Ю Несбьо
Хлебарките (49)

Четирийсет и девета глава

Това беше краят и Ивар Льокен го знаеше. Нито една фибра от тялото му не се беше предала, но въпреки това краят наближаваше. Паниката прииждаше на талази, заливаше го и се отдръпваше. През цялото време той си даваше сметка, че му предстои сигурна смърт — извод, базиран на съвсем рационална основа. Мисълта за предстоящото обаче смразяваше жилите му. Преди години попадна в бамбуков капан до Ми Лай, една пръчка прониза бедрото му, а друга — ходилото му чак до коляното. Тогава нито за секунда не помисли за смъртта. В Япония изгаряше от треска и лекарите му съобщиха за необходимостта да ампутират крака му. Тогава искаше да умре, но със съзнанието, че смъртта просто не е вариант, че такава възможност не съществува. Дойдоха с упойката, ала той изби спринцовката от ръцете на сестрата.

И му позволиха да си задържи крака. „Докато изпитваш болка, живееш“ — надраска той върху стената над леглото си. Прекара близо година в болницата в Окабе, преди да спечели битката със собствената си инфектирана кръв.

Каза си, че е живял дълго. Ами да. Какво повече да иска. Беше срещал мнозина много по-нещастни. Защо тогава да се съпротивлява? Така или иначе Льокен се бореше. Тялото му отказваше да се предаде, както самият той цял живот се беше противопоставял: на нагона, който го тласкаше към престъпления; на усилията да го съсипят, когато го разжалваха; на изкушението да се поддаде на самосъжаление, когато унизителните спомени разкървяваха стари рани. Ала най-яростно Льокен се бе противопоставял на порива да си затваря очите. И не си беше спестил нищо: нито битките, нито страданията, нито жестокостите. Беше се борил сърцато и бе запазил човечността си. Спокойно можеше да каже, че е живял дълго. Дори сега не затваряше очи, не си позволяваше дори да мигне. Льокен знаеше, че е пътник. Да имаше сълзи, би заплакал.

 

 

Лиз погледна часовника: осем и половина. С Хари чакаха в караоке бар „При Мили“ от близо час. Дори Мадона на снимката започна да изглежда по-скоро изнервена, отколкото хищна.

— Къде се губи този човек? — въздъхна Лиз.

— Ще дойде — увери я Хари. — Льокен ще дойде.

Застанал до прозореца с вдигната щора съзерцаваше как светли конуси от автомобили се точат по Силом Роуд и пронизват отражението му.

— Кога се чу с него?

— Веднага след като говорих с теб. Беше си вкъщи. Тъкмо стягал оборудването и сортирал снимки. Ще дойде.

Хари притисна опакото на дланите си към клепачите си. Беше осъмнал със зачервени, възпалени очи.

— Да започваме, Лиз.

— С кое? Още не си ми обяснил какво предстои.

— Ще направим обзор на всички събития дотук. Последна възстановка.

— Съгласна. Но защо?

— Защото през цялото време сме били на грешен път.

Хари пусна шнура и щората рязко се разпъна надолу. Чу се звук, сякаш предмет пада през гъста листовина.

 

 

Льокен седеше на един стол. Пред него на масата лежаха наредени няколко ножа. С помощта на който и да е от тях за секунди можеше да се отнеме човешки живот. Направо поразително е колко лесно е да убиеш. Толкова лесно, че понякога изглежда невероятно как хората изобщо достигат възрастта си. С едно движение, все едно разрязваш ябълка на две, можеш да прережеш гърлото на човек. Кръвта руква на талази със скорост, обясняваща защо смъртта настъпва за секунди — с уговорката, естествено, че действа човек, който все пак си разбира от занаята.

Виж, намушкването в гърба изисква по-голяма точност. Не е изключено да нанесеш двайсет, дори трийсет прободни рани, без да нанесеш фатални поражения, а само да накълцаш човешка плът. Но ако си наясно с човешката анатомия и знаеш къде да забиеш ножа, за да пробиеш бял дроб или да засегнеш сърцето, е, тогава, работата е лесна. Намираш ли се с лице към жертвата, най-добре е да се прицелиш ниско и да дръпнеш ножа нагоре, за да мине под ребрата и да стигне до жизненоважните органи. В гръб обаче става по-лесно — пронизваш жертвата леко встрани от гръбнака.

А лесно ли е да застреляш човек? И то много. Първия човек, когото уби, гръмна с полуавтоматична пушка в Корея. Прицели се, натисна спусъка и видя как един мъж падна. Толкова. Никакви угризения, никакви кошмари, никакви нервни сривове. Вероятно защото стана по време на война, но не му се вярваше цялото обяснение да се изчерпва с този факт. Дали беше лишен от способност да съпреживява чужда болка? Един психолог му обясни, че сексуалните му наклонности били резултат от душевни травми. Разбирай: от затаена злоба.

