Питър Мейл
Корсиканска афера (4)

Глава 4

Рьобул беше убедил Елена да убеди на свой ред Сам да загърби ужаса си от всичко плаващо и да направят обиколка на Корсика. Лодката му, както се помъчи да обясни на Сам, беше създадена повече за удобство, отколкото за висока скорост, а като допълнителен стимул обеща, че при никакво положение няма да загубват сушата от поглед. Всъщност според него по всеобщо мнение най-добрият начин да видиш Корсика е да плаваш около нея. Много от най-прелестните плажове са недостъпни с кола, а по това време на годината пустеят. Пък и, както отбеляза Елена, на всяко момиче му се отразява добре да има цял плаж на свое разположение. Тя беше в стихията си — боса, с избистрен поглед, кожата й беше с цвета на тъмен мед, разположението на духа — ангелско, радостта й от живота — заразна. Как можеше Сам да устои? Макар да беше закоравял любител на сушата, трябваше да признае, че плаването има своите добри страни.

Бяха прекарали нощта на котва в пристанището на Калви с изглед към масивната цитадела, бранила града в продължение на шестстотин години. Вечеряха в ресторант на две крачки от кея: крехка daurade royale^[1], риба, възхвалявана от почитателите й като „плейбоя на Средиземно море“. Беше приготвена в кора от сол и сервирана с пикантен сос айоли. Следваше brocciu, мекото местно сирене, което се съчетава най-добре с щедри количества сладко от смокини. Сега отново бяха на лодката, сънени и сити, кожата им още пламтеше от дневното слънце.

Рьобул беше оставил Елена и Сам на палубата да броят звездите, излегнати в шезлонгите. Като се върна, носеше три чаши.

— Трябва да приключим като корсиканците — с малко питие преди лягане, от което ще спим като бебета.

Сложи бутилката на масата. Като външен вид тя беше възможно най-далеч от екстравагантно разкрасените бутилки, толкова често използвани за дижестив. Нямаше напечатан етикет, нито натруфена запушалка. Все пак имаше някакво подобие на етикет, залепен странично, с една-единствена, написана на ръка дума: Myrte. И имаше запушалка — коркова тапа, потъмняла от времето, която изглеждаше все едно е била използвана и за други бутилки. Цялостният й вид никога не би спечелил награда за елегантност.

Рьобул нареди чашите в редица и се захвана да сипва.

— Направено е от фермер, който живее близо до леля ми в Спелонкато. Миртови плодове, накиснати в смес от бренди и захар, с малко лимон и няколко зрънца карамфил.

Той плъзна две чаши по масата.

Елена отпи, после още веднъж и каза с най-убедителния си тон на винен дегустатор:

— А, да, струва ми се, че долавям нотка на карамфил. — Тя се усмихна на Рьобул. — Мисля, че мога да се науча да го харесвам много. Прекрасно е — сладко, но някак пиперливо. Мислиш ли, че фермерът на леля ти може да направи малко и за мен?

На следващата сутрин отплаваха на юг. Рьобул искаше да им покаже село Жиролата, до което се стига само по море или по волски път, където Себастиен, стар негов приятел, беше решил да прекарва летата си като пенсионер. За развлечение беше отворил бар на плажа и беше наел красиво местно момиче за барманка, а той самият бе поел скромните отговорности на готвач. Тъй като в менюто имаше само едно ястие — местната лангуста, задълженията му в кухнята му позволяваха да отделя предостатъчно време на любимото си хоби, припичането на слънце.

Той беше застанал във водата да ги приветства — жилав, загорял, с лице, което представляваше мрежа от бръчки, разведрявано от широка усмивка с бели зъби. Прегърна Рьобул, целуна ръка на Елена, ръкува се със Сам и ги поведе нагоре по плажа към колиба с маси и столове отпред, наредени под избледнели брезентови чадъри. Над бара висеше табела, на която пишеше „Дьо Как Карант“, а с по-малки букви: Les chéques sont pas acceptés^[2].

— „Как Карант“ — доста странно име за бар — отбеляза Елена. — Някакъв корсикански специалитет ли е?

Рьобул се ухили.

— Не точно. Това е френското съответствие на индекса „Дау Джоунс“ — движението на четиресетте най-важни акции на борсата. Себастиен работеше там.

Настаниха се около масата и докато изучаваха написаната на ръка винена листа с размера на пощенска картичка, телефонът на Рьобул звънна. Той стана от масата и се отдалечи да проведе разговора на плажа. Върна се с намръщена физиономия. Клатеше глава, докато сядаше.

