Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (12)

Глава 11

Бенедикт се върна в казармата объркан.

Не очакваше Пенелопе да приеме предложението му, като се престори на облекчена и благодарна. Познаваше я.

Нещата обаче въобще не се подредиха според очакванията или надеждите му. Възнамеряваше да я очарова, да я убеди, дори да я склони поне донякъде. За момент изглеждаше сякаш постига успех. В отговор на въпроса му дали наистина го ненавижда, тя не успя да се насили да потвърди. Когато обяви, че Клери трябва да бъде прегазен от карета, той едва не избухна в смях. Каквито и недостатъци да притежаваше Пенелопе, определено имаше бърз ум.

Накрая обаче го насочи към него и категорично му отказа.

Луд ли бе да си постави такава цел? Да, някога се разбираха добре, но нищо чудно да е било нейно моментно настроение. Сети се за онзи летен ден, когато компанията им отиде до Хамптън Корт. Бенедикт подхвърли разни измишльотини за призраци в замъка и Пенелопе веднага пожела да се разходят из коридорите. Точно такива неща обичаше като момче и двамата се отправиха натам, докато другите се разхождаха из градините. За миг всичко изплува съвършено ясно в съзнанието му: маранята в горещия ден, тишината в коридорите, изражението на лицето й, когато той постави показалец върху устните си, хвана я за ръка и я поведе по затворения за посетители коридор. В продължение на час той и Пенелопе бродеха вътре, шепнеха и се смееха заедно, като от време на време вървяха хванати за ръка, докато търсеха по-тихи или тъмни коридори, където да открият евентуални привидения. През онзи ден нищо в поведението й не подсказваше, че не го харесва; тя не само го накара да се усмихва, но и да се смее на глас; не само не се отказа от компанията му, а тръгна с него щастлива и с готовност. За пръв път се запита какво ли щеше да стане, ако бе насочил вниманието си към нея, а не към сестра й…

Е, най-добре да й даде малко време да поразмисли. Независимо дали го харесва или не, Бенедикт очакваше решимостта й да се справи сама да се изпари, когато клюката се разпространи.

Този момент настъпи непосредствено след вечеря във вид на бележка от Томас Уестън. Бенедикт я разгърна и вирна вежди, когато видя подписа. Беше кратка и лаконична; определяше му среща в Грийн Парк на следващата сутрин, без да уточнява за какво ще говорят.

Бенедикт изучава текста няколко минути. Възможно е Пенелопе да е съжалила за отговора си, да е казала на баща си и сега той да иска да обсъди с него направеното днес предложение. Но тогава щеше да получи по-обстойна и по-кротка покана. Това безапелационно повикване говореше за друго.

Нищо чудно да се окаже женен за Пенелопе и то по-скоро, отколкото очакваше.

Пристигна в парка навреме, но Томас Уестън вече беше там. Крачеше напред-назад с наведена глава и ръце на гърба. Бенедикт слезе от коня.

— Добро утро, сър.

Уестън го погледна.

— Атертън. — Направи неопределен жест с ръка. — Имам нужда да повървя.

Бенедикт закрачи редом до него. Изчакваше.

— Досещаш се, предполагам, защо искам да те видя — обяви Уестън след минута.

Бенедикт промърмори, че има някаква идея.

— Имам да ти казвам няколко неща — подхвана събеседникът му с поглед вперен право напред. — Не са подходящи за женски уши, а в моята къща някоя от дамите все някак успява да чуе всичко. Паркът ми се стори по-безопасен. — Хвърли мрачен поглед на Бенедикт. — Откровено казано, никога не съм си представял, че ще водя този разговор с джентълмен от твоя калибър, но ако като баща на две дъщери съм научил нещо, то е: нищо не става така, както съм предполагал. Разговорът ни преди няколко месеца, когато поиска ръката на Абигейл, протече точно както очаквах. — Вдигна безпомощно ръце. — Това трябваше да ми послужи за първо предупреждение. Аби е разумно, интелигентно момиче, но реши ли нещо, няма сила, която да я спре. Напълно пренебрегнах нейната целеустременост. — Отново погледна Бенедикт. — Няма да направя същата предполагаема грешка по отношение на Пенелопе.

Май беше подходящо да разясни обстоятелствата.

— Сър, когато поисках ръката на дъщеря ви Абигейл, го направих с най-благородни подбуди.

— Така мислех и аз.

Уестън спря и го изгледа. За миг Бенедикт се запита дали Уестън не го е привикал в Грийн Парк, за да го застреля и да хвърли тялото му в някой отдалечен ъгъл. В момента мъжът пред него изглеждаше напълно способен на това.

— Но сега сме тук заради определено не толкова благородни подбуди, които имаш към Пенелопе.

— Моля?

