Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (1)

Пролог

1805 година

Стратфорд Корт, Ричмънд

Разбит на парчета, Персей лежеше на пода. Ръцете, отчупили се от тялото, държаха отрязаната глава на Медуза сякаш искаше да се предпази от нападателя. И Бенедикт Ленъкс наистина си мислеше, че тя може да го вкамени.

Преди да падне, Персей държеше главата небрежно встрани. Лицето на Горгона бе изкривено от яд, а очите й следяха всеки, който минаваше край нея. Беше противна, дори плашеща, но бащата на Бенедикт твърдеше, че е шедьовър, а той разбираше от изкуство. По тази причина статуята бе изложена на видно място на площадката на главното стълбище в Стратфорд Корт, а отзад бе поставено огромно огледало, за да се вижда гърбът й. Когато минаваше оттам, Бенедикт неизменно се стараеше да не я гледа право в очите, но сега беше неизбежно. Пиедесталът лежеше върху остатъците от огледалото, а парчетата от Персей и трофеят му се бяха посипали по площадката, сред проблясващите остатъци от огледалото.

— Знаеш ли нещо за това? — попита графът на Стратфорд бавно, почти незаинтересовано.

Синът му преглътна с усилие.

— Не, сър.

— Не? — Графът се залюля на пети. — Нищо ли не знаеш? Дори не я разпознаваш?

О, не. Даде грешен отговор. Трескаво затърси правилния.

— Не, сър, не исках да кажа това. Това е статуя на Персей.

Лорд Стратфорд въздъхна разочарован.

— Не е просто статуя на Персей. Това е едно от най-хубавите произведения на изкуството от велик скулптор. Виж как великолепно е пресъздал тялото на героя и жестокостта на Горгоната! — Направи пауза. — Теб обаче това не те интересува, нали?

Бенедикт не отговори. Знаеше, че на този въпрос няма верен отговор.

Стратфорд въздъхна.

— Много жалко. Надявах се единственият ми син да обръща по-голямо внимание на класическото си обучение, но уви… Или пък да съм благодарен, че въобще я разпозна? Иначе целият ни разговор щеше да е безсмислен.

Бенедикт Ленъкс стисна силно юмруци и усети как кокалчетата го заболяват. Стоеше вдървено и не откъсваше поглед от парчетата мрамор и стъкло пред себе си.

Баща му скръсти ръце на гърба, както правеше преподавателят на Бенедикт, когато обясняваше трудна математическа задача.

— Какво още ще ми кажеш за статуята?

— С нея се е случило нещо ужасно, сър.

— Дали не я е поразила светкавица, как мислиш? — попита графът с необичайна загриженост.

Небето отвъд високите прозорци бе по-синьо от яйце на червеношийка.

— Едва ли, сър.

— Да. Не е много вероятно — промърмори баща му, без да откъсва проницателния си поглед от него.

Бенедикт копнееше да извърне очи, но знаеше, че ще бъде грешка.

— Или я е уцелил заблуден куршум на бракониер?

Стратфорд Корт бе разположен в отлично поддържан парк и заобиколен от градини, посипани с чакъл пътеки и ширнали се морави. Горите, в които може би се навъртаха бракониери, се намираха отвъд реката. На Бенедикт му се искаше да са много по-близо; щеше му се в момента да броди там.

— Възможно е, но е малко вероятно, сър.

— Значи не е бракониер — отсъди Стратфорд замислено. — Признавам, идеите ми се изчерпаха. Как може статуя с огромна стойност да се счупи без външно влияние? И не само тя, но и огледалото. Лош късмет е да счупиш огледало.

Момчето остана смълчано. И той нямаше представа, но подозираше, че всеки момент ще бъде наказан. Наистина лош късмет.

— Какво каза, Бенедикт? Какво е логическото заключение?

Езикът му бе скован.

— Трябва да е бил някой вътре в къщата, сър.

— Изключено! Кой би постъпил така?

Преди да измисли какво да отговори, Бенедикт забеляза с крайчето на окото си движение. Опита се да се въздържи, но баща му долови неволното отклоняване на погледа му и се обърна. В основата на стълбището две момиченца надничаха през перилата.

— Елате насам, мои прекрасни дъщери. Елате — подкани ги графът.

Сърцето на Бенедикт замря. Изведнъж се досети какво е станало с огледалото. Четиригодишната Саманта видимо се колебаеше, но Елизабет, вече на седем, беше пребледняла от страх. Сестрите бавно се изкачиха и на площадката възпитано направиха реверанс.

— Ето ги моите красавици. — Графът ги огледа критично. — Лейди Елизабет, панделката ти ще се развърже. Лейди Саманта, роклята ти е изцапана.

— Съжалявам, татко.

Елизабет се опита да оправи панделката, но тя само се доразвърза. Саманта скри ръце зад гърба си и впи поглед в пода. Съвсем отскоро й позволяваха да излиза от детската стая и почти не познаваше графа.

