Питър Мейл
Корсиканска афера (8)

Глава 8

Обектът на обсъждането в „Перон“ седеше на ВИП палубата на яхтата си и водеше сериозен разговор с телохранителя си. През годините, откакто бяха заедно, Вронски разчиташе на помощта на Ники в решаването на досадни проблеми. Руснакът беше установил, че решенията на Ники, практични, макар и брутални понякога, неизменно са ефикасни. Последната ситуация, подобно на други в миналото, несъмнено щеше да бъде разрешена. Но как?

Вронски вече започваше да си дава сметка, че му е нужно нещо повече от пари, за да подтикне Рьобул да размисли и да продаде къщата си. Очевидно той беше достатъчно богат, за да не се повлияе от големи суми.

— Секс? — предложи Ники. Това беше оръжие, което често бе използвал успешно. — В Кан има десетки привлекателни проститутки за фестивала. Любовна среща в хотелска стая — снимки, изнудване. Може да се уреди.

Вронски поклати глава.

— Забрави. Той е богат, живее в Марсилия от години. Ако му се прииска да разнообрази, да смени любовницата, няма да срещне никакви затруднения да намери жена.

— Момчета?

— Не ми изглежда такъв — ухили се Вронски. — Ти би трябвало да знаеш най-добре.

Ники се нацупи.

Вронски се приближи до парапета и обхвана с очи гледката — гладкото сияние на Средиземно море, старото пристанище на Марсилия и на високо, на своя хълм, Пале дю Фаро. Трябваше да признае, че къщата го е обсебила. Непрекъснато мислеше за нея и си представяше какво е да живее там. Чувстваше, че я заслужава след всичко, което бе постигнал. И неудовлетвореността му се допълваше от факта, че беше уникална — както като стил, така и като разположение. Нямаше да намери друг такъв имот. Но ако парите, сексът и изнудването не можеха да убедят Рьобул, какво би могло?

Ники дойде при него. И двамата бяха наясно, че съществува друг, по-сигурен начин, към който бяха прибягвали в миналото.

— Мислех си — подзе Ники — за онзи тип в Ню Йорк, който падна от терасата си и представляваше толкова грозна гледка на „Парк авеню“.

— Трагична злополука. Много тъжно. — Последва кратка пауза, докато двамата мъже „се мъчеха да овладеят скръбта си“. — Но защо го споменаваш? Имаш ли нещо наум?

— Може би друга трагична злополука. В края на краищата по целия свят стават злополуки.

Ники се извърна от гледката и насочи очи към Вронски с невинно изражение и въпросително повдигнати вежди.

— Нека да помисля — отвърна Вронски.

— Разбира се, ще трябва да научим много повече за навиците на Рьобул — къде ходи да се развлича, има ли телохранител, упражнява ли някакво опасно хоби, с кого спи, къде се храни, такива неща. Никога не знаеш какво може да ти е от полза.

Вронски въздъхна. В Русия би било толкова по-лесно.

По-късно вечерта, когато лампите изгаснаха в Марсилия, Вронски беше отново на палубата, пушеше пура, вперил поглед във Фаро. През нощта къщата изглеждаше още по-примамлива с фасадата, обляна в мека светлина. Вронски можеше да си се представи там — сърдечният домакин, който забавлява на вечеря елегантни жени и техните заможни и влиятелни придружители. После може би малко танци — във Фаро имаше предостатъчно място за бална зала. И единственото, което заставаше между него и този приятен живот, бе онзи упорит идиот французин.

Решението на Ники, смърт при злополука, беше последният изход, призна Вронски. Но другите варианти бяха изчерпани и сега нещата стояха съвсем просто: или да остави Ники да действа, или да се сбогува с всяка възможност да осъществи мечтата си. Що се отнасяше до по-големия въпрос — струва ли си да убиеш за нещо, което искаш, Вронски беше отговорил преди много години, когато основателни делови причини бяха наложили отстраняването на колеги, създаващи проблеми. Всякакви угризения отдавна бяха изчезнали.

Вронски се прозя, протегна се и взе решение. Тази нощ спа особено добре.

 

 

Рьобул се настани на пътническата седалка отпред, докато Оливие, неговият шофьор, особено старателно наместваше слънчевите си очила, преди да се влее в ранния сутрешен трафик на път към Старото пристанище. Отиваха в малката, запусната сграда, където се намираше офисът на Рьобул. Макар да беше запусната отвън, посетителите неизменно се удивляваха от вътрешността, която беше лъскава, комфортна и модерна. Единствената антика сред столовете на Еймс^[1] и лакираните бюра и маси от тик беше секретарката на Рьобул, шейсетгодишно съкровище на име мадам Жордано, която беше с него вече трийсет години, от началото на бизнеса му на младини. Мадам Же, както обикновено я наричаха, обожаваше Рьобул, вещо и делово движеше професионалния му живот и като цяло се отнасяше към него е търпеливото снизхождение на майка към обично непослушно дете.