По дяволите! Нима Клери все пак е замесил и него в скандала? Така с най-голяма сигурност щеше да привлече вниманието — и гнева — на баща му, а Бенедикт се надяваше да избегне точно това.

— Чух какво се говори из Лондон. — По брадичката на Уестън заигра тик. — Знам какво разправят хората за нея. От съпругата си разбрах, че си бил с Пенелопе вечерта, когато… — Гласът му изневери и едва довърши: — Не съм глупак, Атертън.

— Не, естествено, сър. — Смело посрещна мрачния поглед на Уестън. — И аз чух слуховете. Предупредих я какво може да се случи.

— Отговори ми честно. — Гласът на по-възрастния мъж потреперваше от гняв. — Искрен ли си? Съблазни ли дъщеря ми? Нанесе ли й най-голямото унижение?

В този момент на върха на езика на Бенедикт бе да разкрие какво е участието на лорд Клери. Не той бе посягал на дъщерята на Уестън и не виждаше причина да поеме вината; но премълча. Ако я издаде, няма да я спечели.

— Не. Давам ви дума: не съм.

— Но това се мълви из Лондон — парира го Уестън. — Били я заварили в силно компрометиращо положение. Не свързват името ти със случката, но едва ли ще мине много време, преди и това да стане.

Бенедикт се поколеба. Немислимо бе въобще да не се защити, но една неуместна дума в момента щеше да провали шансовете му. Друг тип баща щеше да го призове на дуел. Очевидно Уестън не възнамеряваше да се стига дотам.

— Човекът, пуснал клюката, го е направил поради засегнато честолюбие. Госпожица Уестън бе малко раздърпана след… подхлъзването на стълбището, когато се появих и й предложих помощта си.

— Подхлъзване — повтори Уестън мрачно. — Видях я. „Раздърпването“, както възпитано се изразяваш, не се дължи на подхлъзване по стълбите. — Улови изписаната за миг изненада по лицето на Бенедикт и кимна енергично. — Знам, тя ни излъга. Понякога Пенелопе го прави. Обикновено лъжите й са безобидни, а и Бог ми е свидетел, че като млад често сервирах такива на баща си. Напълно заслужавам моите деца да ми отвърнат със същото. Признавам: допускам го. Тя е най-малката и винаги съм имал особена слабост към нея. Но съм готов да направя всичко, за да я защитя, Атертън, без да се съобразявам с последствията.

Бенедикт ясно долови заплахата. Благодарение на баща си се бе научил да схваща скритите опасности и не се затрудняваше да подхване почтителен тон, който даваше резултат пред графа.

— Напълно разбирам, сър. И затова още повече ви се възхищавам. Но се опасявам… — направи пауза, за по-голям ефект: — Госпожица Уестън не искаше да ви разтревожи, но в този случай бе грешка да спести истината.

— Обикновено така постъпва — измърмори Уестън. — Какво всъщност стана?

— Бих казал, но й дадох дума да премълча — отвърна виконтът. — Само като джентълмен на джентълмен: виновникът не е за подценяване, уверявам ви.

Уестън го изгледа свирепо. За пръв път Бенедикт изпита благодарност към баща си. Изпепеляващият поглед на човека насреща въобще не можеше да се мери с безмилостното вторачване на графа, който превръщаше всяка пукнатина в самоувереността му в открита рана. Уестън обичаше дъщеря си; приемаше слабостите й и искаше да я защити, независимо от лъжата. Това обясняваше кръвнишките му погледи днес. Бенедикт откри, че му се възхищава за поведението. Щеше да ги понесе спокойно и търпеливо. Запита се дали Пенелопе оценява докрай баща си. Явно не, щом не му се бе доверила и не бе споделила как я е заплашил Клери.

— Опасявах се от това — призна Уестън накрая. — Приказките, които чух, не са брътвежи на скучаещи дами. Съпругата ми разказва по-забавните клюки: напориста девойка принуждава мъж да се ожени за нея, след като е позволила на глупака да открадне някоя и друга целувка. Златотърсачи подвеждат неблагоразумни момичета да мислят, че са влюбени в тях, и ги уговарят да им пристанат. Пенелопе не е такава. Нито аз бих прибързал да дам дъщеря си на някой, способен на подобна глупост. Но сегашната история… Атертън, не мога да се примиря. Обвиняват дъщеря ми в безпътство, каквото би накарало и моряк да се изчерви. Ще стане мишена на всеки женкар и негодник в Лондон. Почтен мъж няма да я погледне.

Бенедикт изчакваше.

— Кой разпространи тази история? — настоя Уестън след малко. — Знаеш кой е. Кажи ми и аз ще се разправя с него, докато публично не оттегли клеветата.

— Едва ли ще го направи. — Не допускаше Клери да оправдае никога злословието, независимо какво ще му причини Уестън. — Всеки опит да го постигнете ще развърже още повече хорските езици.