— С брат ви се опитваме да разгадаем една мистерия. — Графът посочи с ръка отломките. — Знаете ли какво е станало с тази статуя?

Елизабет, загледана в главата на Горгоната, пребледня още по-силно.

— Счупена е, татко — изчурулика Саманта.

— Много добре — похвали я графът. — Знаете ли как е станало?

Ужасените очи на Елизабет се насочиха към него. Бенедикт успя да поклати почти незабележимо глава, преди баща му да се обърне към него.

— Бенедикт каза, че не знае — отсече граф Стратфорд. — Не търси отговор от него, Елизабет!

Щом графът застана с гръб към тях, Елизабет сръга сестра си и докосна с показалец устните си. Зелените очи на Саманта се разшириха. Тя пристъпи по-близо до Елизабет и я хвана за ръката.

Стратфорд отново насочи вниманието си към дъщерите си.

— Някоя от вас знае ли?

Елизабет премигна няколко пъти, но поклати глава.

— А ти, Саманта? — продължи баща им. — Ще бъде грях, ако не ми отговориш.

Изражението на Саманта стана тревожно. Гърлото на Бенедикт се сви, а очите го засмъдяха. Пое си въздух, за да овладее нервите си, и побърза да изпревари сестра си:

— Аз съм виновен, татко.

— Ти ли? — По лицето му се изписа гняв, но тонът му остана ледено спокоен. — Как така, Бенедикт?

Какво да отговори? Ако графът не повярва на историята му, ще яде бой, задето е излъгал, сестра му ще бъде наказана за престъплението, бавачката ще бъде уволнена, защото не се е справила добре със задължението си да пази децата, а майка му ще си понесе последствията, задето въобще я е наела. Като се признае за виновен, и без това, разбира се, ще яде бой. И то заради една грозна статуя, която всички избягваха да гледат.

По челото му изби пот. Момчетата в училище разказваха, че лъжат, за да прикрият сторена пакост, но как лъже човек, за да си припише престъпление? Ще трябва да ги разпита следващия срок. Ала в момента това нямаше да му помогне.

Едва дишайки, подхвана:

— Стана с топка за крикет, сър. Подхвърлях я, но ми се изплъзна, затова се хвърлих да я уловя и… — Стомахът му се сви. Голям бой щеше да яде за това. — Извинявам се, сър.

За момент граф Стратфорд го изгледа изпитателно. Подобно на ястреб той нямаше нужда да примигва.

— Кога се случи това безобразие?

— Не много отдавна, татко. — Сърцето му биеше лудо, но той се насили да продължи. Видът на Елизабет подсказваше, че всеки момент ще се разплаче, а с това нямаше да помогне на никого. — Канех се да взема метла, за да измета.

От удара по тила почти му причерня.

— Един виконт никога не мете! — отсече графът. — Откъде ти хрумна?

— Извинявай, татко — прошепна той.

— И никога не лъже, за да прикрие греха си! — Вторият удар бе по-силен, но той вече беше подготвен. Графът кръжеше около него. — Елизабет, къде е бавачката?

— В градината, татко — отвърна момичето с разтреперан глас.

— Отидете при нея със сестра си и повече не се отдалечавайте. — Обърна се отново към Бенедикт и нареди: — Ти ела с мен.

Хванала Саманта за ръка, Елизабет му хвърли пълен със състрадание поглед. После се наведе, вдигна от долното стъпало кукла, която Бенедикт не бе забелязал дотогава, и бързо заслизаха по стълбището. Беше любимата й кукла — със синя копринена рокля, дървена глава и истинска коса. Надяваше се да се сети да изтръска парченцата стъкло от дрехата на играчката.

Пътят до кабинета на графа беше дълъг. Бенедикт броеше всяка стъпка, за да не мисли какво предстои; бе се вторачил в краката на баща си, който вървеше отпред. Двайсет и две стъпки надолу до приземния етаж, четирийсет стъпки на север, единайсет на запад. Шест, за да прекоси кабинета на баща си и да застане пред широкото, лъснато писалище с декоративна перодръжка и мастилница.

— Не търпя да ме лъжат, Бенедикт. — Графът заобиколи писалището и застана до прозорците с изглед към реката. — Това вече трябва да ти е известно.

Бенедикт погледна крадешком навън. Реката проблясваше спокойно и примамливо. Беше прекрасен летен ден и той рано-рано приключи с уроците, защото възнамеряваше да вземе лодката и да отиде на другия, по-див бряг. Приятелят му Себастиан вероятно вече седеше на стария дъб, клатеше крака над водата и го чакаше. Отскоро се бяха посветили на издирването на легендарна пещера. По-точно грото, тъй като не беше естествена, а нарочно издълбана от човека, но това я правеше още по-примамлива. Всички твърдяха, че отдавна е била запълнена, но лейди Бъртън, собственичката на имението, където се е намирала пещерата — двете момчета дълбоко се надяваха още да съществува — им разреши да я търсят. Бенедикт тайно си мислеше, че пещерата ще бъде идеалното място, където да се крие, когато баща му е бесен. Ако знаеше къде е, щеше да избяга от стаята още сега, да извика сестрите си да го последват и тримата да отплават с лодката до отсрещния бряг. Можеха да останат в пещерата завинаги; Себастиан ще им носи храна и никога няма да се върнат в Стратфорд Корт. След време ще пишат на майка си и тя също ще избяга и ще се присъедини към тях в гората. Четиримата ще живеят там, ще се катерят по дърветата, ще се мият в реката и никога няма да ги наказват заради някаква си счупена статуя или каквото и да било друго.