 

 

— Добре, слушай внимателно. — Хари седна срещу Лиз. — В деня на убийството колата на посланика пристига пред дома на Уве Клипра в седем часа, но зад волана не седи посланикът.

— Как така?

— Охранителят не си спомня човек в жълт костюм.

— Е, и?

— Виждала си въпросния костюм, Лиз. В сравнение с него бензиностанциите изглеждат направо дискретни. Допускаш ли, че е възможно някой да забрави такава дреха?

Тя поклати бавно глава.

— Шофьорът паркира в гаража и натиска звънеца пред страничния вход — продължи Хари. — Клипра отваря и се озовава пред дуло на пистолет. Посетителят влиза, затваря вратата и моли най-вежливо Клипра да отвори уста.

— Най-вежливо?

— Опитвам се да придам малко колорит на историята. Не ме прекъсвай, ако обичаш.

Лиз стисна устни и завъртя въображаемо ключе пред тях.

— Пъхва дулото в устата на Клипра, кара го да го захапе и стреля — хладнокръвно и безжалостно. Куршумът излиза от задната част на главата и се забива в стената. Убиецът избърсва кръвта и… знаеш как изглежда обстановката, когато пръснат нечий мозък.

Тя кимна и му направи знак да продължи.

— Накратко: убиецът заличава всички следи. После вади отвертка от багажника на колата и с нейна помощ изчовърква забилия се в стената куршум.

— Откъде знаеш, че е станало точно така?

— Открих мазилка по пода в коридора и дупката от куршума. От лабораторията потвърдиха идентичния състав на мазилката по пода в дома на Клипра и полепналите остатъци по отвертката в багажника на колата на посланика.

— Нататък?

— Убиецът пренася трупа на посланика в багажника и прибира отвертката на мястото й.

— Чакай малко, ама той вече убил ли е посланика?

— Ще стигна и до там. Убиецът се преоблича в костюма на посланика, влиза в кабинета на Клипра, взема един от двата старинни ножа и ключовете за вилата. Там провежда и кратък телефонен разговор, който записва на магнетофон. На тръгване прибира лентата. Натъпква и тялото на Клипра в багажника и към осем отпрашва някъде.

— Малко объркващо е, Хари.

— В осем и половина се настанява в мотела на Уанг Ли.

— Тук вече прекали, Хари. Нали в показанията си Уанг Ли твърди, че убитият е именно човекът, нанесъл се в мотела.

— Уанг Ли е тръгнал към стаята с мъртвеца, предварително убеден кого ще види: регистриралия се гост. Фаранг в жълт костюм. На него всички…

— … чужденци му изглеждат еднакви. Ама че работа!

— Особено ако се крият зад слънчеви очила. Не забравяй и друго: когато са повикали Уанг Ли да идентифицира мъртвеца, от гърба на посланика е стърчал нож, а това обстоятелство е стресирало сериозно собственика на мотела и го е разконцентрирало.

— Кажи сега за ножа.

— Посланикът действително е бил убит с нож, но много преди да пристигне в мотела. Вероятно с фински нож, защото е бил натрит с еленова мас. Продават се навсякъде във Финландия.

— Но нали патоанатомът потвърди, че формата на раната съвпада с острието на старинния нож.

— Мнимото оръжие на убийството е с по-дълго и по-широко острие и не личи, че първо е нанесена рана с друг нож. Сега слушай внимателно. Убиецът пристига в мотела с два трупа в багажника и иска стая възможно най-далече от рецепцията. Целта му е да паркира колата на заден ход на метри от входа и незабелязано да пренесе Молнес вътре. Гостът не желае да го безпокоят: той ще даде знак кога е готов. В стаята сваля жълтия костюм и облича посланика в него. От бързане обаче не доизпипва една подробност. Спомняш ли първоначалното ми предположение, че посланикът е имал среща с жена, защото забелязах пристегнатия колан — с две дупки по-навътре?

— Убиецът не е обърнал внимание на протритата ивица — цъкна с език Лиз.

— Незначителен пропуск. Дребно недоглеждане, ала в съвкупност с още такива подробности ни помага да сглобим пълната картина. Просва тялото на Молнес върху леглото и внимателно вкарва древния нож във вече нанесената рана. Избърсва отпечатъците си от дръжката.

— Ето защо в мотелската стая имаше толкова малко кръв. Защото е бил убит другаде. Защо обаче патоанатомите не се усъмниха?