Уестън изръмжа тихо и продължи да крачи едва сдържайки гнева си.

— Възможностите, които ми остават, никак не са по вкуса ми.

Най-вероятно бяха две. Едната: Пенелопе да напусне града за известно време. Това обаче криеше опасността клюките да бъдат приети за истина. Макар самата Пенелопе да предложи да изчезне от града, той се съмняваше дали ще го направи. По-лесно му беше да си представи как напада лорд Клери с ръжен, отколкото да се оттегли опозорена в провинцията.

Втората възможност бе да се омъжи. Бенедикт предполагаше, че Томас Уестън е по-склонен тя да се осъществи. Достатъчно бе Бенедикт да постъпи според повелите на честта. Понеже напълно съвпадаше с неговите желания, той нямаше никакви възражения. Не така се бе надявал да постигне целта си, но целта оправдаваше средствата…

— Проблемът е, че Пенелопе не държи особено на теб. — Уестън спря и отново се обърна с лице към него. — Или поне така твърди. Не бих дал детето си на човек, когото не иска, но и няма да стоя пасивно, докато тя потъва в позор и срам. Ти, сър, си разрешението на моето затруднение. Или ми кажи името на клеветника, който разпространява лъжи за дъщеря ми, или ме убеди, че ще я направиш щастлива.

— Няма да направя нито едното, нито другото, преди да говоря с Пенелопе.

Сърцето на Бенедикт се сви. Сети се как Пенелопе се разсмя, когато й спомена шепнешком за палавите призраци от времето на династията на Тюдорите; припомни си как се изчерви, когато Франсис Локуд я обвини, че го иска за себе си. Антипатията й май не бе толкова дълбока, колкото твърдеше.

Но и не бе от особено значение. Тя бе в окаяно положение, а той — единственият й съюзник.

Уестън кимна.

— Добре. След разговора обаче бъди готов да направиш или едното, или другото. Иначе последствията няма дати се понравят, обещавам ти. — Махна с ръка подканващо. — Хайде, нямам време за губене.

* * *

Пенелопе нямаше да признае доброволно, но бе дълбоко благодарна на лорд Атертън за едно: предупреди я насаме за кошмара, който бе на път да разруши живота й, и разполагаше с малко време, за да се окопити.

Щом с майка й се прибраха от пазар, написа и изпрати тревожно писмо на сестра си. В резултат Абигейл пристигна на площад „Гроувър“ почти едновременно с ужасните клюки. Дочула гласа на Абигейл в преддверието, Пенелопе скочи от дивана и се насочи натам бързо, колкото й позволяваше все още пострадалия глезен.

— Аби!

— Пенелопе!

Аби разтвори ръце и притисна Пенелопе в прегръдките си. За миг си позволи да се наслади на облекчението. Сестра й бе само година по-голяма от нея, но до женитбата на Абигейл двете бяха най-добри приятелки. Пенелопе си даде сметка колко много разчита на нея едва когато младоженката се изнесе от бащиния им дом.

— Благодаря ти! — възкликна тя най-накрая, освободила се от обятията на сестра си. Отстъпи за момент назад. — Толкова се радвам, че дойде!

Абигейл се усмихна.

— Как да не дойда? Не съм получавала писмо с повече удивителни знаци.

— Никога не съм писала по-отчаяно писмо — отвърна Пенелопе. — Ако имаше как да го накарам да пламне, след като го прочетеш, щях да го направя.

Сестра й се засмя.

— Тогава да пием по чаша чай и да ми обясниш нещата. Някои изречения направо не ги разбрах.

Пенелопе направи гримаса, докато се насочваха към малкия салон. Като се има предвид в какво състояние се намираше, докато го пишеше, беше истинско чудо, че Абигейл въобще е схванала нещо.

— Не вярвам и сега да успея да обясня всичко по-добре.

— Опитай — насърчи я сестра й с търпелива усмивка. — В какво си се забъркала, Пен?

— В голяма беда — призна тя. — Но не исках!

— Непрекъснато го правиш. Какво стана?

Пенелопе пак направи гримаса, но реши да не възразява. Цялата история за увлечението на Франсис Локуд по лорд Атертън и приятелските й съвети излезе на бял свят. Единствено спести лошото поведение на лорд Клери към Оливия и то, защото приятелката й изрично помоли да не казва нищо на Абигейл. Сестра й слушаше съсредоточено и само от време на време задаваше по някой въпрос. Когато приключи, Пенелопе имаше чувството, че от плещите й се е смъкнал огромен товар; вероятно само за няколко минути, но все пак бе чудесно да й поолекне за малко.

— Боже! — възкликна Абигейл накрая. — Голяма каша. Мама не знае, така ли?

Пенелопе поклати глава.

Сестра й въздъхна.

