Ю Несбьо
Хлебарките (23)

Двайсет и трета глава

Хари се унасяше. Звуците вече не го смущаваха толкова. Пък и беше започнал да долавя известен ритъм в трафика, своего рода предсказуемост. През първата му нощ в Банкок всеки внезапен вой на клаксон го будеше. Още няколко нощи тук и вероятно щеше да се буди поради липса на клаксонов вой. Пърпоренето на спукано автомобилно гърне не се появяваше случайно. То си имаше своя роля в само привидния хаос. Просто беше нужно малко време да уловиш скритата закономерност, както отнема време вестибуларният ти апарат да се нагоди към поклащането на кораба.

Беше се уговорил с Рюна да се срещнат в едно кафене до университета, за да й зададе няколко въпроса за баща й. Когато снощи тя слезе от таксито, от косата й още капеше вода.

През нощта му се присъни Биргита. Отдавна не го беше навестявала. Косата й лепнеше по бледата кожа. Но се усмихваше и беше жива.

 

 

За четири ча̀са адвокатът на Уо успя да го измъкне от следствения арест.

— Доктор Линг. Работи за Соренсен — въздъхна Лиз на сутрешната оперативка. — Нхо тъкмо попита Уо къде се е намирал в деня на убийството и разпитът приключи.

— И какво извлече от отговора ходещият детектор на лъжата? — поинтересува се Хари.

— Нищо — призна Нхо. — Арестантът категорично отказа да ни предостави каквато и да било информация.

— Как така нищо? Мамка му, а аз си мислех, че в Тайланд сте майстори на водните мъчения и на електрошока.

— Някой ще бъде ли така добър да ме обнадежди с някоя позитивна новина? — помоли Лиз.

Изпука вестник.

— Пак се обадих в хотел „Марадиз“. Нали първият администратор, с когото говорих, каза, че някакъв фаранг редовно водел там жена. Пристигали с дипломатическа кола. Днес попаднах на друг служител. Според него жената била бяла и двамата разговаряли на език, който му приличал на немски или холандски.

— Норвежки — уточни Хари.

— Опитах се да изкопча някакво описание на двамата, но знаеш как е…

Нхо и Сунторн се ухилиха и забиха погледи в пода. Настъпи мълчание.

— Какво да знам? — не разбра Хари.

— Северняците изглеждат еднакви — въздъхна Лиз. — Сунторн, отбий се в хотела със снимки и виж дали администраторът няма да разпознае посланика и жена му.

Хари сбърчи нос:

— Семейна двойка да плаща двеста долара на нощувка за любовна квартира само на няколко километра от жилището им? Не е ли малко перверзно?

— По думите на администратора отсядали там през уикендите — поясни Рангсан. — Дадоха ми няколко дати.

— Залагам вчерашната печалба, че не е ходел там с жена си.

— Възможно е да си прав — съгласи се Лиз. — Така или иначе, малко вероятно е показанията на администратора да тласнат следствието напред.

Тя разпусна оперативката и ги посъветва да използват деня, за да наваксат с изоставащата работа по документацията със случаи, временно оставени на заден план, когато убийството на норвежкия посланик е получило приоритет. Другите излязоха. Остана само Хари.

— Значи, изтеглихме картата „Върни се в изходна позиция“, а? — попита той.

— На практика не сме мърдали оттам. Вероятно ще стане на вашата.

— Как така на нашата?

— Сутринта говорих с началника на полицията. Вчера се чул с някой си господин Турхюс, който се интересувал колко време смятаме да отделим на разследването. Ако не сме разполагали с конкретни улики, норвежките власти искали случаят да бъде приключен в рамките на тази седмица. Нашият началник обяснил, че случаят си е тайландски вътрешен въпрос и няма как да затворим делото просто така. По-късно през деня обаче получил обаждане от Министерството на правосъдието на Тайланд. Добре направихме, като отметнахме обиколката на града овреме, Хари. По всичко личи, че още в петък ще се прибереш у дома. Освен ако, както казах, не се появи конкретна следа.

 

 

— Хари!

Тоние Виг го посрещна на рецепцията с пламнали от възбуда бузи и начервени устни. Хари я заподозря, че преди да излезе от кабинета, си е сложила червило.

— Да пийнем по чаша чай. Ао!

Ао го изгледа с безмълвен страх и макар Хари да побърза да я увери, че посещението му няма нищо общо с нея, погледът й напомняше антилопа на водопой, докато я дебнат лъвове. Обърна им гръб и се отдалечи.

— Хубаво момиче. — Тоние изгледа изпитателно Хари.

— Прекрасно. Младо.

Видимо доволна от отговора, тя го заведе в кабинета си.

