Ю Несбьо
Хлебарките (47)

Четирийсет и седма глава

Супауади — по думите на Лиз — можел да се похвали с най-много разкрити убийства в кариерата си. Най-важните му инструменти били микроскоп, няколко стъклени колби и лакмусова хартия. Сега мъжът се усмихваше като слънце пред Хари.

— Правилно предполагаш, Хари. Парченцата мазилка, които ни даде за анализ, съдържат същия оцветител като варта върху отвертката от багажника на посланическата кола.

Вместо да отговаря само с „да“ или „не“, Супауади придружаваше утвърдителния си или отрицателен отговор със съобщително изречение, в което повтаряше въпроса. Искаше да избегне всякакви недоразумения, защото беше човек с широки езикови познания и знаеше, че на английски по една или друга причина се използва двойно отрицание. Ако, да речем, чужденец обърка автобуса в Тайланд, налегнат го съмнения и попита някой пътник „Този автобусът не отива ли до Хуалампонг?“, местният ще отговори „да“, в смисъл „да, съждението ви е съвсем правилно, този автобус не ходи до Хуалампонг“. Фаранги, поназнайващи тайски, са наясно с тази особеност на езика, но опасността от недоразумение остава, защото се случва тайландци, владеещи английски на добро ниво, да отговорят „не“ от желание да бъдат разбрани правилно. От опит Супауади се беше убедил, че повечето фаранги не схващат всички тези „капани“ в езиковата комуникация, и затова гледаше да се изразява максимално еднозначно.

— И второто ти предположение е вярно, Хали. Торбичката на прахосмукачката във вилата на Клипра наистина съдържаше много интересни неща: например, нишки от покривалото в багажника на посланическата кола, влакна от костюма на посланика и от якето на Клипра.

Хари записваше с нарастващ ентусиазъм.

— А двете видеокасети? Изпрати ли ги в Сидни?

Супауади се усмихна още по-широко — ако това изобщо беше възможно — защото явно се гордееше много с постигнатото по този въпрос.

— Живеем в двайсети век, инспекторе. Видеокасетите вече не ги изпращаме по пощата. В нашия случай щяха да стигнат чак след четири дни. Презаписахме ги на DAT касети, прехвърлихме записите на компютъра и ги изпратихме по електронен път на твоя експерт по звуците.

— Виж ти! Ама това възможно ли е? — Хари зададе въпроса и от смайване, и за да изчетка Супауади. Компютърните маниаци винаги го караха да се чувства стар. — Какво каза Хесус Маргес?

— От началото бях много скептичен. Невъзможно е да разбереш откъде се обажда човек, записал гласа си на телефонен секретар, казах му. Твоят приятел обаче ме убеди в противното. Обясни ми подробно за честотни диапазони и херцове, изобщо беше много информативно. Ти знаеш ли, например, че за микросекунда ухото разграничава един милион различни звуци? С този човек можем…

— Какво е заключението му?

— На двата аудиозаписа се чуват два различни гласа, но помещението е едно и също.

Сърцето на Хари се разблъска.

— Какво излезе за месото във фризера? Свинско ли се оказа?

— Точно така, Хали. Месото във фризера се оказа свинско.

Супауади му смигна и се изкикоти въздоволно: явно това не беше всичко.

— И?

— Кръвта обаче не е само свинска. Част от нея е човешка.

— Можеш ли да установиш чия е?

— Докато получа окончателния резултат от ДНК изследването, ще минат няколко дни. Дотогава заключението важи с деветдесетпроцентова сигурност.

Ако Супауади имаше подръка тромпет, щеше да изсвири тържествен туш — беше сигурен Хари.

— Кръвта е на нашия приятел, най Клипра.

 

 

След известно прехвърляне най-сетне свързаха Хари с кабинета на Йенс.

— Как върви, Йенс?

— Бива.

— Сигурен ли си?

— Какво имаш предвид?

— Ами звучиш ми… — Хари се затрудни да намери точната дума. — … малко минорно.

