Ю Несбьо
Хлебарките (31)

Трийсет и първа глава

Администраторът в хотел „Юпа Хаус“ приличаше на отражение в криво огледало от увеселителен парк — от онези, дето пречупват образа на посетителите в причудлив вид. В случая образът беше неестествено изшилен. Над тесни, полегати рамене, върху шия като на граблива птица, беше кацнало издължено лице. Мъжът имаше рядка коса, косо разположени очи и рехав мустак. Деловото му излъчване ведно с черния костюм навяваше на Хари асоциация с погребален агент.

Той увери Хари и Нхо, че нямат обитател с името Лав. Когато го описаха, администраторът само се усмихна още по-широко и поклати глава. Над плота висеше табела, където бяха изписани елементарните правила за вътрешен ред: внасянето на оръжие и зловонни предмети, както и пушенето в леглата са строго забранени.

— Извинете ни за момент — обърна се Хари към администратора и отведе Нхо до вратата. — Кажи си сега думата.

— Трудна работа. Виетнамец е.

— Е, и какво, като е виетнамец?

— Не си ли чувал какво е казал Нгуен Као Ки^[1] за сънародниците си по времето на Виетнамската война? Виетнамците били родени лъжци; било им заложено генетично да лъжат, след като в течение на поколения били научили, че истината не носи друго освен нещастие.

— Значи, според теб администраторът лъже?

— Нямам представа. Много е обигран.

Хари се обърна, приближи се до плота и помоли за мастър-ключа. Администраторът се усмихна колебливо.

Хари повиши леко глас, повтори на английски „master key“ буква по буква и се усмихна през стиснати зъби.

— Искаме да претърсим целия хотел, стая по стая. Разбирате ли? Открием ли нещо нередно, ще се наложи да затворим хотела за по-нататъшни следствени действия, но едва ли ще се стигне чак до такава мярка.

Администраторът поклати глава и изведнъж започна да изпитва сериозни затруднения в разбирането на английския.

— Знам какво говоря, защото според тази табела е забранено да се пуши по стаите.

Хари смъкна с един замах табелата и я тресна върху плота на рецепцията.

Виетнамецът дълго оглежда табелата. Нещо се размърда под кожата на птичия му врат.

— В стая 304 е отседнал мъж на име Джоунс. Дали не търсите този човек?

Хари се обърна към Нхо, който сви рамене.

— В момента господин Джоунс в стаята си ли е?

— Не е излизал оттам, откакто се регистрира.

Администраторът ги придружи до третия етаж. Почукаха, но никой не отговори. Нхо даде знак на администратора да отключи и извади трийсет и пет милиметрова „Берета“ от кобура на глезена си, зареди я и освободи предпазителя. Главата на администратора започна да се поклаща конвулсивно като на кокошка. Той завъртя ключа и предпазливо отстъпи две крачки назад. Хари бутна внимателно вратата. Поради плътно спуснатите завеси вътре цареше почти пълен мрак. Хари провря ръка от вътрешната страна на вратата и натисна ключа за осветлението. На леглото лежеше Джим Лав — неподвижно, със затворени очи и със слушалки тип диадема на ушите. На тавана се въртеше с жужене вентилатор и разлюляваше завесите. На ниска масичка до леглото стоеше наргиле.

— Джим Лав! — извика Хари, но мъжът не реагира.

„Или спи, или е надул уокмена“ — предположи той и се огледа из стаята, за да провери има ли други освен Джим. Чак когато видя как една муха преспокойно излезе от дясната му ноздра, Хари разбра, че той не диша. Отиде до леглото и положи длан върху челото му. Все едно докосна студен мрамор.

 

 

Хари седеше на един ръбест стол в хотелската стая и чакаше. Тананикаше си някакво парче, но не се сещаше за заглавието.

Лекарят се появи и установи, че Лав е мъртъв от минимум дванайсет часа — впрочем Хари му го бе казал още преди да чуе заключението му. На въпроса след колко часа ще са готови резултатите от аутопсията лекарят сви рамене. Хари знаеше и този отговор: също минимум дванайсет.

Надвечер всички без Рангсан се събраха в кабинета на Лиз. От великолепното сутрешно настроение на старши инспекторката не беше останал и помен.

— Кажете ми, че разполагаме с нещо — заплашително настоя тя.

— Огледната група откри сума улики — обади се Нхо. — Бяха трима души и се натъкнаха на купчина пръстови отпечатъци, косми и влакна. По думите им „Юпа Хаус“ не е виждал парцал за миене от половин година.

Сунторн и Хари се засмяха, но Лиз само ги стрелна с мрачен поглед.

