Ю Несбьо
Хлебарките (51)

Петдесет и първа глава

Хари понечи да затвори, но чу щракване и нов сигнал за свободно. Схвана, че повикването му се пренасочва от домашния номер на Льокен към мобилния му. Изчака седем прозвънявания, накрая се отказа и благодари на момичето с плитки, навити на рогчета, задето му бе услужило с телефона.

— Възникна проблем. — Хари се върна в стаята. Лиз си беше събула обувките и най-съсредоточено разглеждаше някакъв мазол.

— Трафикът го е забавил — въздъхна Лиз. — Пустият му трафик.

— Обаждането ми се пренасочи към мобилния, но не го вдига. Това не ми харесва.

— Спокойно. Какво ще му се случи в спокоен град като Банкок? Сигурно си е забравил мобилния вкъщи.

— Допуснах гаф — призна Хари. — Казах на Бреке, че тази вечер имаме среща и го помолих да разбере кой стои зад „Елем Лимитид“.

— Какво си направил? — Лиз мигом свали краката си от масата.

— Мамка му! — Хари удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. — Исках да го пробвам как ще реагира.

— Да го пробваш? За бога, Хари, това да не ти е игра!

— Уговорихме се да му се обадя от мястото на срещата и да се срещнем в „Лемън Грас“.

— Ресторантът, където бяхме с теб?

— Съседният. По-добре там, отколкото да ни устрои засада в дома си. Ние сме трима, мислех си, и си представях арест а ла Уо.

— И взе, че го подплаши, като спомена „Елен Лимитид“? — простена Лиз.

— Бреке не е глупак. Отдавна е надушил клопката. Пак ме подпита да не съм се разколебал да му стана кум. Искаше да провери дали съм му хванал спатиите.

— Що за комплексарско мерене на мускули! — изсумтя презрително Лиз. — Ако си вложил емоции в отношенията си с него, отърси се от тях. По дяволите, Хари, мислех те за по-голям професионалист.

Хари не отговори. Даваше си сметка колко права е Лиз. Беше се проявил като пълен аматьор. Защо, за бога, му трябваше да споменава „Елем Лимитид“? Имаше купища други предлози да повика Йенс на среща. Навярно в думите на Бреке, че някои хора си падат по риска заради самия риск, се съдържаше доза истина. Явно Хари влизаше в категорията на патологично хазартните типове, тъй презирани от Бреке. Не, не го бе поблазнил самият риск. Или поне бяха намесени и други фактори. Веднъж, на въпроса защо не стреля по яребиците, докато са на земята, дядо му отговори: „Не е красиво.“

Тук ли се криеше разковничето към жокера, който Хари бе подал на Бреке? Нима по силата на наследствено усвоена ловна етика Хари бе предпочел да подплаши плячката, за да я свали от въздуха, да й предостави хипотетична възможност да се измъкне?

Лиз прекъсна хода на мислите му.

— И какво ще правим сега, инспекторе?

— Ще чакаме — отвърна той. — Ще дадем още половин час на Льокен. Не се ли появи, ще се обадя на Бреке.

— Ами ако и Бреке не вдигне?

— Тогава ще звъннем на началника на полицията и ще вдигнем всички на крак.

Лиз процеди няколко псувни през стиснати зъби.

— Казвала ли съм ти за пътните полицаи?

 

 

Йенс погледна екрана на Льокеновия телефон и избухна в смях. Звъненето замлъкна.

— Хубав телефон си имаш, Ивар. „Ериксон“ добре са си свършили работата, а? На екрана се изписва номерът на човека, който те търси, и ако не искаш да говориш с него, просто не вдигаш. Ако не греша, някой е започнал да се чуди къде се бавиш. Защото едва ли имаш много приятели, които да ти звънят по това време на денонощието, нали, Ивар?

Метна телефона над рамото си. Уо пъргаво отскочи встрани и го улови.

— Разбери чий е номерът и го локализирай. Веднага. — Йенс седна до Льокен. — Ако не получиш лекарска помощ съвсем скоро, нещата ще станат необратими, Ивар.