— Трудно се прави точна преценка каква кръвозагуба предизвиква определена прободна рана. Количеството изтекла кръв зависи от перфорираните артерии и доколкото ножът е блокирал кръвотечението. Затова кръвозагубата варира в широки граници. Към девет убиецът потегля от мотела с Клипра в багажника и се отправя към вилата му.

— Знаел е къде е вилата му? Значи го е познавал.

— И то отлично.

 

 

Над масата надвисна сянка. В стола срещу Льокен седна мъж. Вратата към балкона беше отворена. Оттам нахлуваше оглушителният трафик. В цялата стая смърдеше на автомобилни газове.

— Готов ли си? — попита Льокен.

Великанът с тънката плитчица на гърба го погледна, видимо изненадан, че Льокен говори тайски.

— Готов съм — отвърна той.

Льокен се усмихна бледо. Чувстваше се смъртно уморен.

— Ами какво чакаш. Давай.

 

 

— Пристига във вилата, влиза и пъха Клипра във фризера. Измива и изчиства багажника с прахосмукачка, за да не открием следи от телата.

— Добре, ама това как го разбра?

— Криминалистите откриха кръв от Уве Клипра във фризера, а в торбичката на прахосмукачката — влакна от багажника и от дрехите на двамата мъртъвци.

— Боже господи. Значи, не посланикът е големият чистофайник, както ти предположи, докато оглеждахме колата?

Хари се усмихна.

— Един поглед в кабинета на посланика ми беше достатъчен да разбера колко разхвърлян е бил.

— Правилно ли чух? Да не би току-що да призна, че си сгрешил?

— Точно така. — Хари вдигна показалец. — Но Клипра е бил голям педант. Всичко във вилата му изглеждаше безупречно подредено и систематизирано, спомняш ли си? В долапа дори е монтирал кука, за да застопорява прахосмукачката. Когато обаче отворих вратичката, прахосмукачката изпадна. Значи я е използвал външен човек, хрумна ми тогава, и изпратих торбичката за анализ. А месото във фризера ме наведе на мисълта, че вътре можеш да държиш мъртвец в продължение на седмици, без тялото да… — Той изду бузи и разпери ръце.

— Нещо ти хлопа, Хари. Най-добре иди да те прегледат.

— Искаш ли да чуеш и останалото?

Тя кимна.

— После убиецът подкарва обратно към мотела, паркира, влиза в стаята и пъхва ключовете за колата в джоба на Молнес. След това изчезва безследно в нощта. Безследно, защото следи от него просто няма.

— Я чакай малко! С теб стигнахме до вилата за час и половина, нали? В едната посока! Разстоянието оттук е приблизително същото. Нашата приятелка Дим е открила посланика в единайсет и половина, тоест два часа и половина, след като — по твоите думи — убиецът се изпарява от мотела. Няма начин да е успял да се върне в мотела, преди да открият трупа на Молнес. Тази подробност забрави ли я?

— Не съм. Дори засякох за колко се взема отсечката. Тръгнах в девет, стоях половин час във вилата и се върнах.

— И?

— Бях в мотела в дванайсет и петнайсет.

— Е, в такъв случай версията ти издиша.

— Спомняш ли си какво каза Дим за колата по време на разпита?

Лиз прехапа горната си устна.

— Не си спомня да е видяла кола — припомни й Хари. — Защото кола е нямало. В дванайсет и петнайсет Дим и Уанг Ли чакат на рецепцията идването на полицията и изобщо не забелязват повторната поява на дипломатическата кола. Действал е предпазливо, но не е можел да предвиди, че убийството ще бъде открито, преди да се върне. Неслучайно е предупредил момичето да не влиза; той щял да я повика по телефона, нали? Уанг Ли обаче не е изтърпял и замалко да провали целия му замисъл. Докато е пъхал ключовете в джоба на Молнес, убиецът изобщо не е подозирал, че полицията ще пристигне всеки момент.

— Просто е извадил късмет?

— Нещо такова… макар че той винаги играе на сигурно и никога не се осланя на късмета си.

 

 

Сигурно е манджурец, предположи Льокен. От провинция Дзилин. По време на Корейската война Червената армия набирала голяма част от войниците си именно от Дзилин, както беше чувал, защото се славели с високия си ръст. В това нямаше особена логика, защото колкото по-високи са войниците, толкова по-дълбоко потъват в блатата и толкова по-големи мишени представляват. Другият човек в стаята стоеше зад Льокен и тананикаше песен. Без да е сто процента сигурен, мелодията му напомняше „I Wanna Hold Your Hand“ на „Бийтълс“.

