Ю Несбьо
Хлебарките (5)

Пета глава

Хари Хуле нагласи слънчевите си очила и плъзна поглед над такситата, строени в редица пред международното летище „Дон Муанг“. Все едно бе влязъл в баня, където тече само гореща вода. Знаеше, че единственият ефикасен начин да понесеш висока влажност е да не ти пука. Оставяш потта да се лее и мислиш за друго. Виж, положението със светлината беше по-лошо. Тя проникваше през евтината тонирана пластмаса на очилата право в измитите от алкохола очи и влошаваше главоболието, което досега бе пулсирало съвсем тъпо.

— Брояч или 250 бата, съл?

Хари опита да се съсредоточи върху въпроса на таксиметровия шофьор пред него. Полетът беше същински ад. На книжарския павилион в летището в Цюрих продаваха само немски книги, а на борда пуснаха филма „Волният Уили 2“.

— Брояч, моля — отвърна Хари.

Бъбрив датчанин на съседната седалка в самолета бе решил да подмине без внимание факта, че Хари е кьоркютук пиян, и го беше засипал със съвети как да избегне мошениците в Тайланд — очевидно неизчерпаема тема. Явно датчанинът смяташе норвежците за чаровно наивни хорица, а за изконен дълг на всеки датчанин — да ги предпазва от измамници.

— Пазари се за всичко — посъветва го датчанинът. — Ама задължително!

— Ами ако не ми се пазари?

— Ще прецакаш нас, останалите.

— Моля?

— Местните ще надуят цените и Тайланд ще поскъпне за туристите.

Хари огледа събеседника си по-внимателно. Бежова риза „Марлборо“ и нови кожени сандали. Как при това положение да не ти се допие още алкохол?

— Сурасак Роуд 111 — каза Хари.

Шофьорът се усмихна, натовари куфара в багажника и отвори вратата пред клиента. Той се намъкна вътре и установи, че воланът се намира отдясно.

— В Норвегия все се жалваме, че англичаните упорито продължават да шофират в лявата лента — отбеляза той, докато пътуваха по магистралата. — Наскоро обаче чух, че в световен мащаб шофиращите отляво са повече. Знаете ли на какво се дължи?

Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна още по-широко.

— Сурасак Роуд, нали?

— Елементарен факт: просто и в Китай шофират отляво — промърмори Хари, благодарен на правия като сива стрела път, прорязал мъгливия градски пейзаж. Усещаше, че два-три остри завоя ще бъдат достатъчни омлетът, изяден в самолета, да плисне върху задната седалка на таксито. — Нали щяхте да включвате брояча?

— До Сурасак Роуд за петстотин бата, нали?

Хари се облегна назад и погледна към небето. Тоест, погледна нагоре, но не видя никакво небе — само мъглив свод, осветен от също невидимо слънце. Банкок — градът на ангелите. През маски на устата ангелите вдишваха въздуха, толкова мръсен, че да го режеш с нож, и се опитваха да си спомнят какъв цвят е имало някога небето.

Навярно се бе унесъл, защото когато отвори очи, таксито беше спряло. Понадигна се на седалката и установи, че са заобиколени от автомобили. Открити магазинчета и работилнички бяха наблъскани нагъсто по тротоарите, които гъмжаха от минувачи. Всеки, изглежда, знаеше накъде е тръгнал и бързаше да стигне до местоназначението си. Шофьорът беше отворил единия прозорец и какофонията от градските шумове се смесваше с радиото. В нажеженото купе миришеше на изгорели газове и на пот.

— Задръстване?

Шофьорът поклати усмихнато глава.

Нещо изхрущя между зъбите на Хари. Беше му попадала информация, че оловото, което вдишваш от въздуха, рано или късно винаги попада в мозъка. И влошава паметта. Или води до психотични епизоди?

Като по чудо движението се отпуши, мотоциклети и мотопеди забръмчаха наоколо като ядосани насекоми и се хвърлиха към кръстовищата с презрение към смъртта. Хари преброи четири ситуации, които с пълно основание можеха да се нарекат катастрофи, разминали се на косъм.

— Направо е невероятно как не се стига до сакатлъци — промърмори той, колкото да каже нещо.

Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна широко.

— Стига се — и то непрекъснато.