— Най-добре да й кажеш. Рано или късно ще разбере.

— Съгласна съм. Но искам да имам готов отговор, за да не ме убие на място. — Абигейл я изгледа подозрително и Пенелопе се изчерви. — Продължавам да се надявам да не се наложи да й кажа.

— Не залагай на това, Пен.

— Какво да направя? — простена девойката.

Преднамерено бавно Абигейл започна да си налива втора чаша чай. Пенелопе схвана предупреждението: нямаше да хареса отговора на сестра си.

— Лорд Атертън каза ли ти какво точно се говори?

— Ужасни работи. — Потрепери. — Всякакви похотливости, за каквито се сетиш. По-пикантни от историите на лейди Констанс. Но неговото име не се споменава — добави тя с въздишка на облекчение, че поне това й е спестено.

Абигейл свъси вежди.

— Но Франсис Локуд те е обвинила, че си й го откраднала. Ти го спомена. Колко време ще мине, преди да го повтори?

Гърлото на Пенелопе се стегна. Продължаваше да се чувства огорчена от несправедливото мнение на Франсис. Приглади полата си и се загледа през прозореца, за да си възвърне способността да говори.

— Нека да дойда да живея при теб. До края на годината, а може би и следващата.

Абигейл изсумтя.

— Не ти хареса Ричмънд през лятото, което прекара там, а сега си готова да изкараш зимата? И то в Монтроуз Хил Хаус, където в момента работници оправят всичко от тавана до конюшнята?

— Ще издържа — увери я Пенелопе, макар да не бе напълно сигурна след напомнянето на Абигейл.

Прели време баща им купи имение в Ричмънд и на Пенелопе това й се стори края на света. Отстоеше на петнайсет километра от Лондон; беше тихо и спокойно като на село. Единственото вълнуващо нещо се оказа любовната история на Абигейл и Себастиан Вейн. Включваше тайни срещи в гората, шумен скандал, разразил се насред Ричмънд, опасно пътуване из околността, за да се разгадае стара мистерия и да се намери загубено съкровище. А най-хубавото бе заредената с романтика вечер, когато Абигейл избяга от лорд Атертън и прекара страстна нощ в обятията на Себастиан.

Последната част Пенелопе само си я представяше, защото сестра й отказваше да я коментира. Но като съдеше по бурната реакция на баща им и преди, и след като Абигейл се върна, предполагаше, че е доста близо до истината.

Сестра й само се усмихна.

— Защо не приемеш предложението на лорд Атертън?

Заради постоянното му присъствие, до което това ще доведе. Пенелопе се въздържа и не го изрече на глас.

— Едва ли хората, които днес ми прикачат всевъзможни злостни епитети, утре ще ме одобряват и уважават, само защото виконт Атертън е до мен!

— Слуховете надали ще затихнат веднага, но и двете сме наясно, че накрая ще спрат. Особено ако се разчуе, че ще се омъжиш за него. Един ден той ще бъде граф, и то със състояние, а няма да е затънал в дългове.

Руменина се разля по страните й.

— Няма да се омъжа за него!

— Не казах това. Просто хората ще гледат по различен начин на теб, ако мислят, че ще се венчаете. — Абигейл наклони глава и я изгледа изпитателно. — Признавам: озадачена съм от бурната ти реакция.

— Просто не желая да ти хрумват налудничави идеи — отвърна тя. — Атертън е последният човек, за когото ще се омъжа.

— Последният? — Абигейл я изгледа толкова скептично, че Пенелопе се изчерви още повече. — Той е привлекателен, заможен, очарователен виконт. Наистина ли, Пенелопе? Да не би да предпочиташ зидар или коминочистач?

По-малката сестра свъси вежди и започна нервно да мести чашата си.

— Знаеш какво имам предвид… — промърмори тя.

Абигейл остана смълчана за миг.

— Знам, че когато за пръв път се появи в Харт Хаус ти го одобряваше несравнимо повече.

Пенелопе съжаляваше задето някога сподели това със сестра си.

— Беше преди да разбера истинската му същност. А и тогава само отбелязах, че е изключително привлекателен. Това никога не съм го отричала.

Веждите на сестра й се стрелнаха нагоре.

— Истинската му същност ли? Кое точно имаш предвид? Че дойде с нас мимо волята на баща си да търсим парите, за чиято кражба бе обвинен Себастиан? Или защото позволи на сестра си да признае, че тя ги е взела? Да, ужасно постъпи, признавам. Не. Сетих се: имаш предвид импулсивното му решение да настоява лорд Стратфорд да напише писмо, оневиняващо Себастиан, което фактически склони татко да даде благословията си да се омъжа за него. — Сви рамене нехайно въпреки изпепеляващия поглед на Пенелопе. — Не си много убедителна.