Стисна ноздрите си с два пръста и погледна към пода, където около стола се беше образувала локва.

— Излагаш се, Ивар.

— Караоке бар „При Мили“ — чу се зад тях на насечен английски. — Знам къде е.

Йенс потупа Льокен по рамото.

— Съжалявам, но се налага да излезем, Ивар. Като се върнем, тръгваме към болницата. Обещавам.

Льокен усети вибрациите от отдалечаващи се стъпки. Очакваше всеки момент да усети въздушната струя, изтласкана от затръшната врата. Въздухът обаче не помръдна. Гласът до ухото му сякаш долиташе отдалече:

— А, да. Съвсем щях да забравя, Ивар. — Горещ дъх лъхна слепоочието му. — Ще ни трябва нещо, с което да ги завържем за коловете в реката. Ще ни услужиш ли с турникета? Ще ти го върна. Имаш думата ми.

Льокен отвори уста и усети как лигавицата в гърлото му се раздира от мощния му рев. Някой друг, а не той, пое командването в мозъка му и той усети как дърпа ожесточено кожените ремъци, докато гледа как кръвта плиска върху масата, а ръкавите на ризата му пият от нея, подгизват и се обагрят в червено. Изобщо не усети въздушната струя от затръшнатата врата.

 

 

Някой почука леко по вратата и Хари подскочи.

Неволно направи гримаса, защото видя не Льокен, а момичето с „рогчетата“.

— Вие Хали, съл?

— Да.

— Телефон за вас.

— Какво ти казах? На бас за сто бата, че е попаднал в задръстване — настоя на своето Лиз.

Хари последва момичето до рецепцията и мимоходом забеляза, че има същата гарвановочерна коса и източена шия като Рюна. Загледа се в късите черни косъмчета по тила й. Тя се обърна, усмихна се бързешком и му протегна слушалката.

— Ало?

— Хари? Аз съм.

Хари усети как кръвоносните му съдове се разширяват, докато сърцето му бясно изпомпва кръвта по тялото му. Пое си дълбоко дъх и подхвана спокойно и отчетливо:

— Къде е Льокен, Йенс?

— Ивар ли? Остави се, затрупан е с работа. Направо му се откъснаха ръцете.

По гласа му Хари разбра, че театърът е приключил. Сега говореше Йенс Бреке — онзи Бреке, с когото разговаря за пръв път в кабинета му. Беше се завърнал заядливият, предизвикателен тон на човек, уверен в победата си, ала не иска да се наслади на тържеството си, преди да нанесе смъртоносния удар. Хари се мъчеше да мисли бързо. По каква причина обстоятелствата се бяха развили в негов ущърб? Кое бе обърнало нещата така, че той да изпадне в губеща позиция?

— Чаках да се обадиш, Хари. — Гласът не беше на отчаян човек, а на човек, поел управлението с ръка, небрежно отпусната на волана.

— Ти ме изпревари, Йенс.

— Ами аз май непрекъснато ти водя с една крачка, Хари — засмя се дрезгаво той. — Какво е чувството?

— Изтощително. Къде е Льокен?

— Искаш ли да знаеш какво каза Рюна, преди да умре?

Хари усети мравучкане по челото.

— Не — чу гласа си сякаш отстрани. — Интересува ме само къде е Льокен, какво си му сторил и къде да те намерим.

— Три желания наведнъж не са ли малко множко?

Мембраната в микрофона на телефона се разтресе от смеха му. Нещо друго обаче се опитваше да привлече вниманието на Хари, само дето той не си даваше сметка какво. Смехът секна отведнъж.

— Имаш ли представа колко жертви прави човек, за да осъществи такъв замисъл, Хари? Колко усилия хвърля, за да се подсигури и да се застрахова срещу всички рискове, да действа заобиколно, за да остане чист като сълза? За физическия дискомфорт изобщо не говорим. Самото убийство е едно на ръка, но с него несгодите не се изчерпват. Да не мислиш, че ми беше приятно да търкам нара? Колкото и да не ми вярваш, наистина не понасям да стоя затворен.