— Може… Едва ли… Сложно е. Тя изгуби цялото си семейство и аз… — Гласът се прекърши.

— И ти — какво?

— Зарежи.

— Хайде де, Йенс.

— Работата е там, че дори да съм имал резерви към този брак, вече няма начин да се отметна.

— Защо?

— За бога, само аз й останах, Хари. Знам, редно е да мисля за нея и за всичко, което тя преживя, но мисля за себе си и в какво съм на път да се впусна. Сигурно съм лош човек, обаче съм изплашен до смърт, разбираш ли?

— Горе-долу.

— Дявол да го вземе. Ако ставаше дума за пари, щях някак да се оправя. По финансовата част съм специалист. Но сега става дума за…

— За чувства? — помогна му Хари.

— Точно така. Пълен кошмар — засмя се горчиво Йенс. — И все пак съм решил веднъж в живота си да постъпя като алтруист. Искам да присъстваш и да ми сриташ задника, ако забележиш и най-слабия признак на колебание. Хилде има нужда нещо да отвлече вниманието й от тежката загуба и насрочихме сватбата. Четвърти април. В Банкок тогава е Великден. Как ти се струва? Тя започна да гледа малко по-ведро на живота. Почти е решила да спре пиенето. Ще ти изпратя самолетния билет по пощата, Хари. Не забравяй, че разчитам на теб. Само посмей да ме подведеш.

— Щом аз съм най-добрият ти кандидат за кум, направо не ми се мисли какъв социален живот водиш, Йенс.

— Всичките ми познати са ме прецаквали поне веднъж. Как да повериш на такъв човек толкова важна задача?

— Добре — засмя се Хари. — Дай ми още няколко дни за размисъл. Обаждам се да те помоля за услуга. Опитвам се да открия нещо за един от собствениците на „Пуридел“: дружество на име „Елем Лимитид“. Във фирмения регистър откривам само номер на пощенска кутия в Банкок и потвърждение, че акционерите са внесли надлежно уставния капитал.

— Това дружество не съм го чувал. Сигурно сравнително отскоро е съсобственик на „Пуридел“. Ще поразпитам тук-там и ще ти се обадя.

— Недей. Строго конфиденциално е. В течение сме само аз, Лиз и Льокен. Не споменавай за това пред никого. Дори колегите ни в полицията са в неведение. Тримата ще се срещнем довечера да обсъдим положението. Ще е супер, ако дотогава откриеш нещо. Аз ще те потърся, става ли?

— Да, разбира се. Работата май е сериозна. А аз си мислех, че случаят е приключен.

— Ще приключи довечера.

 

 

Бургията виеше оглушително.

— Вие ли сте Джордж Уолтърс? — извика Хари в ухото на мъж с жълта защитна каска, насочен към него от другите работници от бригадата.

— Да. А вие кой сте?

На десет метра под тях автомобилите едва помръдваха. Очертаваше се поредното следобедно задръстване.

— Инспектор Хуле от норвежката полиция.

Уолтърс сви на руло някакъв чертеж и го подаде на свой колега.

— А, да. Заради Клипра ли…?

Направи знак на мъжа с къртача да прекъсне работа за малко и когато воят стихна, тишината — доколкото в Банкок може да се говори за тишина — покри тъпанчетата като филтър.

— Марка „Вакер“. Модел LHV5.

— Впечатляващо. Разбирате ли от дрелки?

— Няколко години съм работил през лятото по строежи. С въпросната яко си раздрусах бъбреците.

Уолтърс кимна. Имаше опърлени от слънцето бели вежди и изморен вид. Бръчките набраздяваха дълбоко лицето му, макар да нямаше повече от четирийсет. Хари посочи бетонния път, опънат като римски акведукт през каменната пустиня от къщи и небостъргачи.

— Това значи е BERTS, спасението на Банкок?

— Да. — Уолтър се загледа в същата посока. — В момента стоите върху него.