— Не е възразявал, когато баща му е пуснал злите слухове по адрес на Себастиан — напомни тя. — Години наред е пазил тайната. Обърнал е гръб на приятел.

Абигейл се поколеба.

— Нещата не са толкова прости. Себастиан ми разказа много неща за него и според мен ти го съдиш прекадено строго.

— Нима? Как да му прости човек, че е подвел всички да смятат най-добрия му приятел от детинство за крадец и убиец? — Очите на Пенелопе се разшириха. — Да не говорим как остави Себастиан да допълзи до вкъщи, след като бе паднал на нараненото си коляно. И то в момент, когато Себастиан беше гост в неговия дом!

— Не казвам, че няма за какво да бъде упрекнат — възрази сестра й. — Но животът му не е така лесен, както изглежда. Лорд Стратфорд не е нито добър, нито любящ баща. По думите на Себастиан навремето редовно биел Атертън.

Пенелопе стисна устни. Отказваше да изпитва съжаление към виконта. Не беше трудно да повярва, че граф Стратфорд е жесток баща, но Атертън бе зрял мъж. Щом е неспособен да се опълчи на баща си, какво говори това за него?

— Кроеше планове и интриги как ще се ожени за Франсис толкова скоро, след като те ухажваше.

— Слава богу — възкликна Абигейл за огромна изненада на Пенелопе. — Щях да се чувствам ужасно, ако е бил истински огорчен.

— Кроеше планове и интриги — опита тя отново, съзнателно натъртвайки на думите, за да прозвучат още по-противно. — Не беше влюбен в нея, както не беше влюбен и в теб! Що за човек постъпва така?

— Явно си търси съпруга — отвърна сестра й спокойно. — По думите ти тя е мило момиче. Ухажват ли я други?

— Да — промърмори Пенелопе след малко.

— Има ли добри връзки? Зестра?

— Да.

— Звучи ми съвсем естествено. Привлекателен джентълмен на неговите години и с неговия ранг се нуждае от съпруга. Тя очевидно е от типа, който всеки ще предпочете. Ти какво направи, за да развалиш нещата?

Пенелопе продължаваше да се муси и изобщо не очакваше подобен въпрос. Зяпна, поруменя, а после вирна брадичка.

— Нищо.

— Така ли? — попита Абигейл суховато.

Пенелопе се изчерви още по-силно.

— Попита за какъв мъж бих се омъжила и й обясних. Посъветвах я да се увери, че Атертън държи на нея, преди да приеме предложението му. Това е всичко.

— И какво стана?

Прочисти си гърлото.

— Не съм в течение. Видях ги да танцуват. Бяха хубава двойка. След това излязох от залата. А после се случи… инцидентът. Госпожа Локуд ме гледаше високомерно и гневно, а Атертън сподели, че Франсис не искала никога повече да го види. Но, кълна ти се, Аби, нямам представа какво е станало. Той не ми каза, а Франсис… Тя едва ли някога ще ми проговори.

Това я огорчаваше. Пенелопе си даваше сметка за недостатъците си, но нелоялността не беше сред тях. Франсис е… беше нейна приятелка и тя никога не би й отнела мъж, който я ухажва. Още я болеше от искреното разочарование в очите на Франсис, когато заяви, че Пенелопе лъже.

— Не искам да те наранявам, Пен, но това е най-малката ти грижа в момента.

Така е. За жалост нямаше идея какво да направи по отношение на Клери. Надяваше се скоро да се умори да разпространява лъжи за нея. Дано се случи нещо друго по-скандално, та хората да имат къде-къде по-интересни неща, за които да говорят.

— Знам, но дружбата ми с нея ми липсва. А и какво да правя с всичко останало?

— Приеми предложението на лорд Атертън.

Пенелопе направи нетърпелив жест и Абигейл въздъхна.

— Омъжи се за друг. Или убеди Джейми да те заведе в Италия за няколко години. Или си отрежи косата и живей като мъж до края на живота си.

Пенелопе я зяпна, после промърмори недоволно:

— Исках ти разумен съвет.

— Какво не му е разумното да се омъжиш за друг?

— За кого?

В гърдите й се надигна тревога. Беше убедена, че както винаги сестра й ще намери смислено и приемливо решение. Цялото детство на Пенелопе щеше да премине в наказания, ако сестра й не я въвличаше в приключения, хем вълнуващи, хем не така опасни колкото нейните приумици. Да прекара няколко години с брат им в Италия? По-скоро би живяла като мъж, ако се налага.

— Пенелопе, не знам — отвърна Абигейл. — Понеже в момента нямаш ухажор, според мен благоволи да приемеш предложението на лорд Атертън. Има вероятност да промениш мнението си за него. Спомни си колко го хареса при появата му в Харт Хаус. Не забравяй колко забавен беше, когато ни заведе в Хамптън Корт. Тръгна да търси призрак, за да те развлича.