— Снощи се опитах да се свържа с теб, но сигурно си бил някъде навън.

Хари долови желанието й да я попита по какъв повод го е търсила, но си замълча. Ао донесе чая и Хари я изчака да се оттегли.

— Трябват ми някои сведения — подхвана после той.

— Какви?

— Понеже в отсъствието на посланика ти си оглавявала дипломатическата мисия, водила си, предполагам, дневник на командировките му.

— Разбира се.

Хари й изреди четири дати и тя ги провери в бележника си. Посланикът, оказа се, бе пътувал служебно и през четирите посочени дни: три пъти до Чанг Май и веднъж до Виетнам. Хари бавно си записа информацията, докато се готвеше за продължението.

— Посланикът познаваше ли други норвежки в Банкок освен съпругата си?

— Не… Не и доколкото ми е известно. Нито една… с изключение на мен, де.

Хари изчака Тоние Виг да остави чашата си и попита:

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че според мен с посланика сте имали връзка?

Брадичката й увисна. Зъбите й бяха достойни за реклама на норвежкото дентално здравеопазване.

— Майчице! — отрони само тя.

Хари установи, че възклицанието все още е живо в речника на някои жени. Прочисти гърло:

— Според мен двамата с посланика сте прекарали въпросните четири дни в хотел „Марадиз“. Ако е истина, ще те помоля да ми разкажеш за връзката ви и къде си била в деня на смъртта му.

Беше изненадващо да видиш как бледа жена като Тоние Виг може да стане още по-бледа.

— Трябва ли да говоря с адвокат? — попита накрая тя.

— Ако нямаш какво да криеш, не.

Хари забеляза как в ъгъла на окото й набъбна сълза.

— Нямам какво да крия.

— Тогава говори с мен.

Тя потупа внимателно със салфетка окото си, за да не размаже туша от миглите.

— Да ви призная, имала съм причини да искам да го убия.

Хари обърна внимание на подновяването на официалното обръщение и зачака търпеливо.

— Когато научих за смъртта му, почти се зарадвах.

Хари усети, че Тоние Виг е пред откровение. Трябваше просто да си мълчи и да не допуска да пресече излиянията й с някоя глупава реплика. Признанията рядко идват само по едно.

— Защото не е искал да напусне съпругата си ли?

— Не! — поклати глава тя. — Разбрали сте ме погрешно. Защото той съсипа целия ми живот! Всичко, което…

Първото ридание прозвуча толкова пропито с болка, че Хари беше сигурен: напипал е болно място. Тоние Виг се взе в ръце, избърса очите си и се прокашля:

— Назначението му беше политическо, той изобщо не притежаваше нужната квалификация за поста. Бяха ми подсказали, че ме спрягат за посланическото място, но изведнъж намърдаха него. Бързо-бързо го изпратиха, все едно искаха час по-скоро да го изгонят от Норвегия. Бях принудена да връча ключовете за посолството на човек, който не правеше разлика между съветник и аташе. Никога не сме били любовници. За мен тази мисъл е повече от абсурдна, разбирате ли?

— Какво стана после?

— Когато ме повикаха да го идентифицирам, изведнъж забравих цялата горчивина от назначението му за посланик. Не се вълнувах от новата възможност да заема поста. Спомних си само колко свестен и умен мъж беше той. Наистина беше такъв!

Тя натърти на последното, все едно Хари бе възразил.

— Макар да не го биваше за посланик. И, знаете ли, впоследствие доста разсъждавах. Вероятно съм допуснала грешка в подредбата на житейските си приоритети. Има и по-важни неща от професията и кариерата. Не е изключено изобщо да не се кандидатирам за посланическия пост. Бъдещето ще покаже. Налага се да съобразя куп други ангажименти. Не, засега няма да правя окончателни заявления.

Тя подсмръкна няколко пъти. Видимо се беше окопитила.

— Случва се изключително рядко съветник на посланика да бъде избран за посланик в същото посолство, знаете ли? Доколкото ми е известно, историята не познава такъв случай.

Тя извади дамско огледалце и провери в какъв вид се намира гримът й.

— Но все някога има и първи път, предполагам — добави тя сякаш на себе си.

 

 

Докато се връщаше с такси към полицейското управление, Хари реши да зачеркне Тоние Виг от списъка със заподозрени. Отчасти защото показанията й звучаха убедително, отчасти защото не беше трудно да докаже, че на датите, когато посланикът е отсядал в хотел „Марадиз“, тя се е намирала другаде. От Тоние бе получил и друга ценна информация: тя потвърди, че трайно пребиваващите норвежки в Банкок не са никак много.

