Ю Несбьо
Хлебарките (21)

Двайсет и първа глава

Слънцето, придобило бургундскочервен нюанс и насечено от оранжеви ивици, се крепеше над сивия градски силует на Банкок като нова планета, изникнала изневиделица на небесния свод.

— Това е прословутият стадион „Рачадамноен“ — посочи Лиз, когато тойотата с Хари, Нхо и Сунторн свърна пред сивата сграда. Двама черноборсаджии с меланхолични лица мигом просияха, но Лиз ги отпъди с жест. — Вероятно не ти се вижда особено внушителен, но това е банкокският еквивалент на Театъра на мечтите^[1]. Тук всеки може да стане Господ — стига да има бързи ръце и крака. Ей, Рики!

Един от охранителите на портала се приближи до колата. Лиз вкара в действие чар, който Хари не беше допускал, че тя притежава. След излят на един дъх словесен поток, последван от бурен смях, тя се обърна с усмивка към колегите си:

— Давайте да го арестуваме този Уо и да се приключва. Току-що уредих билети до ринга за мен и Хари. Довечера в седем ще се бие Иван. Ще падне голям купон.

Ресторантът се оказа съвсем обикновен — маси с ламинатни плотове и мухи; самотен вентилатор раздухваше миризмата на готвено от кухнята из цялото помещение. Над бара висяха портрети на тайландското кралско семейство.

Само две-три маси бяха заети. Уо не се виждаше никакъв. Нхо и Сунторн седнаха до вратата, всеки до отделна маса, а Лиз и Хари — в дъното на заведението. Хари си поръча тайландски пролетни рулца и — за всеки случай — кока-кола за дезинфекция.

— Рик ми беше треньор, когато тренирах тайски бокс — поясни Лиз. — Тежах два пъти повече от моите спаринг-партньори, все момчета. Стърчах над тях с три глави и въпреки това всеки път ме спукваха от бой. Тук, в Тайланд, всички всмукват този спорт с майчиното си мляко. Не им било кеф да удрят жена, така ме уверяваха. Не мога да кажа обаче, че забелязвах да го правят с особено неудоволствие.

— С какво толкова е известна тази кралска особа? — посочи Хари. — Където и да отида, неизменно виждам портрет на този мъж.

— Факт. Всяка нация се нуждае от герои. Монархическата институция никога не е заемала особено голямо място в хорските сърца до Втората световна война. Тогава кралят успял да се съюзи първо с японците, после, когато минали в отстъпление, с американците. Избавил нацията от почти сигурна кървава баня.

— Голям тарикат. — Хари вдигна чашата с чай към портрета.

— Хари, имай предвид, че в Тайланд не бива да се шегуваш с две неща, по-конкретно…

— С краля и с Буда. Благодаря ти, Лиз. И сам се досетих.

Вратата се отвори.

— Брей! — прошепна Лиз и повдигна окапалите си вежди. — Обикновено на живо са по-дребни.

Хари не се обърна. Планът беше да изчакат персоналът да поднесе храната на Уо. С клечки в ръката щеше да му е по-трудно да извади оръжие.

— Седна — докладва Лиз. — Боже мили, този тип заслужава да бъде тикнат на топло дори само заради външния си вид. Ние обаче ще трябва да се благодарим на съдбата, ако успеем да му зададем няколко въпроса.

— Как така? Той метна полицай от втория етаж!

— Знам, но те предупреждавам да не храниш големи очаквания. Уо Готвача не е случаен човек. Работи за едно от „семействата“, а те разполагат с добри адвокати. Свитнал е поне дузина, осакатил е десеторно повече и въпреки това досието му е чисто като сълза.

— Готвача? — Хари се нахвърли с апетит на току-що поднесените му димящи рулца.

— Лепнахме му прозвището преди две-три години. Започнахме разследване във връзка със смъртта на една от жертвите му, възложиха случая на мен и присъствах при аутопсията. След няколкодневен престой навън тялото, издуто от газове, приличаше на синьо-черна футболна топка. Патологът предупреди, че газовете са токсични, и ни накара да напуснем залата. Сложи си противогаз, преди да направи първия разрез. Стоях до стъклото и гледах. Издутата кожа на корема му се спука, когато скалпелът я проряза, и — без майтап! — видях как оттам блъвна зеленикав газ.

