Ю Несбьо
Хлебарките (33)

Трийсет и трета глава

Всеки може да проникне с взлом в чужд дом. Достатъчно е само да забиеш кози крак между ключалката и касата на вратата и да напънеш лоста, та да се разхвърчат стърготини. Но да нахлуеш неправомерно в чужда собственост, без да ломиш и без обитателите изобщо да разберат за посещението на неканения гост, вече се иска майсторлък. Майсторлък, който Сунторн, оказа се, владееше до съвършенство.

Ивар Льокен живееше в жилищен комплекс на отсрещния бряг на моста „Пра Пинклао“. Сунторн и Хари прекараха в колата близо час пред сградата, преди най-сетне да го видят да излиза. Изчакаха десетина минути, за да са сигурни, че Льокен няма да се върне за някоя забравена в бързината вещ.

Охраната се оказа много ленива. Двама униформени мъже стояха до портата към гаража и разговаряха. Вдигнаха глава, видяха бял мъж и сносно облечен тайландец да вървят към асансьора и подновиха диалога си.

Хари и Сунторн се качиха на тринайсетия етаж — или на 12Б, както пишеше на таблото с бутоните в асансьора. Сунторн извади два шперца — по един за всяка ръка — и ги пъхна едновременно в ключалката. Издърпа ги почти мигновено.

— Важното е да запазиш спокойствие — прошепна Хари. — Не се стресирай. Имаме цялото време на света. Опитай някой друг шперц.

— Нямам други.

Сунторн се усмихна и бутна вратата.

Хари направо не повярва. Може пък намекът на Нхо за препитанието на Сунторн, преди да постъпи в полицията, да не е бил шега. „Но дори Сунторн да не е престъпвал закона преди, вече го направи“ — помисли си Хари, когато си изхлузи обувките и пристъпи в апартамента. Беше тъмно като в рог. За да издействат заповед за обиск, както му бе обяснила Лиз, беше нужен подписът на прокурор, а за да се подпише държавно обвинение, трябваше да бъде уведомен началникът на полицията. По думите на Лиз там щели да ударят на камък, защото той категорично бил разпоредил цялото следствие да се съсредоточи върху вината на Йенс Бреке. Хари отбеляза, че не е подчинен на банкокския полицейски началник и смята да се помотае около апартамента на Льокен, за да види дали няма да забележи някакво раздвижване. Лиз схвана намерението му и изрази желание да знае възможно по-малко за плановете му, но му зачислява Сунторн, който в такива случаи често се оказвал отлична компания.

— Слез в колата и стой там — прошепна му Хари. — Ако Льокен се появи, от радиостанцията в колата набери домашния му телефон и изчакай три прозвънявания, преди да затвориш, разбра ли?

Сунторн кимна и изчезна.

След като установи, че нито един от прозорците не гледа към улицата, Хари включи осветлението, намери телефона и изпробва с какъв сигнал звъни. После огледа обстановката. Жилището беше типичен ергенски апартамент — лишен от излишни труфила и уют. Три голи стени, четвъртата — покрита с библиотека. Рафтовете се огъваха под тежестта на книги, поставени изправени или легнали, а някъде между тях се мъдреше скромен портативен телевизор. Естественият център в голямата открита стая представляваше масивна дървена маса с крака като на дърводелско магаре и лампа, каквато архитектите държат на чертожните си маси.

В един ъгъл лежаха две разкопчани фотографски чанти и статив за фотоапарат, облегнат на стената. По масата се търкаляха хартиени ленти, най-вероятно отрязани краища от проявени снимки, защото в близост Хари забеляза две ножици — едната голяма, другата малка.

Два фотоапарата — „Лайка“ и „Никон“ F5 с телеобектив — се взираха сляпо в Хари. До тях лежеше бинокъл за нощно виждане. Хари и преди беше виждал такъв — израелско производство, бяха го използвали по време на две наблюдателни мисии. Батериите усилваха всички външни светлинни източници до степен застаналият зад лещите да вижда предмети дори там, където за невъоръженото око цари непрогледен мрак.

Втората врата в апартамента водеше към спалнята. Неоправеното легло подсказа на Хари, че Льокен принадлежи към онова малцинство сред чужденците в Банкок, което не използва услугите на домашна помощница. Тук прислужниците вземаха много евтино и от чужденците почти се очакваше да си наемат местна жена да им върти домакинството, за да подпомогнат трудовата заетост в страната.

От спалнята се влизаше в банята.

Хари включи осветлението и веднага разбра защо Льокен няма прислужница.

Банята явно служеше като тъмна стаичка за проявяване на снимки — миришеше остро на химикали, а черно-бели фотографии покриваха стените. На въженце над ваничка висяха няколко снимки, провесени да съхнат. Показваха мъж в профил от гърдите надолу. Хари забеляза, че не первазът пречи да бъде заснет в цял ръст, а най-горната част на прозореца, която беше покрита с изкусно изработена стъклена мозайка с будистки символи.

Момче, едва ли на повече от десет години, правеше фелацио. Лицето му бе заснето в близък план с голямо оптично увеличение. Гледаше безизразно, отнесено и най-вероятно просто се взираше в празното пространство. Носеше тениска с широко разпознаваемата „запетайка“ на „Найк“.

— Just do it^[1] — промърмори под нос Хари. Опитваше се да разгадае какво ли минава през ума на това момче.