Затова, когато в мислите му внезапно нахлу немислимото, той се почувства, все едно някой го е ударил с юмрук в стомаха. Защото то изобщо не беше чак толкова немислимо.

 

 

През стъклената врата на „Хард рок кафе“ влезе момиче, съвсем различно от онова, което Хари бе видял в градината и на погребението — онова със силно резервирания език на тялото и начумереното инатливо изражение. Рюна го забеляза да седи с празна бутилка от кока-кола и вестник пред себе си и разцъфна в ослепителна усмивка. Беше се издокарала с рокля на сини цветя с къс ръкав. С финеса на изкусен илюзионист придържаше протезата по начин, който я правеше почти незабележима.

— Подранил си — установи прехласната тя.

— Трудно е да прецениш колко ще те забави трафикът. Не исках да закъснявам.

Тя се настани и поръча студен чай.

— Вчера майка ти…

— Спеше — кратко отвърна тя. Толкова кратко, че на Хари му прозвуча като предупреждение. Той обаче не разполагаше с повече време, за да се церемони.

— Искаш да кажеш, беше пияна?

Рюна вдигна очи към него. Веселата усмивка се бе изпарила.

— Ти за майка ми ли искаш да си говорим?

— И за нея. Разбираха ли се с баща ти?

— Защо не я попиташ лично?

— Защото ти ми се струваш по-слаба лъжкиня — призна откровено Хари.

— Нима? Щом е така, разбираха се превъзходно. — По лицето й отново се изписа опърничавото изражение.

— Чак толкова зле ли вървеше бракът им?

Тя се размърда нервно на стола.

— Съжалявам, Рюна, но това ми е работата.

— С майка ми не се погаждаме особено — сви рамене тя. — Докато с татко си бяхме суперблизки. Според мен тя ревнуваше.

— Кого?

— И двамата. Май повече ревнуваше него. Не знам.

— Защо?

— Защото той сякаш нямаше нужда от нея. Третираше я като въздух…

— Случвало ли се е баща ти да те води на хотел, Рюна? Например в „Марадиз“?

По лицето й се изписа изумление.

— Какво имаш предвид? Защо ще ме води на хотел?

Хари закова поглед във вестника, но се насили да го вдигне.

— Пфу! — избухна тя и хвърли лъжичката в чашата, а чаят се разплиска. — Що за шантави въпроси задаваш. Накъде биеш?

— Рюна, разбирам колко ти е трудно, но подозирам, че баща ти е вършил неща, за които би трябвало да се разкайва.

— Татко? Че той непрекъснато се разкайваше. Съжаляваше, поемаше цялата вина за щяло и нещяло, извиняваше се… но проклетата гадина все не искаше да го остави на мира. Отнасяше се към него като към псе, не ставаш за това, не ставаш за онова, въвлече ме в тази история и така нататък. Мислеше си, че не чувам упреците й, но аз ги чувах. Всяка думичка. Не била създадена да живее с евнух, била жена от плът и кръв. Съветвах го да я зареже, но той търпеше. Заради мен. Не ми го е казвал, но аз виждах — правеше го заради мен.

Хари имаше чувството, че през последните две денонощия плува в река от сълзи, но сега сълзи не рукнаха.

— Опитвам се да подхвана темата… — Той наведе глава, за да улови погледа й. — … за различната сексуална ориентация на баща ти.

— Затова ли си толкова яко стресиран? Защото не допускаше да знам, че баща ми беше обратен?

Хари едва се удържа да не зяпне.

— Какво разбираш под „обратен“?

— Гей, хомосексуалист, педал, сестричка, мека китка. Аз съм резултатът от един от малкото пъти, когато татко се е прежалил да изчука гаднярката. За него е било пълна отврат.

— Той ли ти го каза?

— Беше твърде свестен да изрече подобно нещо. Но аз си знаех. Бях най-добрата му приятелка. Това вече ми го е казвал. Понякога имах чувството, че съм единствената. „На света обичам само теб и конете“ — призна ми веднъж той. Мен и конете, оригинално, а? Като студент, преди да се запознае с майка ми, май си е имал гадже, някакво момче. Но тъпакът го зарязал, не му стискало да се покаже с него пред хора. Нормално, де. Всъщност татко също се е притеснявал връзката им да не се разчуе. Било е отдавна. Тогава времената са били съвсем различни.

Рюна го каза с непоклатимата убеденост на тийнейджърите. Хари поднесе чашата към устните си и отпи. Трябваше да спечели време. Разговорът им придоби неочакван за него развой.

— Искаш ли да знаеш кой е отсядал в хотел „Марадиз“? — попита Рюна.

В отговор той само кимна.

— Майка ми с любовника си.