Със смръщена физиономия Хари върна в чинията наченатото рулце, но Лиз не му обърна никакво внимание.

— Очакваше ни обаче още по-голям шок. Вътре гъмжеше от гадинки. Патологът отстъпи заднишком към стената, когато черните твари изпълзяха от стомаха, плъпнаха по пода и се изпокриха из ъглите с бързите си крачета. — Лиз допря вдигнатите си показалци до главата, за да изобрази рогца: — Дяволски бръмбари.

— Бръмбари ли? — изгримасничи Хари. — Не съм знаел, че налитат на трупове.

— Открили тялото със затъкната сламка в устата на мъртвия.

— Сламка, казваш…

— В Чайнатаун печените на грил бръмбари са деликатес. Уо е нахранил клетника насила.

— Но му ги е предложил алангле? — Хари демонстративно избута чинията настрани.

— Насекомите са невероятни създания. Представяш ли си как тези бръмбари са оцелели в стомаха, въпреки отровните газове и разлагането?

— Не, и предпочитам изобщо да не мисля по въпроса.

— Повечко ли ти дойде? Да не ти се отяде?

След две-три секунди Хари схвана, че Лиз говори за храната. Той избута чинията си чак до ръба на масата.

— Ще й свикнеш на нашенската кухня, Хари. Номерът е да става постепенно. Славим се с повече от триста традиционни тайландски ястия, представяш ли си? Препоръчвам ти да си запишеш няколко рецепти и да шашнеш гаджето си, като се прибереш.

Хари се покашля.

— Или да впечатлиш майка си.

— Съжалявам, но нямам нито гадже, нито майка — поклати глава той.

— Всъщност е редно аз да се извиня — словесният поток мигом секна.

Сервитьорът се насочи с поръчката към масата на Уо.

Лиз извади черен револвер от кобура на хълбока си и освободи предпазителя.

— „Смит и Уесън 650“ — веднага го разпозна Хари. — Впрягаме тежката артилерия, а?

— Зад мен — изкомандва Лиз и стана.

Уо вдигна глава и се вторачи право в дулото на револвера, без изобщо да му мигне окото. Държеше клечките в лявата си ръка, а дясната лежеше скрита в скута му. Лиз извика нещо на тайски, но той не даде вид да я е чул. Без да помръдва глава, погледът му обиколи помещението, регистрира присъствието на Нхо и Сунторн и спря върху Хари. Лека усмивка набразди устните му.

Лиз извика повторно. Хари усети как кожата на тила му настръхва. Ударникът на револвера се вдигна, а дясната ръка на Уо се показа изпод ръба на масата. Празна. Хари чуваше как дъхът на Лиз съска между зъбите й. Погледът на Уо продължаваше да тегне върху Хари, докато Нхо и Сунторн му закопчаваха белезниците. Изведоха го навън. Същински цирков парад с културист и две джуджета.

Лиз прибра револвера в кобура.

— Май никак не те харесва — отбеляза тя и посочи клечките, забити под прав ъгъл в топката ориз.

— И защо реши така?

— Това е стар тайски знак, че те иска мъртъв.

— Да се нареди на опашката. — Хари си отбеляза наум непременно да поиска служебно оръжие за временно ползване.

— Дай да си спретнем малко екшън преди лягане — подкани го Лиз.

 

 

На влизане в боксовата зала ги посрещнаха виковете на екзалтираната тълпа и фалшивото изпълнение на трио музиканти, които звучаха като училищен оркестър, надрусан с ЛСД.

На ринга току-що бяха излезли двама боксьори с пъстри ленти на челата и омотани в бинтове ръце.

— Със сините шорти е нашият човек, Иван — поясни Лиз.

Пред стадиона тя бе изкрънкала от Хари всичките му банкноти от джобовете на панталона и ги беше връчила на един букмейкър.

Откриха местата си на първия ред зад съдията. Лиз премлясна със задоволство. Размени няколко думи със съседа си по място.

