Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (6)

Глава 5

Когато мислеше за Франсис Локуд, Бенедикт Ленъкс стигаше до едно заключение: Франсис Локуд е сладка, хубава и честна. Да, беше и млада, десет години по-млада от него, но не го намираше за недостатък. Разбираха се добре и не допускаше, че ще имат много разногласия. Освен това тя имаше подходящи връзки. С две думи: покриваше всички изисквания към бъдещата му съпруга.

И за негово огромно облекчение повече не спомена Пенелопе — поредното доказателство, че сегашното ухажване ще протече далеч по-гладко от предишното. Разговаря с господин Локуд и получи искрената му благословия. Госпожа Локуд го гледаше със сияещо изражение при всяка среща; същото важеше и за Франсис. Всички признаци бяха насърчаващи.

Единствено не разбираше защо още се колебае. Защо не задвижи бързо нещата, а продължава… Огледа салона на поредното светско събиране, раздразнен от себе си. Вместо да предприеме незабавни действия, за да си осигури избраницата, той все още усещаше горчилката от последните думи на Пенелопе Уестън към него. Мъжът трябва да е пропит от страст към съпругата си! В кое общество става така, не спираше да беснее той. Определено не и в тяхното. Проследи как лорд и лейди Ротерхам влязоха в салона заедно и мигом се разделиха. Виконтът веднага се отправи към стаята за игра на карти, а съпругата му се присъедини към графа на Уилбър, за когото се знаеше, че е неин любовник. Семейство Ротерхам щяха да си прекарат поотделно една приятна вечер и най-вероятно да се видят отново едва на сутринта. Това бе нормален брак и не ставаше дума за никаква драматична страст. Пенелопе четеше прекадено много женски романи.

Той, естествено, не възнамеряваше да живее като Ротерхам. Бенедикт искаше съпруга, която да уважава и да харесва, а и да не е рогоносец. Затова Франсис беше идеална за него. Помежду им съществуваше достатъчно привързаност, за да не се появят досадни усложнения от рода на любовници или напрежение в брака им. Страстта далеч не беше жизненоважна. Пенелопе я изнасяше на преден план заради своя приповдигнат дух, буен темперамент и жаждата за приключения; затова бе естествено да очаква страстни срещи и драматични признания. Щеше да е от онези съпруги, които влудяват мъжа, любят се с него в карети, върху одеяла за пикник, на масата в трапезарията или…

Обузда мислите си. Нямаше значение къде ще се люби Пенелопе със съпруга си, който вероятно ще се пресити след няколко години с нея. Това не е негова грижа. Бенедикт се насили отново да огледа залата. Този път зърна госпожица Локуд и се насочи към нея.

Тя, както винаги, остана очарована да го види и след няколкоминутен разговор той я изведе под ръка на дансинга. Не успяха да говорят много по време на танца, но когато свърши и той я попита дали ще го придружи в по-тихия близък коридор, тя охотно се съгласи.

— Благодаря, че прие да дойдеш с мен.

Дари го с по-различна усмивка от обикновено; по-съблазнителна и флиртуваща.

— Не се съмнявам, че имаш причина да го поискаш.

— Така е — съгласи се той. Беше време да премине Рубикон. — При това, доста специална.

Госпожица Локуд се притисна малко по-плътно към ръката му.

— Да потърсим по-закътано място.

— Добре — отвърна той леко стъписан.

Не очакваше от нея подобно предложение; обикновено обръщаше огромно внимание на благоприличието. Но пък той вече разговаря с баща й и вероятно родителите й бяха разрешили да наруши донякъде правилата. Така или иначе възнамеряваше да й предложи брак и макар някоя ниша да бе достатъчна, малко повече уединеност нямаше да е излишна. В края на коридора натисна бравата на поредната врата и се озоваха в уютен музикален салон, окъпан в сребристата светлина на увисналата над съседните покриви луна. Той остави вратата отворена, но тя се пресегна и почти я затвори.

Изгледа я с любопитство, ала тя само наклони глава с грейнало в очакване лице. Бенедикт се отърси от колебанието си. Ако възнамеряваше да му откаже, нямаше да се затвори тук с него. Разчете го като добър знак. Пресегна се и улови ръката й.

— Госпожице Локуд, за мен е истинско удоволствие, че се запознахме.

— И на мен ми е приятна компанията ти, милорд.

— Добре се разбираме, нали? — Пристъпи по-близо към нея. — Имаме и доста общи интереси.

Тя се наведе към него почти закачливо.

— Луд ли си по мен?

