Ю Несбьо
Хлебарките (40)

Четирийсета глава

След като Хари заби ножицата в контакта, в стената бе изгорял проводник, затова двамата пак седяха под треперливата светлина на стеаринови свещи. Льокен току-що бе отворил бутилка „Джим Бийм“.

— Защо бърчиш нос, Хуле? Не ти ли допада миризмата?

— Миризмата няма грешка.

— А вкусът?

— Чудесен е. С Джим сме стари приятели.

— О, така значи. — Льокен си наля щедро. — Да не би вече да сте поразвалили дружбата?

— Казват, че ми влияел зле.

— И сега кой ти прави компания?

Хари вдигна бутилката с кока-кола:

— Американският културен империализъм.

— Изобщо ли не близваш?

— През есента обърнах няколко бири.

Льокен се позасмя — топло и уютно като в програма на Ерик Бюе.

— Ето къде, значи, било разковничето. А аз си блъсках главата защо Турхюс е избрал точно теб.

Хари схвана, че Льокен му прави своеобразен комплимент: Турхюс би могъл да се спре на много по-голям идиот; причината да се спре на Хари е друга, не липсата му на професионализъм.

— Потиска ли гаденето? — Хари посочи бутилката.

Льокен го изгледа с недоумение.

— Помага ли ти да забравиш за малко работата си? Говоря за момченцата, за снимките, за цялата гадост?

Льокен пресуши уискито на един дъх и си наля пак. Отпи, остави чашата и се облегна.

— Разработил съм специално ноу-хау в тази сфера, Хари.

Хари имаше смътна представа за какво намеква фотографът.

— Знам как мислят, какви пориви ги движат, от какво се възбуждат, на кои изкушения устояват и на кои — не. — Льокен си извади лулата. — Откак се помня, ги разбирам.

Хари не знаеше какво да каже. Затова си замълча.

— Значи вече напълно си скъсал с алкохола? Бива ли те в това, Хуле? Да проявяваш воля? Като в онази история с цигарите: вземаш решение и го отстояваш непреклонно, независимо какво ти коства?

— Сигурно ме бива. Проблемът само е, че решенията невинаги се оказват правилни.

Льокен пак се засмя по специфичния си начин. Напомняше на Хари за смеха на стар приятел. Беше го погребал в Сидни, но той редовно му устройваше нощни посещения.

— В такъв случай си приличаме. Никога през живота си не съм посягал на дете. Мечтал съм за това, фантазирал съм си и съм плакал, но не съм го правил. Представяш ли си?

Хари преглътна. В него бушуваха противоречиви чувства.

— Не знам на колко години съм бил първия път, когато пастрокът ми ме изнасили, но едва ли съм имал повече от пет. На тринайсет забих брадва в бедрото му. Улучих главна артерия, той изпадна в шок и замалко да пукне. Прескочи трапа, остана обаче прикован в инвалидна количка. За пред хората представи травмата като инцидент: брадвата се отплеснала от ръката му, докато цепел дърва. Сигурно е сметнал, че сме квит.

Льокен вдигна чашата и огледа критично кехлибарената течност.

— Навярно ще ти се стори колосален парадокс: при деца, станали жертва на сексуално насилие, статистическата вероятност да се превърнат в сексуални насилници е най-голяма.

Хари направи гримаса.

— Вярно е. Педофилите често знаят точно какво страдание нанасят на децата. Мнозина от тях са преживели на собствен гръб страха, объркването, чувството за вина. Впрочем знаеш ли, че редица психолози прокарват паралел между сексуалната възбуда и влечението към смъртта?

Хари поклати глава. Льокен изгълта питието си.

— На същия принцип като при ухапването от вампир. Мислиш се за мъртъв, а се събуждаш, самият ти вече вампирясал. Безсмъртен и с неутолима жажда за кръв.

— И с вечно влечение към смъртта?

— Именно.

— Какво те прави различен?

— Всички сме различни, Хуле. — Льокен си напълни лулата и я остави върху масата.

Беше си съблякъл черния пуловер с висока яка и по голите му гърди лъщеше пот. Беше жилест, добре сложен, но отпуснатата кожа и залинелите мускули издаваха, че остарява и навярно един ден все пак ще умре.

— В офицерската столова във Вардьо намериха списание с детски порноснимки в шкафчето ми. Получих нареждане да се явя пред командира на базата. Явно съм извадил късмет; не ме докладваха в полицията, защото нямаха основания да ме подозират в друго, освен че обичам да гледам снимки. Затова и досието ми остана чисто. В него вписаха само молбата ми за напускане на военновъздушните сили. Благодарение на разузнавателната ми дейност се свързах с Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ. Изпратиха ме на обучение в Щатите, а после — в Корея под прикритието, че работя за норвежка полева болница.

— За кого всъщност работиш сега?

Льокен сви рамене. С други думи — няма никакво значение.

— Не се ли срамуваш?

— Срамувам се, разбира се — усмихна се вяло Льокен. — Всеки ден. Изпитвам тази слабост.

— Тогава защо ми споделяш всичко това?

— Ами, първо, защото съм твърде стар, за да се крия. Второ, защото с признанията си компрометирам само себе си. И трето, защото срамът ми е по-скоро на емоционална, отколкото на рационална основа.

Единият ъгъл на устата му се повдигна в саркастична усмивка.

