.

За миг тя не помръдна. След това възкликна:

— Какво?!

— Обичам те. — Опря чело в нейното. — Веднъж спомена, че това е най-важното в един брак…

— Но ти не ми повярва.

Той бавно поклати глава.

— Не бях виждал брак, изграден на базата на любов и уважение. И не очаквах да видя.

Тя избягна да го погледне. Постави ръце върху гърдите му, когато той се опита да я притегли по-близо.

— Но ти дори не ме искаше. Въобще не съм типът момиче, за което искаше да се ожениш.

— Така е, но не очаквах и да обичам съпругата си. Не помниш ли какво търсех? Приятна, дружелюбна компаньонка. Някоя, достатъчно красива, за да я поглеждам с удоволствие, мила, за да не ме влудява, и сговорчива, за да не спори с мен или да ми възразява. — Тихо цъкна с език. — Що за идиот съм бил.

— Такъв, който не искаше да го тормозят и да го изкарват извън кожата — напомни му тя.

— Да, вярно — промърмори той, а на устните му се появи усмивка. — Измъчван от похотливи, сластни мисли за теб в леглото ми. Влудяван от твоята прямота и жажда за приключения. Но и очарован от твоите изблици. Впечатлен, във висша степен, от предаността ти към приятелите. И дълбоко трогнат от способността ти да обърнеш гръб на своето неодобрение към мен и да проявиш готовност да направиш брака ни щастлив дори след положеното лошо начало.

Лицето й гореше.

— О, да, беше голям подвиг… — Млъкна за малко. И продължи тихо: — Не бива да се шегувам с това. Така ли не го разбра? Влюбих се отчасти в теб, още когато за пръв път стъпи в Харт Хаус.

— Така ли? — попита той с интерес. — Разкажи ми повече.

— Ти беше най-привлекателният мъж, когото съм виждала…

— А сега?

Тя се изчерви.

— И още си. Дори повече оттогава. Още не те бях виждала гол…

Той изръмжа доволно.

— Но ти не ме забелязваше. Дори когато флиртувах с теб и те предизвиках да търсим призраци в Хамтън Корт.

Веждите на Бенедикт се стрелнаха нагоре.

— А аз си мислех, че отрязана ми глава ще бъде поставена на поднос, ако се опитам да направя нещо!

— Но определено не ме искаше тогава.

Той легна върху нея.

— След логичен, пресметлив анализ прецених, че сестра ти е по-безопасен избор. Знаех: оженя ли се за теб, няма да имам и миг спокойствие. Ще прекарам остатъка от живота си в четене на скандални брошури… — Пъхна ръка под завивките и започна да тегли нощницата й нагоре — … да се питам колко дръзка би била, когато се любим…

Тя изви гръб и обгърна врата му, докато той се наместваше между краката й.

— И да се побърквам от желание по теб… От целувките ти… И дори от язвителните ти коментари.

Целуна я.

Пенелопе сепнато си пое въздух, когато ръката му се плъзна по корема й. Трябваше вече да е дълбоко заспала след изпитанието през последните няколко часа. Вместо това кожата й настръхваше, където пръстите му я докосваха, и тя го искаше вътре в себе си повече от всеки път досега. Искаше той да я люби, докато всички спомени от този ден се заличат от съзнанието й, а тялото й се изтощи напълно от наслада, а не от застрашаващи живота й опасности. Обви кръста му с крака и го придърпа.

— Стига и ти да ме обичаш, няма причина да ти отказвам никое от тези неща.

Той се засмя и проникна така силно в нея, че се сляха в едно цяло.

— Докато ти ме обичаш, няма да се отказвам от тях.