Китаецът посегна към един от ножовете върху масата, ако седемдесетсантиметрова закривена сабя може да мине за нож. Претегли го в длан, както бейзболист си избира удобна бухалка, преди да замахне с нея. Льокен стисна зъби. В същия миг приятната отмалялост от високата доза барбитурати го напусна, кръвта се вледени в жилите му и той изгуби самообладание. Закрещя и задърпа яростно кожените ремъци, пристегнали китките му към масата, а тананикането се приближаваше зад гърба му. Една ръка сграбчи косата му, наведе главата му назад и някой натъпка топка за тенис в устата му. Льокен усети мъхестата повърхност до езика и небцето си. Тя попиваше слюнката като гъба и удавяше виковете му в безпомощни стонове.

Стегнатият турникет около предмишницата му отдавна бе обезчувствил ръката му и когато сабята се стовари върху нея, той не усети нищо. Дори за миг се запита дали оръжието го е улучило. После обаче видя отсечената си дясна ръка. Разрезът беше чист и гладък. Бяха прерязали лъчевата и лакътната кост. Беше ги виждал при други хора, но не и при себе си. Заради турникета нямаше много кръв. Приказките как при внезапна ампутация не се усещало нищо се оказаха врели-некипели. Болеше непоносимо. Льокен чакаше да изпадне в шок — ступор, безтегловност. Ала те мигом му отрязаха пътя към бягството. Тананикащият заби спринцовка в горната, останала част от ръката му направо през ризата, без изобщо да се прицелва във вена. Това му е хубавото на морфина — действа, независимо къде го инжектираш. Льокен съзнаваше, че ампутацията няма да го убие веднага. И може да изкара така още дълго. Колкото решат.

 

 

— А Рюна Молнес? — Лиз чоплеше с клечка между зъбите си.

— Спрял е и я е качил в колата си — отвърна Хари. — Например, докато се е прибирала от училище.

— И я е откарал във вилата на Клипра? А после?

— Кръвта и дупката от куршум в прозореца показват, че е била застреляна във вилата. Вероятно още щом са пристигнали.

Говореше за нея като за жертва на убийство, спазваше известна емоционална дистанция.

— Не разбирам — призна Лиз. — Защо ще я убива веднага след като я е похитил? Не му ли е трябвала като разменна монета, за да те принуди да прекратиш разследването? Би постигнал целта си само ако държи Рюна Молнес жива. Положително е очаквал да поискаш доказателство, че е невредима, преди да изпълниш искането му.

— И как по-точно да изпълня искането му? Да си тръгна от Тайланд? А той ще пусне Рюна да се прибере у дома по живо, по здраво? И макар да е останал без средство, с което да ни изнудва, да си отдъхне, като разчита на голото ми обещание да не го закачаме? Допускаш ли го за възможно? Нима си въобразяваш, че той е щял да я пусне просто така…

По погледа на Лиз се досети, че е повишил глас, и млъкна.

— Аз не разсъждавам така, опитвам се да вляза в главата на убиеца — уточни Лиз, без да отмества поглед от него. Между веждите й се бе врязала бръчка и й придаваше неспокоен вид.

— Извинявай, Лиз. — Хари притисна скулите си с върховете на пръстите. — Явно умората си казва думата.

Стана и пак отиде до прозореца. Заради разликата в температурата вътре и навън се бе образувал тънък сив слой конденз.

— Отвлякъл я е не поради страх, че започвам да се досещам как стоят нещата. Защо ще се опасява от подобно нещо? Та на онзи етап аз още не схващах абсолютно нищо и той е бил наясно с това.

— Тогава защо ще я отвлича? За да ни подтикне да нарочим Клипра за убийството на посланика и Джим Лав?

— Това е второстепенният му мотив. Главната цел на отвличането е убийството на Рюна Молнес. Когато…

От съседното помещение чуха глухо боботене на бас.

— Слушам те, Хари.

— Когато я видях за пръв път, тя вече е била осъдена да умре.

— Наближава девет, Хари. Най-добре ми кажи кой е убиецът, преди да е пристигнал Льокен.

 

 

В седем Льокен заключи вратата на апартамента си и се спусна по улицата, за да си хване такси за караоке бар „При Мили“. Видя колата веднага: тойота „Корола“, а мъжът зад волана сякаш изпълваше цялото купе. На предната пасажерска седалка седеше пътник. Подвоуми се дали да не отиде до колата и направо да попита какво искат, но реши първо да ги подложи на малък изпит. Май се досещаше какво целят и кой ги изпраща.

Льокен спря такси, качи се и след няколко пресечки установи, че тойотата се бе залепила за тях точно според очакванията му.