Оливие намали скоростта и тъкмо се канеше да паркира пред офиса, когато Рьобул го потупа по рамото.

— Продължавай. Има нещо, което искам да проверя. Виждаш ли онова бяло пежо зад нас? Беше спряло на пътя пред Фаро, когато излязохме. Забелязах го, защото страничното му огледало е откъртено и е залепено с черно тиксо. Още се навърта около нас, а това е голямо съвпадение. Имам усещането, че ни следят.

Оливие вдигна поглед към огледалото за задно виждане.

— Искаш ли да се откачим от този тип?

— Не, само го поизпоти малко.

Нямаше нищо, което Оливие да обича повече от гонитбата, и той се впусна в обиколка по странични улички, връщаше се по едни и същи маршрути и минаваше на червено на някой и друг светофар. Пежото през цялото време беше на не повече от петдесет метра зад тях.

— Този знае как да кара — отбеляза Оливие. — И си прав. Няма никакво съмнение, че ни следи.

Най-сетне се откачиха от него, като завиха от булевард „Шарл Ливон“ към „Серкл де Нажьор“, частен плувен клуб недалеч от Фаро, където не допускаха хора, които не са членове и карат разнебитени стари пежа. Рьобул позвъни на мадам Же, за да й каже, че няма да отиде на работа, сетне се настани на маса край басейна с чаша кафе. Беше замислен, опитваше се да разбере кой би могъл да го следи и защо. Извади си телефона и понечи да се обади на Ерве, но прекъсна връзката и се порица, че се държи като нервна старица. Въпреки това, каза си, не беше никак учудващо, че е разтревожен.

По-късно на Старото пристанище Ники седеше на маса в кафене и се наслаждаваше на следобедното слънце — далеч не се набиваше толкова на очи, беше заменил впитите къси панталони и мотористките ботуши с униформата на джентълмен на почивка: чисти и добре изгладени памучни панталони, бяла ленена риза и широкопола панамена шапка. Беше в компанията на марсилец на име Рока, съмнителна персона, която си изкарваше прехраната, като душеше за адвокати или извършваше „правни проучвания“, както предпочиташе да нарича заниманията си. Беше нает да следи измисления обект на Ники, доста заможен мъж, чиято съпруга го подозираше, че има любовница, с която се среща в тайно жилище. Беше напълно възможно да се стигне до развод и спогодба за милиони, но първо трябваше да се набавят доказателства.

— Е — подхвана Ники, — къде ходи той?

Рока сви рамене и отпи голяма глътка пастис.

— Къде ли не. Обиколи множество задни улички, стигна до доковете и после отиде близо до Фаро, където го загубих; не, където той по-скоро се откачи от мен. Влезе в един клуб — „Серкл де Нажьор“, много шикозно място, само за членове, не биха ме допуснали дори до паркинга. Така че чаках отвън, докато стана време за срещата ни. Нямаше и помен от него.

— Копеле — възмути се Ники. — Очевидно се среща с любовницата си. Какво да кажа на горката му жена? — Рока отново сви рамене. — Мислиш ли, че се е досетил, че го следят?

— Според мен не. Но ако искаш да продължа да го държа под око, ще ми трябва друга кола, различна от разпадащо се бяло пежо.

Ники кимна и плъзна плик по масата.

— Наеми друга кола. Направи списък на местата, където ходи, и ми се обаждай всяка вечер.

 

 

Елена и Сам бяха решили да отделят известно време за търсене на къща и си бяха уговорили среща с брокер на недвижими имоти в Люберон, на около час път с кола от Марсилия. Това е район, както им бе обяснил Филип, прочут със забележителните си пейзажи и прелестни средновековни селца. И също толкова известен в настоящите времена на обожание на знаменитостите с факта, че всяко лято посреща нашествие от кинозвезди и режисьори, рок музиканти, представители на парижкия елит, по някой и друг високопоставен политик, които до един се надяват да бъдат разпознати въпреки непроницаемите си слънчеви очила, Филип им беше казал, че списанието за знаменитости „Гала“ изпраща там специален летен кореспондент, който да се спотайва в близост, за да наблюдава как богатите и известните се забавляват и с малко късмет да ги хване в издънка. Но, беше добавил Филип, ако човек избягва тази общност и тяхното поведение, Люберон е спокойно и красиво място.

— Да, несъмнено е красиво — отбеляза Елена.