Пенелопе отвори уста, за да възрази, но Абигейл вдигна ръка и я спря.

— Себастиан не го упреква, а той беше ощетеният. Защо и ти не му простиш? Той предлага да ти направи огромна услуга.

Пенелопе стисна устни и се загледа в ръцете си. Как да признае на сестра си, че с тактиката си да демонстрира колко не харесва лорд Атертън фактически брани личното си спокойствие. Ако разбере, Абигейл ще го приеме като разрешение да се намеси.

Докато се чудеше какво да отговори, вратата се отвори и майка им влезе. Беше силно пребледняла, с вдървени рамене.

— Пенелопе — заговори тя с тих, разтреперан глас, — чух нещо ужасно. Баща ти току-що ми каза. Държала ли си се… — Замълча, за да се овладее. — Държала ли си се както говорят хората?

Всичко беше изписано по лицето на майка им. Тя, както и баща им, очевидно знаеше. Почувства се обречена.

— Не, мамо — прошепна все пак и се сви на стола.

Майка им я изгледа невярващо, но това изражение бързо премина. Прекоси стаята и седна.

— В пълно неведение съм какво да правя. По лицето ти разбирам, че знаеш за какво говоря.

Пенелопе кимна плахо. Майка й преглътна и продължи:

— И въпреки това предпочете да не ми кажеш?

Пенелопе никога не се бе чувствала така засрамена и никога не бе съжалявала толкова, че е отложила нещо. Преди не знаеше как да подхване темата; сега не знаеше какво да отговори.

Абигейл наруши напрегнатата тишина.

— Точно обсъждахме как да се справи, мамо…

— Когато ми трябва съвета ти, ще се обърна към теб, Абигейл — прекъсна я майка им ледено. — Става въпрос за Пенелопе и защо не е казала нищо, макар да се носят слухове каква разпусната и неморална жена е!

— Не знаех как да ти кажа, мамо. Съжалявам.

— И затова премълча? — Очите на госпожа Уестън бяха гневни, а тонът й ставаше все по-рязък. — Дори не намекна. Нито сподели. Как можа?! — Поклати глава. — Излъга ме. Била си се подхлъзнала на стълбището у семейство Госнолд, навехнала си глезена си. Доверих ти се, Пенелопе. Повярвах ти. Каква глупост!

Устата й беше пресъхнала, но успя да смотолеви:

— Не исках да се тревожиш… Не мислех, че ще се стигне дотук…

— А сега какво мислиш? — скастри я госпожа Уестън.

Затвори очи и вдигна ръце към брадичката си. Пенелопе познаваше тази поза. Майка й се молеше да запази търпение; правеше го само при потресаващи обстоятелства. Побиха я тревожни тръпки. Това означаваше, че най-лошото предстои.

Оказа се права. Вратата се отвори и баща й влезе, следван от лорд Атертън.

— Абигейл — заговори баща им, — остави ни насаме.

Тонът му не търпеше възражение. Сестра й само дето не хукна, но все пак успя да й хвърли съчувствен поглед. Пенелопе се изправи. Чувстваше се като Жана д’Арк пред кладата. Атертън я наблюдаваше прекалено изпитателно, което я изпълваше с допълнителна тревога. Самият факт, че е тук, не вещаеше нищо добро.

Баща й се обърна към нея:

— Какво си мислеше, дете?

Разочарованието в тона му я съсипа. Пенелопе обожаваше баща си, а изражението му в момента бе напълно отчаяно.

— Съжалявам, татко. Не предвидих какво ще последва… Щях да ви кажа…

— Трябваше да се досетиш, че е задължително да кажеш на мен или майка си, поне да сме предупредени, ако не друго! — Прокара ръка по лицето си. — Вече обаче няма значение. Въпросът е как да ограничим бедствието.

Пенелопе избягваше да срещне погледа на лорд Атертън, но не й бе лесно и да стои лице в лице срещу родителите си.

— Мисля да избягам в Индия.

В този момент всяка отдалечена колония, пък било тя пълна с тропически насекоми и туземци — канибали, й се струваше по-привлекателна.

— Недей да ми остроумничиш! — скара й се баща й. — Кой пусна тези злостни клюки?

Не устоя и за миг извърна глава към виконта. Не им беше казал. Той само вдигна едната си вежда и леко наклони глава към баща й, сякаш я подканваше да изобличи Клери. Не знаеше как да постъпи. Ако каже на баща си, това може да я спаси; но може и да не я спаси. Клери имаше презрително отношение към семейството им. Ами ако баща й го извика на дуел и Клери го убие? Пенелопе си представи как майка й плаче безутешно над мъртвото тяло на съпруга си, проснато на тревата в Хамстед Хийт и прехапа устни. Боже, ужасна каша забърка, но няма да допусне баща й да пострада заради нея.