Набожното благоговение в гласа му плюс присъствието му на терен, а не в офиса, подсказваше на Хари, че шефът на „Пуридел“ вероятно предпочита инженерното изкуство пред счетоводството. Струваше му се по-вълнуващо да наблюдава как напредва проектът, вместо да се задълбочава в мерките за погасяване на задълженията на фирмата.

— Прилича на Китайската стена — подхвърли Хари.

— Замисълът е да свързва хората, не да ги разделя.

— Дойдох да поразпитам за Клипра и за проекта. И за „Пуридел“.

— Пълна трагедия — отвърна Уолтърс, без да уточнява кое има предвид.

— Познавахте ли Клипра?

— Силно казано. Разговаряли сме на заседания на управителния съвет. Два-три пъти ми е звънил по телефона. — Уолтър си сложи слънчеви очила. — Нищо повече.

— Звънил ви е? „Пуридел“ не е ли доста голяма компания?

— С над осемстотин служители.

— И почти не сте поддържали контакт със собственика на фирмата, на която сте управител?

— Добре дошли в света на бизнеса. — Уолтър плъзна поглед по пътя, все едно въпросите на полицая изобщо не го засягаха.

— Клипра е инвестирал много пари в „Пуридел“. Да не казвате, че му е било безразлично какво ще стане с тях?

— Просто явно не е имал възражения как се ръководи компанията.

— Известна ли ви е фирма на име „Елем Лимитид“?

— Забелязах появата й в списъка с акционерите, но в последно време са ни налегнали други грижи.

— Като например как да изплатите дълга си в долари?

Уолтърс пак се обърна към Хари. В стъклата на очилата му инспекторът видя деформираното си отражение.

— Какво знаете за финансовото ни състояние, господине?

— Знам, че компанията се нужда от рефинансиране, ако искате да продължите дейността си. Понеже „Пуридел“ е отписана от борсата и вече не се търгува публично, не сте длъжни периодично да оповестявате финансовите си отчети и още известно време може да опазите в тайна проблемите си от обществото с надеждата отнякъде да се появи спасител със свеж капитал. Би било грехота да фалирате точно сега, когато ви се открива възможност да сключите договори за големи поръчки при строежа на BERTS, нали?

Уолтър даде знак на инженерите да излязат в почивка.

— Интуицията ми подсказва, че този дългоочакван спасител ще се появи — продължи Хари. — Ще купи фирмата срещу символична сума и най-вероятно ще изкара луди пари, когато завалят обществени поръчки. Колко души са запознати с актуалното състояние на „Пуридел“?

— Вижте какво, господин…

— Инспектор. Управителният съвет — със сигурност. Други?

— Осведомили сме всички акционери. Състоянието на компанията засяга само тях и никого другиго. Не виждаме причина да тръбим пред целият свят.

— Според вас кой ще купи компанията, господин Уолтърс?

— Аз съм административен директор — троснато натърти Уолтърс. — Назначен съм на тази длъжност от акционерите. Не се меся във въпроси, свързани със собствеността.

— Дори това да означава вие и още осемстотин души да останете без работа? И да се изтеглите от този проект? — Хари посочи бетона, губещ се в мъглата.

Уолтърс не отговори.

— Красота. Напомня на пътя на жълтите павета във „Вълшебникът от Оз“.

Джордж Уолтърс кимна бавно.

— Обадих се на адвоката на Клипра и на неколцина от дребните акционери. През последните няколко дни „Елем Лимитид“ е изкупило акциите им във „Пуридел“. Понеже никой друг акционер не е изявил готовност да рефинансира компанията, миноритарите с радост са се отървали от дяловете си, защото са спасили поне вложения капитал. Твърдите, че промяната на собствеността не влиза в обсега на задълженията ви, Уолтърс, но ми приличате на отговорен човек. А „Елем“ е новият ви собственик.

Уолтърс си свали очилата и разтърка очи с опакото на дланта си.

— Ще ми кажете ли кой стои зад „Елем Лимитид“, Уолтърс?

Къртачите отново завиха и Хари се наведе напред, за да чуе. Кимна.

— Просто исках да го чуя и от вашите уста — извика той в отговор.