— Навремето се бях абонирал за „Архиви на сексуалното поведение“, за да следя дали някой учен е успял да определи какъв точно вид чудовище съм аз. По-скоро от любопитство, отколкото от срам. Прочетох статия за монах педофил в Швейцария. Никога не бил извършвал блудство, но в текста се разказваше как се заключил в една стая и се наливал с рибено масло с парчета стъкло. Така и не я дочетох. Предпочитам да се възприемам като продукт на детството си и на средата, в която съм израснал, но все пак и като човек с морал. Намирам сили да съм в хармония със себе си, Хуле.

— Но как хем си с педофилски наклонности, хем се занимаваш с професионално заснемане на детска проституция? Нали тези неща те възбуждат?

Льокен заби замислен поглед в масата.

— Някога фантазирал ли си как изнасилваш жена, Хуле? Не ми отговаряй. Случвало ти се е, сигурен съм. Това обаче не означава желание да извършиш изнасилване, нали? Не те прави и негоден да разследваш изнасилвания. Макар да разбираш факта, че един мъж може да изгуби самоконтрол, си наясно със същността на деянието. То е грешно. Противозаконно е. Извергът трябва да си плати.

Третата чаша беше гаврътната на екс. Нивото на уискито спадна до етикета на бутилката.

— Съжалявам, Льокен, но обяснението ти не ми се струва никак убедително — поклати глава Хари. — Купуваш детско порно, значи си част от тази индустрия. Без такива като теб изобщо не би имало пазар за тази перверзия.

— Прав си — погледът на Льокен се замъгли. — Не съм светец. Вярно е, че нося своя дял от вината този свят да е пълен със страдание. Какво да кажа в своя защита? Както се пее в една песен, „не съм по-различен от другите: когато вали, и аз се мокря“.

Изведнъж и Хари се почувства стар. Стар и уморен.

— За какво ти бяха онези бучици мазилка? — Льокен говореше малко провлечено.

— Щукна ми нещо. Заприличаха ми на праха, полепнал по отвертката, която открихме в багажника на Молнес. Една такава, жълтеникава на цвят. Не чисто бяла като обикновената вар. Ще дам събрания материал за анализ и ще поискам да сравнят химичното му съдържание с варта по отвертката.

— И какво следва от евентуално съвпадение?

Хари сви рамене.

— Никога не се знае. Деветдесет и девет процента от информацията, събрана по време на следствие, се оказва безполезна. Остава ни да се надяваме единият процент ценни сведения да ни проговори.

— Така е. — Льокен затвори очи и се облегна на стола.

Хари слезе на улицата и от един беззъб старец с шапка на „Ливърпул“ купи супа с нудъли и кралски скариди. Човекът му сипа от черна тенджера в найлоново пликче, завърза го и оголи венци. В кухнята Хари намери две дълбоки чинии. Разтърси Льокен и той се сепна в съня си. Нахраниха се в мълчание.

— Май се досещам кой е наредил разработката — подхвана Хари.

Льокен не отговори.

— Разбирам защо не сте можели да забавите шпионската акция, докато Норвегия подпише споразумението с Тайланд. Работата не е търпяла отлагане, нали? Трябвало е бързо да покажете резултати, затова сте започнали тайно.

— Няма да мирясаш, нали?

— Вече има ли значение?

Льокен духна супата в лъжицата си.

— Набирането на доказателства трае дълго. Понякога години. Продължителността на този процес беше по-важна от всичко друго.

— Едва ли някой документ води към инициатора и Турхюс сам ще опере пешкира. Прав ли съм?

Льокен гребна една скарида и заговори на лъжицата пред себе си:

— Обиграните политици винаги си опазват ръцете чисти, нали? Имат си секретари да им вършат черната работа. А секретарите не раздават заповеди. Те просто подхвърлят на някой по-надолу в йерархията какво е нужно, за да задвижи застоялата си кариера.

— Аскилсен?

Льокен лапна скаридата и мълчаливо я сдъвка.

— Какво са обещали на Турхюс, за да оглави операцията? Заместник-директорски пост?

— Не знам. Не обсъждаме такива неща.

— А шефката на полицията? Все пак и тя е поела известен риск.

— Предполагам, е съвестна социалдемократка.

— Политически амбиции ли има?

— Не е изключено. Може пък никой от тях да не рискува толкова много, колкото си мислиш. Вярно, кабинетът ми е в сградата на посолството, но това не означава, че…

— … си на хранилка при тях ли? Тогава за кого работиш? На свободна практика ли си?

Льокен се усмихна на отражението си в супата.

— Я ми кажи, Хуле, както стана с онова твое гадже?

Хари го изгледа неразбиращо.

— С онази, дето отказала цигарите.

— Вече ти обясних. Замина за Англия с някакъв музикант.

— А после?

— Кой е казал, че после е имало нещо?

— Ти. Разбрах го по начина, по който говориш за нея — засмя се Льокен. Остави лъжицата си и се сви в стола. — Хайде де, Хуле. Наистина ли не пропуши повече?

— Пропуши ги пак — тихо отвърна Хари. — Но вече ги спря. Завинаги.

Погледна бутилката „Джим Бийм“, затвори очи и се опита да си припомни топлината на първото питие.

Хари седя, докато Льокен задряма. Заведе го до леглото, зави го с одеяло и излезе.

 

 

Охранителят на „Ривър Гардън“ също спеше. Хари се подвоуми дали да не го събуди, но се отказа — всички заслужават да поспят тази нощ, рече си той. Под вратата беше пъхнато писмо. Той го остави неразпечатано върху нощното шкафче до предишното, застана до прозореца и се загледа в товарния кораб, плъзгащ се безшумно под моста „Таксин“.