— Както си и мислех — каза на Хари тя. — Нищо не сме изпуснали. Ако искаш да гледаш наистина хубав мач, трябва да идваш във вторниците. Или в четвъртъците на стадион „Лумпини“. Иначе бъка от… сещаш се.

— Бульонови двубои.

— Какво?

— Бульонови двубои. Така казваме в Норвегия на състезанията между двама слаби състезатели по бягане с кънки.

— Защо бульонови?

— Защото по време на такива състезания от скука зрителите ходят да си купуват бульон, вместо да гледат.

Лиз се засмя и очите й се стесниха до две тесни, блестящи цепки. Хари беше установил, че смехът на старши инспекторката в повечето случаи е приятен и за окото, и за ухото.

Двамата боксьори си свалиха лентите, тръгнаха да обикалят ринга и изпълниха своеобразен ритуал: спираха до страничните колове, опираха глави в тях, коленичеха и правеха по няколко елементарни танцови стъпки.

— Това се нарича рам муай — обясни Лиз. — Танцуват в чест на личния си круу, гуру и ангел-закрилник на тайския бокс.

Музиката секна. Иван се отправи към своя ъгъл, където той и треньорът му долепиха сведените си глави и се хванаха за ръце.

— Молят се — прошепна Лиз.

— Нима нашият човек се нуждае от молитви, за да спечели? — попита притеснен Хари. Допреди малко държеше хубава сумичка в джобовете си.

— Не се нуждае — стига да се представи на висотата, която предполага името му.

— Иван?

— Всички боксьори си избират псевдоним. Нашият човек е избрал да се отъждестви с Иван Иполит, холандец, спечелил двубой на „Лумпини“ през 1995-а.

— Какво толкова, един двубой!

— Не е така. Иполит е единственият чужденец, записал победа на „Лумпини“ в цялата история на стадиона.

Хари се обърна, за да провери дали в изражението на Лиз ще разчете някакъв подтекст в думите й, но в същия миг прозвуча гонгът и мачът започна.

Боксьорите запристъпваха предпазливо един към друг, спазваха известна дистанция и се обикаляха в кръг. Един суинг беше лесно париран, а контраатакуващият удар с крак увисна във въздуха. Музиката се усили, мигновено последваха и възгласите на публиката.

— Първо само искат да вдигнат градуса — извика Лиз.

После двамата противници се нахвърлиха един върху друг. Светкавично се превърнаха във въртоп от ръце и крака. Стана толкова бързо, че Хари не видя почти нищо, но Лиз въздъхна. Носът на Иван беше вече разкървавен.

— Изяде един лакът — обясни Лиз.

— Лакът ли? Съдията не го ли видя?

Лиз се усмихна.

— Ударите с лакът не са забранени. По-скоро обратното. Ударите с ръце и крака дават точки, а лактите и коленете обикновено довеждат до нокаут.

— Сигурно защото състезателите не умеят да отправят точни удари с крака като каратистите.

— Въздържам се да съм толкова категорична, Хари. Преди няколко години хонконгската спортна федерация изпрати петимата си шампиони по кунг-фу в Банкок, за да се провери кой стил е по-ефективен. Загрявката и церемониите отнеха малко повече от час, а петте мача продължиха общо шест минути и половина. После пет линейки потеглиха към болницата. Познай кой се возеше вътре.

— Възможно е, но тази вечер няма такава опасност — демонстративно се прозина Хари. — Ще бъде… Олеле майчице!

Иван сграбчи противника си за тила и с мълниеносно движение извъртя главата му надолу, докато дясното му коляно се изстреля напред като катапулт. Противникът му политна назад, ръцете му се заплетоха във въжетата и той увисна точно пред Лиз и Хари. Кръвта шуртеше, сякаш се е пробила тръба, и плискаше шумно върху тепиха. Хари чу как зрители зад гърба му нададоха недоволни викове и установи, че се е изправил. Лиз го дръпна обратно на седалката.

— Красота! — възкликна тя. — Видя ли колко бърз беше Иван? Нали ти обещах, че ще падне голям купон!