— Не мога, татко.

— Напротив! Можеш и ще го направиш.

Умът й работеше трескаво. Ами ако каже нещо — не истината докрай — и така се освободи от примката? Например: Клери е бил пиян, пресрещнал я е и сега лъже, за да прикрие неприемливото си поведение? Или че е бил друг мъж, чието лице така и не е видяла. Или дори да обвини Франсис и да загатне, че го прави от женска ревност… Тръсна леко глава, за да прогони мисълта. Беше прекалено късно, даде си сметка тя; нямаше смислено обяснение. А щом баща й бе довел лорд Атертън тук, значи и той го знае.

— Няма полза да ти кажа, татко — обади се тя тихо. — Дори да си вземе назад думите, злото вече е сторено.

Баща й въздъхна и бавно се настани на стола до майка й. Отпусна глава и когато майка й му подаде ръка, той се вкопчи в нея сякаш щеше да го спаси от удавяне. Пенелопе извърна очи, давайки си ясна сметка колко дълбоко е разочаровала родителите си, и зърна Атертън. Внимателно наблюдаваше майка й и баща й, но явно усети погледа й, защото обърна глава и срещна очите й. Изпита странното усещане, че тя му се явява в напълно нова светлина, все едно до момента изобщо не я беше виждал.

— Господин Уестън, разрешавате ли да разменя няколко думи с Пенелопе?

За пръв път произнесе името й. Пенелопе преглътна и се вторачи в ръцете си. Щеше й се да не го бе чула. После нещата станаха още по-зле, защото той добави:

— Все пак става въпрос за нещо интимно.

Баща й кимна и заедно с майка й излязоха. Стаята й се стори странно малка сега, когато в нея бяха само тя и лорд Атертън. Навлажни устни.

— Да, милорд?

Той седна на стола до нея.

— Проведох целенасочен разговор с баща ти. Накрая той ми предложи избор, който всъщност зависи от теб.

— А именно?

Сърцето й радостно трепна; задаваше се някакъв избор.

— Настоява да узнае кой мъж разпространява клюките.

Тя отчаяно прехапа устни.

— Не мога да му го кажа — промълви тя.

Нямаше да въвлече Оливия, в каквато и беда да се намираше приятелката й, с нищо няма да й помогне, ако й навлече гнева на баща си.

И без това силно се притесняваше за Оливия. След като Клери съсипваше Пенелопе по този начин, какво щеше да причини на Оливия? И отново си представи ужасната картина: баща й лежи окървавен в Хамстед Хийт, а Клери стои изправен над него с димящ пистолет в ръка.

Атертън издиша сякаш бе очаквал подобен отговор.

— Защо не? Кого прикриваш?

Тя трепна, но отвърна:

— Никого.

— Друг мъж ли? — настоя той.

Пенелопе се изчерви.

— Не!

Раменете му се отпуснаха.

— Тогава няма причина да не се омъжиш за мен.

— Само дето не искам!

— Нежните ми чувства са разбити — отбеляза той суховато.

— Ха! Та ние двамата дори не се харесваме — промърмори тя.

— Не е вярно, както знаеш. — Протегна ръка. — Ела насам.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Защо?

— Довери ми се за миг. — Тя не помръдна и той хвана ръкохватките на стола й и го притегли към себе си, докато коленете им се докоснаха. Пенелопе замръзна на място, а той се наведе напред. — Не е вярно, че не те харесвам — обяви той нежно. — Напротив. Откакто те зърнах за пръв път реших, че си омайна.

— Нищо подобно.

Опитваше се да не гледа как черни кичури се спускат над челото му. Беше романтично, поетично и съблазнително. Дяволите да го вземат! Защо е толкова привлекателен, особено отблизо?

— И се разбирахме чудесно — продължи той, без да обръща внимание на възраженията й. — Първоначално.

— Първите впечатления невинаги са точни.

Един кичур стигаше чак над лявото му око. Запита се какъв ли е на допир, а после впи нокти в дланите си, за да накаже ръцете си за любопитството.

— Пенелопе — промълви той, — и двамата сме в затруднено положение. — Вдигна ръката й изненадващо внимателно, сякаш е от крехък порцелан, и разтвори пръстите й. Наведе глава и прокара устни по пулсиращата вена на китката й. — За щастие можем да се спасим взаимно.

Стаята се завъртя пред очите й. Сърцето й бе на път да се пръсне. Усещаше топлия му дъх върху кожата си; той придържаше дланта й към бузата си, по която усещаше леко наболата му брада. Бог да й е на помощ, но почувства как нещо в нея трепна. Нехаресването й всъщност представляваше предпазна стена, предназначена да я пази от собствените й силни пориви да се хвърли в прегръдките му с молба да й причини безчет скандални неща. А сега той разрушаваше тази преграда тухла по тухла. Съвсем скоро Пенелопе щеше да бъде напълно беззащитна.