— Няма да повярвате. Беше Клодин. Онзи брокер на имоти се появил с Вронски, побъркания руснак с хеликоптера. Казали на Клодин, че съм им разрешил да огледат къщата. Докато тя говореше с мен, двамата се измъкнали и влезли в дневната. Казах й да повика полиция и да се погрижи да ги изритат от дома ми. — Той отново поклати глава. — Не мога да повярвам.

Сам взе бутилка от шампаниерата и напълни чаша.

— Това може да помогне. „Канарели“, любимото розе на Себастиен.

И наистина първата голяма, вещо преценена глътка явно оказа успокоително въздействие над Рьобул.

— Кажи ми, Сам — подзе той, — какво би се случило, ако някой направи това в Щатите?

— Ами трябва да имаш предвид, че в Америка домът не е без оръжие. Предполагам, че бихме го застреляли. Това обикновено има ефект.

Рьобул се усмихна, доброто му настроение се бе завърнало.

— Трябва да го запомня.

Лангустите бяха пресни, твърди и сладки, поднесени с майонеза, толкова гъста, че да я режеш с нож, направена от жълтъци и корсикански зехтин екстра върджин. Беше поръчана втора бутилка и разговорът се насочи към намерението на Елена и Сам да си купят малък имот в Прованс — нищо грандиозно, но, както Елена каза, с beaucoup de charme^[3].

— Налага се да те предупредя — намеси се Рьобул, — че тези три думи се запаметяват още с раждането от всички брокери на недвижими имоти в Прованс. Очарованието е голямото извинение за тъмни стаи, малки прозорци, ниски тавани, съмнителен водопровод, плъхове в мазето, прилепи в спалнята и всичко, което може да се приеме като недостатък. Ако къщата наистина с взела-дала и се разпада на парчета, има un charme fou — лудо очарование. И като че ли това не стига, ами има и „огромен потенциал“. Така че не се изненадвай, ако брокерът ти предложи розови очила. — Той замълча, за да отпие от виното. — Както и да е, като се върнем, ще намеря хора, с които да се свържете.

След три слънчеви, лениви дни те се прибраха. За всички това беше кратка, но вълшебна почивка от истинския живот и беше породила в тях усещане за благосклонност към останалата част от света. То, разбира се, не продължи дълго.

Истинският живот ги чакаше в засада.

Елена, която бе оставила във Фаро всичките си електронни устройства, свързващи я с работата, отвори своя блекбъри и откри десетина съобщения от клиенти, които блажено бе забравила. Сам, човек, твърде зает да се наслаждава на живота, вместо да размишлява за смъртта, намери изключително строг имейл от адвоката си, който твърдеше, че е силно загрижен, защото въпреки неколкократните подсещания Сам все още не е изготвил завещание. А Рьобул, пряко себе си, бе все по-погълнат от мисли за Вронски — не само мисли, а и въпреки. Когато някой се интересува толкова агресивно от дома ти, съвсем естествено е да искаш да узнаеш повече за него.

За щастие на Рьобул той можеше да се обърне към Ерве, началника на полицията в Марсилия, с когото се беше свързал наскоро заради хеликоптера на Вронски. Както Рьобул бе установил няколко пъти в миналото, пипалата на Ерве явно стигаха навсякъде — до подземния свят, правителството, Интерпол, дори до дълбините на местната търговска камара. Двамата мъже се срещаха три-четири пъти годишно да обменят клюки и услуги, което устройваше и двамата.

— Е, старче — засмя се Ерве, — какво си направил този път? Твърде много фишове за неправилно паркиране? Нападнал си политик? Отново са те хванали да щипеш момичета по дупето?

Докато смехът му долиташе по телефона, Рьобул си представи лицето му — кръгло, ухилено и ведро, подвеждащо лице, което прикриваше неумолимия и решителен полицейски служител, какъвто Рьобул добре знаеше, че той е.

— Трябват ми малко сведения — каза Рьобул. — Помниш ли историята с хеликоптера? Ами, струва ми се, че онзи тип, който го беше организирал, отново души наоколо. Докато ме нямаше, влязъл в къщата на екскурзионна обиколка. Бих искал да знам малко повече за него. Казва се Вронски. Руснак, богат. Много богат.

— Нека да видя какво мога да намеря. Не е толкова сложно да проследиш богатите руснаци в Европа. Ще се опитам да го проуча до няколко дни. Междувременно не прави нищо, което не бих направил аз, ясно?