— Интересуват ме само следите, свързани с убийството — натърти тя.

— Още не знаем дали е убийство — вметна Хари.

— А какво да е? — разпали се Лиз. — Заподозрените в съпричастност към убийство не пукват най-случайно от свръхдоза броени часове, преди да се доберем до тях.

— Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш — промърмори Хари.

— Моля?

— Потвърждавам колко си права.

Нхо добави, че приемът на смъртоносна свръхдоза бил рядко явление сред пушачите на опиум. Обикновено те губели съзнание, преди да са успели да се нагълтат с такова количество. Вратата се отвори. Влезе Рангсан.

— Новини — обяви той, седна и извади вестника. — Разбрали са причината за смъртта.

— Очаквах резултатите от аутопсията най-рано утре — изненада се Нхо.

— Не са необходими. Момчетата от лабораторията са открили наличие на циановодород в опиума; нанесена е на тънък слой. Едно силно дръпване е било достатъчно да умори Лав.

За миг около масата се възцари мълчание.

— Намерете Майсан! — Лиз пак се надъха за работа. — Трябва да разберем откъде Лав се е сдобил с опиума.

— На твое място не бих хранил прекалено големи надежди — охлади ентусиазма й Рангсан. — Майсан е говорил с редовния доставчик на Лав. Отдавна не са се виждали.

— Добре. Сега поне е ясно, че някой умишлено се опитва да натопи Бреке за убийството — каза Хари.

— Това не ни помага — възрази Лиз.

— Аз не съм толкова сигурен. Бреке едва ли е случайно избрана изкупителна жертва. Може убиецът да има мотив да стовари вината върху него — например, неразчистени сметки.

— Е, и?

— Ако пуснем Бреке, не е изключено да се отключат събития и да подмамим убиеца на открито.

— Сори. — Лиз заби поглед в бюрото. — Бреке остава в ареста.

— Как така? — Хари се изуми донемайкъде.

— По заповед на шефа.

— Но…

— Това е положението.

— Появи се и нова улика; сочи към Норвегия — намеси се Рангсан. — От лабораторията изпратиха на норвежките колеги проби от смазката по ножа, за да проверят дали те няма да открият нещо. Норвежците установили, че става въпрос за мас от северен елен, а такава суровина не се продава в Тайланд. Колегите от криминалистиката предложиха да арестуваме Дядо Коледа.

Нхо и Сунторн се разкикотиха.

— От Осло поясниха, че в Норвегия самите обикновено използват маста от северен елен като предпазна смазка на стоманените ножове.

— Тайландски нож и норвежка мас — обобщи Лиз. — Става все по-интересно. — Изправи се рязко. — Желая на всички ви лека нощ и се надявам утре да се появите отпочинали.

Хари я спря до асансьора и помоли за обяснение.

— Виж, Хари, тук сме в Тайланд, където важат малко по-различни правила. Нашият полицейски началник малко се е поизхвърлил и е съобщил на колежката си в Осло, че сме заловили убиеца. Нашият шеф си е навил Бреке на пръста и когато го уведомих за новите обстоятелства по случая, кипна и настоя Бреке да остане в ареста най-малко докато предостави някакво алиби.

— Но…

— Честолюбие, Хари, болезнено честолюбие. Имай предвид, че тайландците от малки ги възпитават никога да не си признават грешките.

— А когато всички са наясно кой е сгрешил?

— Тогава всички съдействат грешката да не проличи.

За щастие вратите на асансьора се отвориха и хлопнаха зад Лиз, преди Хари да успее да изрази мнението си по въпроса. Изведнъж се сети коя песен му се беше въртяла така натрапчиво в главата: „All Along The Watchtower“ — „Ден и нощ на стражевата кула“. В съзнанието му изплува и съответният стих към мелодията: „There must be some way out of here, said the joker to the thief.“^[2]

Дали наистина?

 

 

Пред вратата на апартамента лежеше писмо. Върху гърба на плика Хари прочете името на Рюна.

Разкопча си ризата. Потта покриваше гърдите и корема му с фин мазен филм. Опита се да си спомни времето, когато е бил на седемнайсет. Дали е бил влюбен? Сигурно.

Прибра писмото в нощното шкафче — неразпечатано, както възнамеряваше да го върне на подателката. После се отпусна в леглото, а половин милион автомобили и климатичната инсталация се опитаха да го приласкаят в обятията на съня.

Мислеше за Биргита. За шведката, с която се бе запознал в Австралия и която му се беше обяснила в любов. Какво беше казал Ауне? Че Хари „се страхува от обвързване“. Последно, преди да се унесе, през ума му мина, че избавлението и махмурлукът вървят ръка за ръка.