— Моля? — попита Бенедикт смаян. — Привързан съм към теб и очаквам това да се засили с времето. Вярвам, че ще бъдем щастливи заедно и се надявам да си съгласна с мен.

— Но сега, в този момент, лудо ли си влюбен в мен? — попита тя настойчиво. — Ще отидеш ли на дуел заради мен? Готов ли си да умреш за мен?

— Да умра?! — повтори той невярващо. — За какво говориш?

— Желая да се омъжа за човек, който ме обожава — възкликна тя и притисна сърцето си с ръка. — За мъж, който заявява безграничната си любов към мен всеки ден!

Той мигом разбра какво се бе случило.

— Госпожица Уестън ли те посъветва да говориш така? — процеди той през стиснати устни.

— Обичаш ли ме? — попита тя напористо. — В такъв случай няма да ти е трудно да го изречеш!

— Долавям нечия намеса — промърмори той под носа си. — Госпожице Локуд, не очаквах ти…

— Възможно е това да съм истинската аз. — Постави ръце на гърдите му и вирна брадичка почти обвинително. — Дори не си направил опит да ме целунеш. Не искаш ли?

Идеше му да извие врата на Пенелопе. Нервите на Бенедикт се изопнаха до краен предел. Как смее да натиква екстравагантните си романтични представи в ума на порядъчна млада дама? Къде изчезна сладката, винаги готова да те зарадва Франсис Локуд, за която възнамеряваше да се ожени? Ако му трябваше нахакана и напориста жена, направо щеше да се насочи към Пенелопе.

Хвана ръцете й и ги отмести от гърдите си.

— Извинявай — той овладяваше гласа си, — но май нещо те е прихванало и…

— Питам само дали ме обичаш. — Вирна брадичка. — Мислех, че е така, защото говори с татко. Останал е с впечатлението, че искаш да се ожениш за мен. Ако е така, значи държиш на мен, а същевременно не ми го казваш.

— Какво да ти кажа? — сопна се той. — Госпожица Уестън какъв отговор настоя да изкопчиш?

Тя придоби упорито изражение.

— Тя няма нищо общо. Защо питаш все за нея?

Той прокара пръсти през косата си.

— По дяволите! Не ми се говори за нея.

— Ругаеш, сър — направи му забележка тя.

Бенедикт пренебрегна упрека й и продължи:

— Не разбирам дали това наистина си ти, или играеш роля, с която да развеселиш Пенелопе Уестън, но повярвай: не ми допада. Тласкаш ме да изляза на дуел заради теб? Защо? Нима очакваш да флиртуваш с всички мъже, без дори да си дадеш труда да проявиш дискретност? Защото такива жени карат мъжете да излязат на дуел, скъпа моя. Неверните, които пет пари не дават за последствията от постъпките си. Ако възнамеряваш да си такава, определено няма да ти се закълна във вечна любов и още по-малко ще рискувам живота си за теб.

Сините й очи се разшириха и в тях проблеснаха сълзи, а перото в косите й потреперваше при всяко поемане на въздух.

— Ти… Ти си безсърдечно чудовище. Никога повече не искам да те видя!

Извърна се и с решителни крачки прекоси салона; ръцете й бяха стиснати в юмруци. Вратата се затръшна след нея и той чу бързо отдалечаващите се по коридора стъпки.

— По дяволите! — Бенедикт закрачи напред-назад. — Проклета работа!

Замахна и заби юмрук в стената. Пронизващата болка го накара отново да изругае. Разтърси ръка, за да отшуми болката.

Тя явно олицетворяваше дявола. Друго обяснение нямаше. Златокос, синеок дявол с усмивка на сирена, чиято единствена мисия в живота е да провали плановете му, а после да злорадства заради разбитите му надежди. Представяше си доволната й усмивка, докато Франсис Локуд й съобщава новината: отново отхвърлиха предложението му и за пореден път изгуби евентуална съпруга. Всъщност, честно казано, не смяташе, че отказът на Абигейл Уестън се дължи на влиянието на Пенелопе, но нямаше съмнение — тя е подстрекавала госпожица Локуд да се държи така драматично тази вечер. Ще умреш ли за мен? Това ли искат съвременните жени? Накъде отива светът?