Като повечето таксиметрови шофьори, инстинктът и на този проговори, че чужденецът отзад явно не беше турист, затова пропусна дежурното предложение за масаж. Льокен обаче не му съобщи конкретен адрес, а му даваше поетапни напътствия. Шофьорът, явно преосмислил първоначалното си впечатление, погледна Льокен в огледалото:

— На туристическа обиколка ли, сър?

— Да.

Десет минути по-късно вече нямаше капка съмнение. Полицаите държаха Льокен да ги отведе до мястото на тайната среща. Той само недоумяваше как началникът на полицията е надушил за срещата на тримата. И защо се е почувствал толкова засегнат, че един от старши инспекторите е встъпил в — макар и донякъде нерегламентирано — сътрудничество с чужденец. Вероятно съвместната им работа не беше съвсем по правилата, но пък даваше резултати.

Движението по Суа Па Роуд спря напълно. Шофьорът се вмъкна в пролуката, отворила се зад един автобус, и посочи колоните между платната. Миналата седмица паднала стоманена греда и убила човек, докато шофирал — прочел го във вестника. Публикували и снимки от инцидента. Таксиметровият шофьор поклати глава, извади една гюдерия и избърса таблото, прозорците, статуетката на Буда и снимката на кралското семейство, после с въздишка разгърна „Тай Рат“ над волана и отвори на спортните страници.

Льокен надзърна през задния прозорец. Между таксито и тойотата имаше само две коли. Погледна си часовника. Седем и половина. Не намери ли начин да разкара тези досадници, ще закъснее. Взе решение и почука с пръст по рамото на шофьора.

— Видях познат — каза на английски и посочи зад гърба си.

Мъжът го изгледа недоверчиво — сигурно се опасяваше чужденецът да не офейка, без да си плати сметката.

— Ей сега се връщам — увери го Льокен и едва успя да се провре през открехнатата врата, не можеше да се отвори по-широко.

„Скъсих си живота с още един ден“ — помисли си той, вдишвайки въглероден диоксид в концентрация, достатъчна да усмърти цяло семейство плъхове, и тръгна спокойно към тойотата. Единият фар явно бе вдлъбнат от удар, защото светлината биеше право в очите на Льокен. Той подготвяше наум речта си и предвкусваше удоволствието от смаяните им физиономии. Скъси разстоянието до два-три метра. Лицата на двамата пътници се избистриха. Изведнъж Льокен изпита несигурност. Нещо във външния им вид не се връзваше с неговите представи. Повечето полицаи, наистина, не пращят от акъл, но поне знаят, че когато следиш някого, правило номер едно е да не биеш на очи. Пътникът на пасажерската седалка носеше очила, макар слънцето да бе залязло отдавна, а мъжът зад волана имаше тънка плитчица на гърба; не беше нещо необичайно сред китайците в Банкок, но и без нея видът му правеше силно впечатление. Льокен понечи да се връща, ала вратата на тойотата се отвори.

— Мистел — подхвана благ глас.

Тук ставаше нещо. Льокен се опита да се върне в таксито, някаква кола обаче се беше намърдала зад него и му отрязваше пътя. Обърна се към тойотата. Китаецът вървеше към него.

— Мистел — повтори той.

Автомобилите в отсрещното платно потеглиха. Шумът от двигателите прозвуча като шепот в ураган.

Веднъж Льокен уби човек с голи ръце. Строши гръкляна му със саблен удар, както ги бяха обучили в тренировъчния лагер в Уисконсин. Ала оттогава изтече много вода. Тогава беше млад. И се боеше за живота си. Сега не се страхуваше за живота си. Беше просто бесен.

Едва ли имаше значение дали е изплашен, или разгневен.

Когато усети как две ръце го сграбчват и го вдигат във въздуха, Льокен знаеше, че това е без значение. Опита се да извика, но нападателят изби от дробовете му въздуха, необходим на гласните струни да произведат трептения. Звездното небе се завъртя бавно и го замени тапициран таван на кола.

Усети топъл, пробождащ дъх в тила си и погледна през предното стъкло на тойотата. Мъжът със слънчевите очила стоеше до таксито и през смъкнатия прозорец подаваше сноп банкноти на шофьора. Хватката около тялото му се разхлаби и Льокен пое жадно, с продължително треперливо вдишване мръсния въздух като изворна вода.

Прозорецът на таксито се вдигна, мъжът с очилата тръгна към тойотата, свали си очилата и когато мина под светлия конус на счупена улична лампа, Льокен го позна.

— Йенс Бреке? — смаяно прошепна той.