— Тогава защо ти беше да предприемаш толкова обходни маневри?

— И преди съм ти казвал: елиминирането на риска си има цена, но си струва усилията. Винаги си струва. Заслужаваше си, например, цялата работа, която ми отвори накисването на Клипра.

— Ами да си беше спестил затрудненията. Защо просто не ги пречука и не нагласи нещата, все едно е дело на мафията?

— Разсъждаваш като неудачниците, които преследваш в качеството си на полицай, Хари. Вие сте като патологично хазартните типове. Не мислите в дългосрочен план. Можех, разбира се, да убия Молнес, Клипра и Рюна по много по-прост начин и да се погрижа да не остават следи. Но пак нямаше да се отърва от подозрения. Защото когато вляза във владение на състоянието на Молнес и на „Пуридел“, щеше да стане очевидно, че съм имал мотив да убия и тримата, нали? Три убийства и един-единствен човек с интерес от тяхната смърт. Дори полицията щеше да събере две и две, не мислиш ли? Даже да не разполагате с уличаващи доказателства, бихте могли сериозно да ми вгорчите живота. Затова се наложи да режисирам алтернативен сценарий, в който един от мъртъвците да е виновникът. Развръзката не биваше да е нито твърде сложна за вашите умове, но пък твърде елементарна, а такава, че да ви се стори съвсем приемлива. Всъщност ми дължиш благодарност, Хари. Ако не бях аз, как щеше да се изявиш като талантлив детектив, погвайки Клипра, а?

Хари слушаше с половин ухо. Върна се една година назад. Тогава също чуваше глас на убиец по телефона. Онзи път водата на заден план бе издала местоположението му, а сега зад гласа на Бреке долиташе слаба музика, която можеше да звучи къде ли не.

— Какво искаш, Йенс?

— Какво искам ли? Ама наистина, какво искам всъщност? Да си побъбрим, предполагам.

„Да ме забавиш — поправи го наум Хари. — Искаш да ме забавиш. С каква цел?“ Потракваха електронни барабани, пищеше кларнет.

— Но ако те интересува по-конкретно, обадих се само да ти кажа…

I Just Called To Say I Love You! Хари позна песента по инструментала.

— … че на колежката ти някоя и друга козметична корекцийка по лицето няма да й е излишна. Ти как мислиш, Хари? Хари?

Увисналата на шнура слушалка се люлееше наляво-надясно над пода.

 

 

Докато тичаше по коридора, Хари усети сладкия прилив на адреналин, като след инжекция. Момичето с „рогчетата“ отстъпи стреснато към стената, когато той пусна слушалката, извади пистолета „Рюгер“ от кобура на глезена и го зареди с едно движение. Дали го чу, че й заръча да повика полиция? Сега нямаше време да мисли за това. Ритна първата врата и над мушката му изникнаха четири изплашени лица.

— Простете.

В следващата стая едва не натисна спусъка, но навреме си даде сметка какво всъщност вижда: насред пода дребен тъмнокож тайландец в сребрист костюм и слънчеви очила стоеше широко разкрачен. Човекът имитираше Елвис Пресли, макар текстът на „Hound Dog“ да заседна в гърлото му.

Хари огледа коридора. Имаше общо към петдесет стаи. Да се върне ли за Лиз? Някъде в главата му се бе задействала аларма, но обремененият му мозък се бе опитал да я изключи. Сега изведнъж тя прозвуча силно и ясно: Лиз! По дяволите, Йенс действително бе успял да го забави.

Хукна по коридора и зад ъгъла видя отворената врата на тяхната стая. Вече не мислеше, не се боеше, не се надяваше, просто тичаше и знаеше, че е преодолял задръжките, възпиращи нормалните хора да убиват. Това не беше кошмар. Този път не тичаше във вода към живота. Влетя през вратата и видя Лиз, сгърчена зад дивана. Понечи да се завърти, но закъсня. Нещо го цапардоса по бъбреците, изби му въздуха и в следващия миг стисна гърлото му. Видя намотания кабел на микрофона отпред. Миризмата на къри от дъха на нападателя лъхаше на талази.