Бяха минали по Комб, тесен, лъкатушел път, който прекосява хълмовете, за да свърже по-модерната северна част на Люберон с по-спокойните, не толкова прочути селца на юг. Имаха среща с брокера в кантората й в Горд, понякога наричано столица на летния beau monde, живописна поредица от варовикови сгради, загладени от многовековното действие на слънцето и мистрала. Селото е разположено на върха на възвишение, заобиколено от просторни и прелестни гледки, и наскоро се бе върнало с пълна сила към живота след зимния сън.

Английски, американски, немски и японски туристи, студенти от близкото училище по изкуствата в Лакост — те бяха тук, фотоапаратите им щракаха, когато откриваха поредната старинна павирана уличка или любезен местен, с когото да позират за снимка. Елена и Сам си проправиха път през тълпата, за да намерят кантората на брокера, сгушена в една от стръмните улици, тръгващи от Плас дю Шато.

До кантората се стигаше през арка, която водеше към висока, тясна къща, окичена с глицинии, чиито кепенци бяха наполовина спуснати срещу слънцето. Излъсканата месингова табела на входната врата обявяваше, че това е седалището на „Верин, брокер на луксозни имоти“, а във витрина до вратата бяха изложени снимки на десетина красиви къщи без цена. Това, както Елена и Сам щяха да открият, бе деликатен въпрос, който е най-добре да бъде обсъден в дискретен разговор.

Докато разглеждаха снимките, входната врата се отвори и на прага се появи в целия си блясък самата мадам Верин, брокерът, която поздрави Елена и Сам за точността им, доста необичайна за Прованс, както обясни тя. По-късно Елена щеше да опише мадам Верин като кораб с опънати платна — висока, закръглена, на петдесет и няколко, масивната й фигура бе обвита в талази ярко оцветена коприна, на шията и китките й проблясваха златни бижута, налятото й лице беше доказателство за подмладяващото въздействие на добрата пластична хирургия.

— Така — подхвана тя, като ги поведе към кабинета си, — американци сте, нали? Значи ще говорим на английски.

Махна им да се настанят в две кресла, а самата тя зае мястото си зад бюрото.

— Това би било прекрасно за мен — призна Елена.

— Нямате грижи. Тук, в Горд, английският е втори език. Първо трябва да попитам дали имате бюджет.

— Много е гъвкав — обясни Сам. — Зависи какво ще видим. Както знаете, купуването на къща е емоционално преживяване. Ако се влюбим в нещо — е, нямаме никакви ограничения. Нека не се тревожим за пари.

Именно парите бяха нещото, за което мадам Верин искаше да се тревожи, но тя понесе разочарованието стоически и отвори дебел албум, който сложи пред тях.

— Това са някои от моите имоти — обяви тя, като потупа първите снимки с тъмночервен нокът. — Прекъснете ме, когато видите нещо, което ви е заинтригувало.

Но това беше по-лесно на думи, отколкото на дело. С развихрена описателна енергия тя се впусна в рекламиране, което не подлежеше на прекъсване. Както Рьобул беше предвидил, имаше charme fou в изобилие, по петите го следваха къщи с необикновен потенциал, къщи, предлагащи чудни възможности за инвестиране, къщи, притежавани от знаменитости или от разведени двойки. Всички те без изключение бяха affaires à saisir^[2], които трябваше да бъдат грабнати преди юли и август, когато идваха големите пари от Париж и хората щяха да се бият — буквално ще се бият — за толкова желани имоти.

Към края на сутринта, замаяни от неспирния порой от думи на мадам Верин, те успяха да избягат, като обещаха да премислят и да се върнат при нея.

— Ау! — възкликна Елена. — Първият ми френски брокер на недвижими имоти. Според теб всички ли са такива?

— Това е много конкурентен бизнес. Видях пет кантори само тук, в селото. При това положение предполагам, че трябва да си пробивен по природа. Ако не си, по-добре да се насочиш към нещо по-леко, например престъпна дейност. А сега да пробваме ли онова място, което Филип препоръча за обяд?

След петдесет години служба като склад и гараж за трактори „Ла Вией Гранж“ беше взет от млада двойка, Карин и Марк, и беше превърнат в ресторант от старомодния тип: кратко меню на достъпни цени с прясна местна продукция, тукашни вина и сирена и пълна липса на каквито и да било претенции. Всеки сервитьор с бели ръкавици би се почувствал крайно неловко. Всъщност сервитьорското място вече беше заето от Жозеф, чичото на Карин.

Сградата, продълговата и ниска, се намираше в края на тесен селски път, отклоняващ се от шосето, което свързва селата Лурмарен и Лори, разположени в по-спокойната южна част на Люберон. Редовен минувач би забелязал, че всеки ден по обед полето до склада е препълнено с коли, което говореше добре за готварските умения на Марк.