Графът взе тънката жилава пръчка, опряна на касата на прозореца, и с това прекъсна мечтите му.

— Не само си лъжец, а и си небрежен. Статуята е незаменима, а ти не дойде да си признаеш веднага. Да не мислиш, че нямаше да забележа белята веднага? — Заобиколи писалището. — Нищо не убягва от поглед ми.

— Да, сър.

— Е? — Замахна с пръчката, тя изсвистя и се опря в ботуша на лорда. — Какво чакаш?

Бенедикт хвърли още един пълен с копнеж поглед към реката и далечните гори и чак тогава затвори очи. Ще мине поне седмица, преди да успее да избяга там. Неохотно постави ръце върху плота и зачака.

— Започва да ми омръзва, Бенедикт. Очаквам повече от теб.

— Знам, сър — прошепна той засрамен, защото гласът му трепереше.

Баща му презираше слабите, страхливи хора.

— Не, според мен още не знаеш — обяви графът тихо.

Вдигна пръчката и започна.

* * *

Беше тъмно, когато вратата на спалнята му се отвори.

— Бен? — долетя нервния шепот на Елизабет. — Буден ли си?

Той вдигна глава, но трепна, защото гърбът отново го заболя.

— Да.

Последва изшумоляване и вратата се затвори с тихо щракване.

— Успях да взема малко мляко. — Наведе се към него и му подаде една чаша. — Бавачката май нарочно погледна настрана.

Той се придърпа към края на леглото. Гърбът го болеше от раменете до краката. Отпи от млякото.

— Не е честно, че яде бой и ще си на хляб и вода цяла седмица.

Бенедикт въздъхна и притисна буза към дюшека.

— Не е важно какво смятаме ние.

— Знам. — Очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам, Бен. Саманта искаше да подържи куклата ми Бес, но аз се заинатих и не й разреших. Тя започна да тегли Бес, аз — също и тогава блъснахме статуята. Бавачката ни викаше и… и…

— Не се притеснявай. — Протегна се и я хвана за ръката. Тя се приближи, опря глава до неговата на таблата на леглото и вдигна ръката му до бузата си. — Погрижи се Саманта да не каже нищо.

— Добре — кимна сестра му. — Казах й да се престори, че е сънувала кошмар и да отиде да се гушне при бавачката, за да се измъкна и да ти донеса млякото. Много ли… Много ли те боли?

Той си придаде нехаен вид, макар гърбът да го болеше адски.

— Не много…

— Мама ще дойде да те види утре, нали?

Той се надяваше на това. Понякога наказанията включваха изолация от всички. Елизабет успя да дойде при него, защото спалнята му все още бе в детското крило на къщата. Бенедикт си мислеше, че ще понесе всичко далеч по-леко, ако майка му дойде, погали го по косата, постави студени компреси на гърба му и му почете. Така постъпваше тя, когато графът отсъстваше от Стратфорд Корт. Когато графът отсъстваше, той, разбира се, въобще не ядеше бой.

— Ще ми се да замине за Лондон — прошепна сестра му, сякаш прочела мислите му.

— И на мен. — Искаше графът да замине за Лондон или закъдето и да било другаде и да остане там завинаги. — Бягай в леглото, преди бавачката да се усети, че си тук.

Тя поднесе чашата към устните му. Той жадно допи млякото и леко побутна Елизабет.

— Лека нощ, Бен — прошепна тя в ухото му. — Благодаря ти.

Той затвори очи, а сестра му се измъкна от стаята. Ако не беше поел отговорността, баща му щеше да започне да подозира момичетата. Стратфорд никога не биеше дъщерите си — Бенедикт се питаше дали ще започне да го прави, когато пораснат — но ги наказваше по други начини. Ако Стратфорд бе видял как Бес лежи на стълбището и се бе досетил за истината, вероятно щеше да изгори куклата. Това щеше да разбие сърцето на Елизабет. Тя обичаше Бес и нежно се грижеше за нея.

След няколко дни гърбът ще престане да го боли. Да изкара цяла седмица на хляб и вода щеше да е мъчително, но беше почти на единайсет и следователно — почти мъж. Млякото и хубавата храна бяха по-необходими на малките му сестри, отколкото на него. С малко късмет майка му щеше да измисли как да дойде да го види и дните ще минат по-бързо. А и хубавото бе, че му позволяваха да учи тук, а не в класната стая.

Но желаеше — истински и дълбоко — да се бе родил син на всеки друг, а не и на графа на Стратфорд.