Хари блъсна слепешката с лакът назад, удари нещо, чу се стон.

— Тай — прозвуча нечий глас, а от забития точно под ухото му юмрук му се зави свят.

Поправката на щетите от новополучената контузия в челюстта щеше да му излезе много скъпо. Примката около врата му се стегна. Опита се да подпъхне пръст под кабела, но без успех. Изтръпналият му език изскочи от устата, сякаш някой го буташе отвътре. Нищо чудно и да се размине със солената сметка при зъболекаря. Вече започна да му причернява.

Мозъкът му набъбна в главата. Не издържаше. Опита да се предаде на смъртта, но тялото не се предаваше. Машинално вдигна ръка нагоре, ала този път нямаше кепче, което да го спаси. Оставаше му само да се моли. Както се молеше за безсмъртие на площад „Сиам“.

— Пусни го!

Примката се поразхлаби и кислородът нахлу в дробовете му. Още, искаше още! Въздухът в стаята не достигаше. Дробовете му заплашваха да изскочат от гърдите.

— Пусни го! — Лиз се беше надигнала на колене и се прицелваше със своя „Смит и Уесън“ 650.

Хари усети как Уо се сви зад него. Пак опъна кабела, но междувременно Хари бе успял да пъхне лявата си ръка между примката и гърлото си.

— Гръмни го — едва изхриптя той.

— Пусни го веднага! — Зениците на Лиз бяха почернели от страх и гняв. Кървава струйка се стичаше от ухото по ключицата й надолу в пазвата.

— Няма да ме пусне. Стреляй — задавено повтори той.

— Веднага! — извика Лиз.

— Стреляй! — изрева Хари.

— Млък! — Лиз се олюляваше.

Хари се облегна на Уо. Все едно се опря в стена. Очите на Лиз се насълзиха, главата й клюмаше. Хари познаваше симптомите. Беше получила тежко мозъчно сътресение. Нямаше време за губене.

— Лиз, чуй ме!

Примката се стегна и Хари усети как кабелът разпаря кожата на ръката му.

— Зениците ти са разширени, изпадаш в шок! Чуй ме, Лиз! Стреляй, докато още можеш! Ще припаднеш всеки момент!

От устните й се откъсна хрипкав смях.

— Върви по дяволите, Хари! Не мога! Не…

Кабелът потъна в месото му, все едно в масло. Той се опита да свие ръка в юмрук, но някакви нерви явно бяха прекъснати.

— Лиз! Погледни ме, Лиз!

Тя мигаше на парцали и го гледаше замаяно.

— Няма как да сбъркаш, Лиз. Пълен абсурд е да вземат такива гиганти в армията. Погледни го само тоя великан, Лиз. Виждала ли си по-голяма мишена? Няма как да не го улучиш! Само гледай да не надупчиш и мен.

Тя го гледаше с отворена уста. После свали пистолета и избухна в смях. Хари се опита да спре тръгналия напред Уо, но как се спира локомотив? Нещо избухна в лицето му и двамата се стовариха върху Лиз. По нервите му протече пронизваща болка, нова болка, пареща. Долови парфюма й; тялото й поддаде, когато Уо ги затисна към пода с цялата си тежест. Гърмежът отекна през отворената врата по целия коридор. После всичко утихна.

Хари дишаше. Лежеше, приклещен между Лиз и Уо, но усещаше как гърдите му се повдигат. Значи беше жив. Нещо капеше. Опита се да изпъди болезнения спомен за студените солени капки от мокрото въже по палубата в Сидни. Сега нямаше време за това. Намираше се другаде. Сега капките падаха върху челото на Лиз, върху клепачите й. Пак чу смеха й. Тя отвори очи: два черни прозореца с бели рамки върху червена стена. Дядо му удря с брадвата — сухи, глухи удари, тупването на дървото по утъпканата земя. Небето синее, стръкчетата трева гъделичкат ушите, прелита чайка и се изгубва от полезрението му. Спи му се, но цялото му лице гори и пламти, усеща миризмата на кожата си и на барута, набил се в порите.