Сам паркира колата до старо рено и докато се отправяха към склада, забеляза отсъствието на големи лъскави коли с чуждестранни номера. Изглежда, че това беше преди всичко заведение за местните. Когато отвориха вратата, ги посрещна шум от плещене на плътни тукашни акценти. Въпреки че едва минаваше дванайсет часа, ресторантът вече беше почти пълен. Усмихнатата Карин им намери ъглова маса за двама, даде им по едно малко меню и препоръча гарафа с розе в този така горещ ден.

Дългото правоъгълно помещение беше приятно и съвсем не задръстено с мебели, нямаше ги претрупаните детайли, дело на интериорен дизайнер, обстановката и декорът се създаваха от клиентите. Масите и столовете бяха семпли и удобни, покривките бяха хартиени, а чашите за вино всъщност бяха водни чаши с дебели стени.

— Място по мой вкус — отбеляза Сам. — Сигурен съм, че много от тези хора са редовни клиенти — изглежда, всички се познават.

Елена наля вино от емайлираната кана, покрита с мъниста от влага.

— Не чух никой да говори английски — сподели тя. — Нямаш ли чувството, че сме единствените чужденци тук?

Сам кимаше, когато вдигна очи от менюто.

— Това определено е място по мой вкус. Виждаш ли? Имат veloulé d’asfrerges^[3] — а сега е най-доброто време за аспержи. После предлагат печени патешки гърди, напълнени със зелени маслини. Идеално за мен. — Той остави менюто, взе си чашата и я вдигна към Елена. — На кого му е притрябвала кухня, като има такива ресторанти?

Елена се усмихна. Ентусиазмът на Сам, обзет от добро настроение, беше заразен.

— Спечели ме — каза тя. — Ще поръчам същото.

След като взеха тези жизненоважни решения, разговорът им се насочи отново към мадам Верин и нейния сякаш неизчерпаем запас от имоти. Само след няколко минути Елена някак колебливо се наведе през масата и хвана ръката на Сам.

— Надявам се, че няма да те разочаровам много — подхвана тя, — но като гледах тези самотни къщи в провинцията, внезапно осъзнах нещо — аз съм градско момиче, имам нужда от хора, от улици и кипеж от звуците на града, от глъчката. Не знам дали мога да се справя с цялото това спокойствие и тишина. Знам, че е красиво, и мисля, че е чудесно за уикендите, но… — Тя замълча и стисна ръката на Сам. — Е, разбираш какво имам предвид.

Преди Сам да успее да отговори, чичо Жозеф дойде с кошничка топъл хляб, първото ястие и измърмори bon appétit, докато слагаше две дълбоки супени купички пред тях. Всъщност супа би била твърде скромна дума, с която да се опише съдържанието им, фино ухаещо и видимо гладко, като бледозелено кадифе, гарнирано с щедро количество сметана.

— Първо важните неща — заяви Сам, който не изглеждаше ни най-малко изненадан от признанието на Елена. — Изяж я, докато е топла, после ще се върнем на недвижимите имоти. — Той надвеси глава над купичката, помириса, вдигна очи към тавана, разбърка сметаната и загреба с лъжицата. — Превъзходно. Не просто превъзходно, ами и тъй като това са първите аспержи за годината, имаш право да си намислиш желание. Стара провансалска традиция.

Елена беше твърде заета, за да успее да отговори, и едва след като купичките им бяха изпразнени и последните капки отопени с хляб, тя се обади.

— Не изглеждаш много разочарован, Сам. Наистина ли не си?

— Не съм. Така, както го виждам, Прованс с удоволствие един път в живота, но трябва да е нашето удоволствие. Нямам нищо против града, стига от време на време да можем да идваме на места като това. А как ти се струва апартамент в Марсилия?

Изражението на Елена беше отговорът, от който имаше нужда Сам, и през остатъка от обяда — великолепните патешки гърди, гладкото, леко влажно козе сирене, леката като перце ябълкова тарта — Марсилия беше единствената тема за разговор. Или по-скоро Елена говореше, а Сам слушаше. Градът според нея имаше идеалното разположение: само на час от прелестната провинция, на хвърлей от Каси, който и двамата обичаха, не твърде далеч от Сен Тропе и Ривиерата, ако им се приискаше малко блясък, а голямото допълнително предимство бе, че Франсис и Филип живеят там и ще могат да ги ориентират.

След като постигнаха съгласие по този въпрос, се отправиха към Марсилия във възможно най-приповдигнат дух, който често съпровожда взимането на ексцентрично решение под въздействието на отличен обяд и чаша-две розе.