Най-сетне пристигнаха пред полицейския участък на Сурасак Роуд. Хари вече си беше изградил окончателно мнение. Този град не му харесваше. Щеше да диша през зъби, да си свърши работата и да се метне на първия самолет за Осло — без значение коя компания го изпълнява.

— Добре дошъл в Банкок, Хали.

Полицейският началник — дребен, мургав и тъмнокос — явно беше решил да покаже, че и в Тайланд хората умеят да поздравяват по западен маниер.

— Съжалявам, задето не те взехме от летището, но трафикът в Банкок… — Той направи широк жест с ръка към прозореца зад гърба си. — На километри разстоянието не е голямо, но…

— Разбирам ви, сър — увери го Хари. — От посолството ме предупредиха.

Застанаха един срещу друг и се умълчаха. Полицейският началник се усмихна. На вратата се почука.

— Влез!

Подаде се гладко обръсната глава.

— Влизай, Кръмли. Норвежкият детектив пристигна.

— А, да, детективът.

Главата се сдоби с тяло. Хари премига два пъти, за да се увери, че не му се привижда. Кръмли имаше широки плещи и ръст колкото на Хари, ясно очертани дъвкателни мускули и проницателни сини очи над съразмерни тънки устни. Облеклото се състоеше от светлосиня униформена риза, чифт големи маратонки „Найк“ и пола.

— Лиз Кръмли, старши инспектор в отдел „Убийства“ — представи я началникът.

— Минаваш за гениален следовател, Хари — изрече тя на американски английски и застана пред него с ръце на кръста.

— Е, чак гениален…

— Какво пък? Все трябва да имаш някакви качества, щом те пращат по половината земно кълбо, не мислиш ли?

— Сигурно.

Хари притвори очи. В момента най-малко от всичко му трябваше хиперактивна колежка.

— Дошъл съм да помагам. Ако мога — той се усмихна насила.

— Ами тогава първо вземи да изтрезнееш.

Началникът се разсмя високо и тънкогласо зад гърба й.

— Такива са си тайландците — оповести на всеослушание Кръмли, все едно Хари изобщо не беше там. — Правят какво ли не само и само никой да не се почувства неудобно. В момента шефът се опитва да пожали достойнството ти — като се преструва, че се шегувам. Аз обаче ни най-малко не се шегувам. Нося отговорност за отдел „Убийства“ и ако нещо не ми допадне, си казвам. В тази страна това се смята за лошо възпитание, но аз го правя от десет години.

Хари затвори очи.

— Като те гледам как ти пламна физиономията, явно си се почувствал неловко, Хари, но сигурно ще ме разбереш: почерпени полицаи не ми вършат работа. Прибери се и утре ела пак. Ще намеря кой да те закара.

Хари поклати глава и си прочисти гърлото:

— Имам аерофобия.

— Моля?

— Страхувам се да летя. Джинът с тоник ми помага. Зачервил съм се, защото джинът е започнал да се изпарява през порите ми.

Лиз Кръмли го изгледа продължително. После се почеса по голата глава.

— Кофти си се подредил, детективе. Как си с часовата разлика?

— Свеж като репичка.

— Чудесно. Тогава само ще се отбием до квартирата ти на път към местопрестъплението.

Апартаментът, осигурен от посолството за Хари, се намираше в „Ривър Гардън“, модерен жилищен комплекс точно срещу хотел „Шангри Ла“. Беше съвсем маломерен и спартански обзаведен, но имаше баня, вентилатор до леглото и изглед към кафявите води на река Чао Прая. Дълги, тесни пироги кръстосваха надлъж и шир и хвърляха разпенена мръсна вода зад перките си, прикрепени с дълги пръти. На отсрещния бряг на реката, над безразборно струпани една до друга бели тухлени къщи, се извисяваха новопостроени хотели и административно-търговски сгради. Беше трудно да си създадеш впечатление колко голям е градът, защото в далечината той се губеше в жълто-кафяв смог, но Хари предполагаше, че е много голям. Огромен. Бутна единия прозорец и оттам нахлу невъобразима врява. Ушите му се бяха отпушили в асансьора и чак сега чу колко оглушителен е шумът в този град. Колата на Кръмли приличаше на кибритена кутийка до тротоара в ниското. Хари отвори тенекиено цилиндърче топла бира, купено в самолета, и със задоволство установи, че „Сингха“ не е гадна като норвежката бира. Оставащата част от деня изведнъж му се видя по-поносима.