Бенедикт разтърка натъртените си пръсти и се насили да мисли. Значи Франсис Локуд отказва да го види повече. Това вероятно си имаше и хубавите страни. Дори да промени решението си, злото бе налице: не бе я виждал в тази светлина и остана доволен, че тя се разкри, преди да е станало прекалено късно. Но несъмнено и Пенелопе Уестън имаше своите заслуги и той нямаше търпение да се разправи с нея. Ако не предприеме нищо, ще го смята за слаб и страхлив. Лесно му бе да си представи как Пенелопе разпалено разказва на изисканите млади дами от елита какъв коравосърдечен негодник е и как всички отхвърлят предложението му за брак.

— По дяволите! — промърмори той за пореден път.

Последното ни най-малко не отговаряше на истината, но два пъти да отхвърлят предложенията му не беше за подценяване и клюките около тези случаи щяха да вгорчат живота му за години напред, а той не разполагаше с години, за да си намери съпруга. Дори не си бе представял, че ще трае толкова дълго. Англия гъмжеше от млади дами, които търсеха привлекателен благородник, за да се омъжат, а някои дори разполагаха със солидна зестра. Явно обаче никоя от тях не искаше точно него.

За разлика от повечето си приятели Бенедикт се чувстваше напълно готов да се ожени. Не го тласкаше поетичен копнеж за любов, не и защото бързаше да се задоми, а защото му бе омръзнало баща му да го разиграва като кукла на конци. Графът на Стратфорд държеше здраво юздите на семейството и контролираше съпругата и децата си по всички възможни начини. Бенедикт успя донякъде да се спаси, но все още бе зависим от баща си заради парите. Графът многократно бе спирал издръжката му без никакво предупреждение; неведнъж се бе налагало Бенедикт да моли за средства, които му се отпускаха след период на разкаяние и примирение. В продължение на години търпеше подобно отношение, а изискванията на баща му ставаха все по-строги и по-скоро придобиваха формата на наказания. Нееднократно Стратфорд бе уволнявал предани дългогодишни прислужници, поставяше почти неизпълними условия на адвокати и търговци, раздели го с познати и приятели, които не одобряваше. Наистина му омръзна.

Джентълмен в положението на Бенедикт обаче трудно постигаше независимост. Нямаше професия, а службата му в Кавалерийската кралска лична охрана не му носеше добри доходи; можеше да се каже, че му струваше пари. Не разполагаше с капитал, за да го вложи; нямаше пари дори да замине за Америка или Индия, където човек можеше да започне от нулата. Не разбираше от политика, не притежаваше някакъв особен талант… Разполагаше само с името си и с външния си вид; но пък и двете бяха доста привлекателни за дамите. Очевидно решението бе да си намери заможна съпруга.

За жалост такива сякаш не изобилстваха тази година. Дори ако разшири кръга и включи скандални вдовици или дъщерите на търговци, пак ще се окажат само няколко донякъде приемливи жени. Бенедикт не изпитваше никакво желание да замени тиранията на баща си с тиранията на съпруга, а и всяка, на която се спираше, вече бе обект най-малкото на половин дузина ухажори.

Миналата година той възприе като подарък от небесата вестта на сестра си, че заможен мъж с две красиви дъщери е купил имение близо до Стратфорд Корт в Ричмънд. И наистина се оказа, че Абигейл Уестън е красива, добра, скромна и разумна. За негова радост добре се разбираха. Представяше си задружен брачен живот с нея. В продължение на няколко кратки седмици миналото лято в неговите очи нещата се подреждаха чудесно.

Как да предвиди, че ухажването на Абигейл Уестън ще се окаже колосална грешка? По онова време определено не му се струваше такава. Никой не му спомена, че тя е тайно влюбена в друг. Никой не го предупреди, че ще му я отмъкне Себастиан Вейн, някогашният му най-добър приятел, преди баща му да сложи край на дружбата им.

Болеше го от провала с Абигейл и то не само защото тя предпочете Себастиан. Тя, според него, бе най-правилното решение: щеше да държи на тази съпруга и да я уважава, а богатството й най-после щеше да го направи независим от баща му. Вместо това тя го отхвърли и се наложи да изтърпи презрението на баща си, защото явно нищо не струва, щом жената предпочете мъж с недъг в крака и умопобъркан родител.

А като капак на всичко си навлече и враждебността на Пенелопе Уестън.

Мисълта за Пенелопе събуди гнева му. Да не би тази хубостница да възнамерява да го тормози вечно? Не, закле се той. Няма да го позволи. Пренебрегна факта, че опита му за цивилизовано сдобряване не се увенча с успех. Няма отново да позволи тя да злорадства заради затрудненото му положение и това да остане без последствия. И макар да знаеше, че не бива да го прави и да подозираше, че е по-разумно да не се изправя пред нея, той тръгна да я търси.