Със стон се претърколи от човешкия сандвич. Лиз продължаваше да се смее с облещени очи. Не я спря.

Преобърнало Уо по гръб. Лицето му беше застинало в изненадана гримаса. Устата — полуотворена в протест срещу черната дупка в челото. Капките продължаваха да се чуват. Обърна се към стената зад тях и видя, че не е халюцинация. Мадона пак си бе сменила цвета на косата. Плитчицата на Уо се беше залепила за рамката и кралицата на попа се бе обзавела с черен пънкарски бретон, от който капеше нещо като смес от разбити белтъци и боровинков сок. Пльок, пльок, чуваше се от дебелия килим.

Лиз се заливаше от смях.

— Спретнали сте си купон, без да ме поканите? — чу се от вратата. — А аз ви имах за приятели…

Хари не се обърна. Очите му зашариха по пода в отчаяно търсене на пистолета. Сигурно се беше изтърколил под масата или зад стола, когато Уо го удари в гърба.

— Това ли търсиш, Хари?

Разбира се. Обърна се бавно и погледна право в дулото на своя „Рюгер“. Преди да каже каквото и да било, Хари видя, че Йенс ще стреля. Държеше пистолета с две ръце, вече се беше навел напред, за да поеме отката.

Пред очите му изникна образът на Валер, люлее се на стол в „Скрьодер“, мокрите му устни лъщят, на устните му играе презрителна усмивка. Ето, с такава прикрито злорада усмивка началничката на полицията ще помоли за едноминутно мълчание в памет на Хари Хуле.

— Играта свърши, Йенс — чу се да казва. — Няма да се измъкнеш.

— Играта свърши? Кой говори така в реалния живот? — Йенс въздъхна и поклати глава. — Прекалил си с клишираните кримки, Хари.

Пръстът му се уви около спусъка.

— Но, какво пък. Всъщност си прав. Играта свърши. Вие дори внесохте още подобрения в плана ми. Изпълнител на мокри поръчки и двама полицаи, загинали в престрелка. Какво да му разследваш на такова местопрестъпление?

Йенс присви едното си око — напълно излишно при прицелване от три метра. „Нулев риск“, помисли си Хари, затвори очи и инстинктивно си пое дъх в очакване на куршума.

Грохотът взриви тъпанчетата му. Три пъти. Играе на сигурно. Гърбът му се удари в стената, после в пода или бог знае къде. Миризмата на барут смъдеше в носа му. Барут. Нищо не разбираше. Нали Йенс уж стреля три пъти? Не трябва ли вече да е престанал да усеща каквито и да било миризми?

— Проклятие! — извика някой сякаш изпод възглавница.

Димът се разнесе и Хари видя Лиз, седнала, облегната на стената, с димящ пистолет в ръка. С другата притискаше корема си.

— По дяволите, улучи ме! Там ли си, Хари?

„Тук ли съм?“ — запита се той. Спомни си смътно как някой го ритна по хълбока и го обърна.

— Какво стана? — извика Хари, все още наполовина глух.

— Изпреварих го и стрелях. Раних го. Сигурна съм. Как успя да се измъкне, да му се не види?

Хари се надигна, подпря се, събори чашите от масата и накрая се задържа на краката си. Левият беше изтръпнал. Дали изтръпнал беше точната дума? Попипа крачола си. Оказа се подгизнал. Не погледна от какво. Протегна ръка.

— Дай ми пистолета, Лиз.

По балатума до вратата имаше кръв. Натам. Тръгвай натам, Хуле. Просто следвай „маркировката“. Погледна Лиз. Върху синята й риза, между пръстите, разцъфваше алена роза. По дяволите!

Тя изохка и му подаде пистолета.

— Апорт, Хари.

Той се поколеба.

— Това е заповед, дявол да го вземе!