— Не е редно според мен — положи тя последно усилие.

Гласът й обаче не бе вече така напорист, а звучеше по-скоро съжалително.

Той вдигна глава и впи сините си очи в нея.

— А според мен е.

Пенелопе преглътна. Той продължаваше да държи ръката й, но съвсем леко; ако я дръпнеше, щеше да я освободи. За жалост тя не бе в състояние да предприеме каквато и да е разумна стъпка, когато той я докосваше. Никога не бе виждала тази негова страна… Но това се дължеше на факта, че досега той не бе искал да се ожени за нея. Тази мисъл й вдъхна известен кураж.

— Така ли правеше предложение и на другите момичета?

— Не — отвърна той. — Но досега май не правех нещата както трябва. Нещо липсваше…

Отпусна тежестта си напред, плъзна се от стола и застана на коляно. Пенелопе знаеше какво ще последва — дори затаи дъх, когато той се наведе напред — а не бе в състояние да предприеме каквото и да било, за да го спре. Дори една предателска част от нея се оживи от перспективата и се наложи да се хване за стола със свободната си ръка, за да не го погали. Опияняващият му поглед не се откъсваше от нея; Пенелопе предположи, че го зяпа като слабоумна, без да е в състояние да помръдне, мисли или диша, когато устните му се насочиха към нейните.

Трепна при първия допир. Като зли духове, освободени от капана си, мислите й се редуваха една след друга. Как си представяше, че той се влюбва в нея още при първото му влизане в салона на майка й и как я дари с широка усмивка; колко глупаво постъпи в стремежа си да привлече вниманието му: хвърли си шапката през борда на лодката, а той галантно й я върна; как го предизвика да отидат да търсят призраци в Хамптън Корт и през цялото време се надяваше той да я целуне; в какъв захлас изпадна от изпратените цветя… докато не разбра, че букетите са за майка й и сестра й. И дори колко ревнуваше, когато той насочи вниманието си към Абигейл и даде на всички да разберат, че не тя, а сестра й е милото, разумно момиче Уестън, което той желае.

Но… сега той не целуваше Абигейл, не целуваше Франсис Локуд или друга млада дама. Целуваше нея, устните му се движеха нежно и същевременно предизвикателно върху нейните и тя осъзна, че неволно се е размекнала и отвръща на ласката. С изключение на ръката й, все още в неговата, той не я докосваше никъде, но Пенелопе се чувстваше прикована към стола. Навярно не желаеше да помръдне, за да не наруши този момент на неочаквана нежност, от който дъхът й бе секнал.

— Ожени се за мен, Пенелопе — прошепна той все още с устни върху нейните.

Съпротивата й бързо се топеше.

— Не мисля, че е редно — отвърна тя също така тихо, но и честно.

— Глупости. Довери се на чувствата си.

Устните му се впиха в нейните. Пенелопе изненадано си пое въздух. Той хвана брадичката й, разтвори устните й и й даде да разбере, че целуването е нещо много повече, отколкото си представяше.

— Желаеш ли ме?

Не бе най-убедителното изискване за един брак, но се чувстваше хваната в капан и го осъзнаваше. Всяка дребна утеха щеше да й дойде добре.

— Да. — Хвърли поглед към вратата. — Достатъчно, за да извърша всички онези срамни неща, в които ни обвиняват, ей сега и тук, на дивана, стига родителите ти да не бяха пред вратата.

Лицето й пламна, но не от мисълта за родителите й. Ако се омъжи за него, той ще я люби.

— Какви неща?

На устните му заигра усмивка.

— Омъжи се за мен и ще разбереш.

Тя се колебаеше, но се поддаде. Нима имаше избор? Кимна плахо.

Злорада усмивка се появи на устните му. Той отново се наведе и пак я целуна, но по-настоятелно.

— Ще се сработим.

Пенелопе не бе толкова сигурна, но вече беше късно. Атертън отиваше към вратата, за да каже на родителите й. Макар тайно — и неохотно — да се възхищаваше как панталоните очертават бедрата му, тя се притесняваше дали не допуска ужасна грешка. Ако не я беше целунал, ако не бе успял да открие огромната й, макар и необяснима слабост — колко силно я привлича — щеше ли да се поддаде? Отпусна разтрепераните си ръце в скута и се опита да прикрие вълнението си. Някога мечтаеше той да я целуне и да й каже колко я желае. Дълбоко в сърцето си признаваше, че днешната целувка беше прекрасна: нежна, прелъстителна, но… прекалено кратка. Искаше той да я целуне отново.

Ала в този миг в ума й се мярнаха, и то доста настойчиво, думите на майка й: Внимавай за какво мечтаеш, Пенелопе. Възможно е да го получиш.