Ако не се брои тениската, момчето беше голо. Хари се приближи към зърнестата снимка. Мъжът, с ръка на хълбока, държеше с другата тила на детето. Зад стъклената мозайка се мержелееше профил, но беше невъзможно да се различат конкретни черти. Изведнъж Хари бе обзет от чувството, че тясната смърдяща стаичка се свива, а снимките на стената настъпват към него. Поддаде се на връхлетелия го импулс, съдра снимките от стената, воден от равни части ярост и отчаяние, докато кръвта бясно туптеше в слепоочията му. Зърна собственото си лице в огледалото, преди, замаян, да излезе, залитайки, от стаята с тестето снимки под мишница. Седна на един стол.

— Проклет аматьор! — извика той, след като възстанови нормалния ритъм на дишането си.

Това поведение нарушаваше плана. Понеже нямаха заповед за обиск, се бяха разбрали да не оставят никакви следи, само да проучат какво има в апартамента и ако се натъкнат на нещо, да се върнат по-късно със заповед.

Хари се опита да открие място по стената, където да задържи поглед и сам на себе си да докаже колко е наложително да отнесе конкретни доказателства от апартамента, за да убеди този инат, началника на полицията, във вината на Льокен. Ако действаха експедитивно, още тази вечер щяха да се свържат с прокурора и да посрещнат Льокен с необходимите документи, когато се върне от вечерята с Тоние Виг. Докато водеше този своеобразен мислен разбор, Хари вдигна бинокъла за нощно виждане, включи го и погледна през прозореца. Той гледаше към заден двор и Хари несъзнателно затърси с очи прозоречен перваз и стъклена мозайка, но видя единствено варосани стени, окъпани в зеленикавите отблясъци, които придаваше уредът на предметите.

Хвърли поглед към часовника. Прецени за най-добре да върне снимките по местата им. Щеше да се наложи полицейският началник да се задоволи само с думите му. В същия миг застина.

Чу звук. По-точно, чуваше хиляди звуци, но въпросният сред многото не се вписваше в уличната какофония, която с времето приемаше за обичайна. Пък и идваше от антрето. Гладко щракване. Смазка и метал. Усети въздушната струя. Ясно. Някой бе отворил вратата. Първо взе влезлия за Сунторн, но после съобрази, че току-що прекрачилият прага се бе опитал да се промъкне максимално тихо. От мястото, където се намираше Хари, входната врата не се виждаше и той притаи дъх, докато умът му трескаво преравяше архива от звуци в главата му. От австралийски експерт знаеше, че ушната мембрана е в състояние да долови разликата в налягането между един милион различни честоти. Чутото не беше щракване от завъртане на брава тип топка, а звук от зареждане на прясно смазан пистолет.

Хари стоеше в дъното на стаята като жива мишена на белия фон на стената, а ключът за осветлението се намираше отсреща, на стената към антрето. Грабна голямата ножица от масата, наведе се и проследи кабела на лампата до контакта. Дръпна щепсела и с все сила заби ножицата в бакелита.

От контакта изскочи синя искра, последвана от глухо изпукване. После падна непрогледен мрак.

Токовият удар парализира ръката му. С миризмата на изгоряла пластмаса и метал в ноздрите той се свлече със стон, облегнат на стената.

Ослуша се, но чуваше единствено боботенето на уличното движение и биенето на сърцето си. Думкаше толкова силно, сякаш Хари яздеше кон в бесен галоп. От антрето долови как поставят нещо внимателно на пода. Аха! Значи влезлият си събу обувките. Все още държеше ножицата. Сянка ли се раздвижи? Беше невъзможно да е сигурен; в царящия мрак изчезнаха дори белите стени. Вратата на спалнята проскърца. Нещо цъкна. Хари разбра: влезлият се опитва да включи осветлението, но късото съединение явно бе извело от строя електрическата инсталация в апартамента. Това поне му подсказа, че човекът е наясно с разположението на стаите и обстановката. Но ако беше Льокен, Сунторн щеше да звънне и да го предупреди. Или? Пред очите на Хари се мярна главата на тайландския му колега, обронена на страничното стъкло, с дупчица зад ухото.

Хари се зачуди дали да пробва да се промъкне до изхода, но нещо му подсказа, че онзи очаква тъкмо това. Отвори ли вратата, силуетът му ще заприлича на мишена в стрелбищния полигон в Йокерн. Мамка му! В момента сигурно седи на пода и се прицелва във вратата.

Да имаше начин да даде знак на Сунторн! В същия миг Хари констатира, че бинокълът за нощно виждане още виси на врата му. Вдигна го пред очите си, но видя само зеленикава пихтия, все едно някой бе размазал носни секрети по лещите. Завъртя пръстена за фокусиране. Предметите все още се виждаха разцентровани, но Хари успя да различи очертанията на човек, застанал до стената от срещуположната страна на масата. Беше сгънал ръката си в лакътя и пистолетът му сочеше към тавана. От ръба на масата до стената имаше около два метра.

Хари се засили, сграбчи плота на масата с две ръце и я бутна напред като таран. Чу стон и тупването на пистолета върху пода. Пързулна се по масата и сграбчи нещо, което опипом оприличи на глава. Обхвана врата с ръка и стисна.

— Полиция! — извика той.

Другият застина, когато Хари допря рамото на студената ножица о топлата му кожа. Постояха малко така, преплетени в схватка, двама непознати в непроницаемия мрак, и двамата задъхани като след маратон.

— Хуле? — простена другият.

Хари си спомни, че в суматохата бе извикал думата на норвежки.

— Най-добре ме пусни. Ивар Льокен съм. Няма да ти погаждам никакви номера.