Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сам Левит (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsican Caper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2021)

Издание:

Автор: Питър Мейл

Заглавие: Корсиканска афера

Преводач: Петя Петкова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Гурме“ Пи Си Ти И ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс принт ЕООД

Редактор: Хриска Берова

Художник: Елена Негриева

ISBN: 978-954-2917-63-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16026

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Клодин обясни, че писмото е било доставено лично от много добре облечен господин, пристигнал с мерцедес. Не беше оставил име.

Рьобул отвори плика, чиято вътрешност бе облицована с шоколадовокафява тъкан, и извади единствения лист от тънка бледожълта хартия. Вместо адрес имаше изискан релефен надпис, който обявяваше, че подателят е виконт Дьо Пертюи. Писмото беше кратко и по същество:

Ще бъда изключително благодарен, ако ми отделите няколко минути да обсъдим въпрос от взаимен интерес и изгода. Изцяло на ваше разположение съм за време и място за среща. Моля, обадете ми се на номера, изписан по-долу, за да се уговорим.

Беше подписано просто с „Пертюи“.

През годините Рьобул, подобно на повечето богаташи, бе получавал безброй молби от хора, които предлагат да увеличат богатството му по един или друг съмнителен начин. Някои бяха забавни, други удивляваха с въображението, вложено в идеи за използване на парите му. Този път обаче бе заинтригуван повече. Може би причината бе в титлата, въпреки че аристокрацията в тези времена наистина бе станала дълбоко користолюбива и продажна. Но човек никога не знае, може би си заслужаваше няколко минути. Той взе телефона си и набра номера.

— Пертюи.

— Рьобул.

Гласът моментално се промени, стана угоднически.

— Мосю Рьобул, колко мило, че се обаждате. Радвам се да ви чуя.

— Очевидно съм получил бележката ви. Свободен съм днес следобед около три часа, ако това ви устройва. Мисля, че знаете къде живея.

— Разбира се, разбира се. В три часа. С нетърпение очаквам да се срещнем.

 

 

Елена и Сам бяха прекарали сутринта като туристи. В Марсилия бяха протекли много промени покрай подготовката за 2013 г., когато беше станала Европейска столица на културата. И Елена, ненаситен колекционер на ценни напътствия, беше прочела за всички — от преобразяването на някога запуснатите докове („Големия лифтинг“) до превръщането на „Шато дьо ма мер“ на Паньол в средиземноморски филмов център. Имаше нови музеи и изложбени зали, градини от всякакъв вид, дори бляскав стъклен купол, който да осигурява на посетителите на рибния пазар защита поне от стихиите, ако не от цветистия език. Като цяло имаше достатъчно новости, които поне за месец да занимават дори най-скоростните туристи.

Сам се стараеше да не изостава от Елена, но това беше изтощителна задача. Гледаше с все по-нарастващ копнеж кафенетата, покрай които прелитаха, но не можеше да продължава да мълчи.

— Обяд — заяви той с ледено решителен глас. — Трябва да обядваме.

Спря такси, набута Елена вътре и каза на шофьора да ги закара до Валон дез Оф, съвсем близо до „Корниш“. Елена прибра в чантата си записките от обиколката и въздъхна продължително и театрално.

— Културата е сломена и лакомията отново печели, точно когато наистина се забавлявах. Къде отиваме?

— Малко пристанище с два превъзходни ресторанта, „Ше Фонфон“ и „Ше Жано“. Филип ми каза за тях. При Жано се поръчват moules farcies[1], при Фонфон — bouillabaisse[2].

Елена погледна светлосинята си тениска и кремавата ленена пола.

— Не съм облечена за буябес. Какво ще кажеш за миди?

Валон дез Оф е миниатюрно пристанище, твърде малко да побере други съдове, освен най-скромните по размер лодки. Без съмнение най-подходящото място да оцениш малката като мащаб, но невероятно живописна гледка е терасата на „Ше Жано“ и Елена се настани с лека въздишка на задоволство.