Главата на боксьора в червените шорти беше извита настрани и Хари го виждаше в профил. Кожата около окото му набъбваше, докато се пълнеше с кръв отвътре. Все едно гледаше как се издува плажен дюшек.

Хари получи странно усещане за дежа-вю и му се догади. Иван се приближи до безпомощния си противник, който вече надали съзнаваше, че се намира на боксов ринг. Без да бърза, той огледа съперника си, както кулинарен спец се чуди дали да отреже първо крилото или бутчето на пилето. На заден план, между двамата боксьори, Хари виждаше съдията. Стоеше с леко килната странично глава и ръце, изпънати отстрани на тялото. Хари разбра, че реферът не възнамерява да предприема абсолютно нищо, и усети как сърцето му се блъска в долната част на ребрата. Триото изостави анемичното си изпълнение и се развихри. Чуваше се яко тръбене и бухане на барабани.

„Спри“, помисли си Хари и в същия миг чу собствения си глас:

— Удряй!

Иван замахна.

Хари не чу отброяването на секундите. Не видя как съдията вдигна ръката на Иван във въздуха, нито пък поздрава на победителя към зрителите в четирите ъгъла на ринга. Взираше се във влажния напукан циментов под пред краката си, където дребно насекомо се мъчеше да се откъсне от алена капка кръв. Бе впримчено в капана на водовъртеж от събития и случайности, нагазило до коленете в кръв. Мислено Хари се върна в друга страна, пренесе се в друго време и се опомни чак когато нечия ръка го потупа между плешките.

— Спечелихме! — извика Лиз в ухото му.

 

 

Наредиха се на опашка да си получат печалбата от букмейкъра. Хари чу зад гърба си познат глас да говори на норвежки:

— Нещо ми подсказва, че инспекторът е направил далновиден залог, а не просто се е осланял на късмета си. В такъв случай ви поздравявам.

— Ами… старши инспектор Кръмли се има за спец по залозите. Не сте далеч от истината.

Представи Лиз на Йенс Бреке.

— И вие ли заложихте? — поинтересува се тя.

— Мой приятел ми подшушна, че противникът на Иван бил леко простинал. Неприятно неразположение. Не е ли забележително какви мащабни последствия може да предизвика една нищо и никаква простуда, мис Кръмли? — Бреке се усмихна широко и се обърна към Хари: — Прощавай за нахалството, но ще те помоля да ме измъкнеш от едно затруднение. Доведох с колата дъщерята на Молнес и поех ангажимент да я закарам обратно, но един от най-важните ми клиенти в САЩ току-що ми се обади по телефона и се налага да отскоча до офиса. Цари пълен хаос, доларът е хвръкнал до небесата, а моят човек е „дълъг“ на батове и иска незабавно да затвори позицията^[2].

Хари погледна, накъдето му сочеше Бреке. Облегната на стената в тениска „Адидас“ с дълъг ръкав и наполовина скрита зад зрителите, бързащи да напуснат залата, стоеше Рюна Молнес със скръстени ръце и гледаше в друга посока.

— Когато те видях, се сетих какво ми подхвърли Хилде Молнес: бил си отседнал в дипломатическия апартамент до реката. Ако вземете заедно такси, ще оставиш Рюна и ще се прибереш почти без да се отклоняваш от маршрута си. Обещах на майка й и така нататък…

Бреке размаха ръка, сякаш за да покаже колко силно преувеличени са подобни майчински тревоги, но все пак е най-добре ангажиментът да бъде спазен.

Хари си погледна часовника.

— Ще я изпрати, как иначе — увери го Лиз. — Горкото момиче. Съвсем разбираемо е в момента майката да се тревожи за щяло и нещяло.

— Ще я изпратя. — Хари се насили да се усмихне.

— Чудесно. А, да, още нещо. Ще ми направите ли услугата да ми приберете печалбата? С парите платете за таксито, а каквото остане, вложете го в някой фонд за вдовици на полицаи или където прецените.

Подаде на Лиз разписката и си тръгна. При вида на числата тя се облещи.

— Дали ще се намерят чак толкова много вдовици — подхвърли изненадана.