— Приятно е — призна тя. — Може би в крайна сметка беше прав.

— Съжалявам. Няма да допусна да се повтори. — Преди Елена да успее да завърти очи — дежурната й реакция на опитите на Сам да бъде саркастичен, — той вече беше забил нос във Винената листа. — Да видим… Жизнено малко розе? Или може би свежо и красиво балансирано бяло със съвсем лек намек за безочливост от лозята на Каси?

С годините Елена беше свикнала с приповдигнатото настроение на Сам в мига, в който кракът му стъпи във Франция. Беше част от преживяването.

— Дали предлагат пържени картофи с мидите?

Pomme frites, скъпа, pommes frites.

— Сам, държиш се като речник. Не ставай досаден.

— Досаден? Аз съм жаден, гладен, краката ме болят, но иначе целият съм чар и добро настроение. И така — какво да бъде? Розе или бяло?

След като донесоха розето. Сам вдигна чаша към Елена.

— За нашата почивка. Какво е усещането да се върнеш тук?

Елена отпи глътка от виното и за момент я задържа в устата си.

— Хубаво. Не — повече от хубаво. Прекрасно е. Прованс ми липсваше. Знам колко ти харесва тук и на теб. — Тя си свали слънчевите очила и се наведе напред, внезапно добила замислено изражение. — Какво ще кажеш да си вземем малък имот тук? Само за лятото. Място, където да си държиш еспадрилите.

Сам вдигна вежди.

— Няма ли да ти липсва лятото в Лос Анджелис, когато смогът е най-красив?

— Предполагам, че ще оцелея. Сам, говоря сериозно.

— Добре, решено. — Той се усмихна на слисаното изражение на Елена и отново вдигна чаша. — Беше лесно. Всъщност и аз се канех да предложа същото. Може да се науча да играя петанк. А ти да се научиш да готвиш.

Преди Елена да успее да измисли подобаващо съкрушителен отговор, пристигнаха пълнените миди, приготвени с подправки, чесън и според сервитьора — с beacoup d’amour[3], придружени с картофи, изпържени два пъти, за да бъдат хрупкави отвън и меки отвътре. Обядът беше съпроводен с развълнувано, но неокончателно обсъждане на имотите в Прованс: предимствата и недостатъците на крайбрежието и вътрешността, селска къща в Люберон или апартамент в Марсилия. По време на кафето се разбраха да се свържат с брокери на недвижими имоти, които да им съдействат да поогледат наоколо. Накрая Елена настоя да плати сметката. Възнамеряваше да я сложи в рамка за спомен от деня, в който бяха взели решението.

Когато се завърнаха във Фаро рано привечер, завариха Рьобул все още бесен. Беше посетен от екземпляр, когото им описа като продавач на коли втора употреба, представящ се за виконт. Казал му, че е намерил изключително богат купувач за Фаро, човек с възможно най-дълбоките джобове. Рьобул категорично бе заявил, че няма намерение да продава. Нито дори за петдесет милиона евро? Рьобул настоял, че къщата не се продава. „Аха, казал Виконтът, добре известно е обаче, че всичко си има цена. Възможно е да убедя клиента си да бръкне още по-дълбоко в джоба си“.

— И тогава му показах вратата — обясни Рьобул. — Всичко си има цена, така ли? Quel culot![4] — Е, предполагам, можем да изключим този брокер на недвижими имоти от списъка си — заключи Сам.

Рьобул застина с тирбушон в ръка.

— Какво имаш предвид?

— Взехме решение по време на обяда. Бихме искали да се опитаме да си купим малък имот тук.

Лицето на Рьобул грейна.

— Наистина ли? Колко хубаво. Това наистина си заслужава да се полее. — Той се зае да отваря бутилка „Шасан-Монтраше“. — Най-страхотната новина, която съм чувал от седмици. Какво искате? С какво мога да ви помогна?

Виконтът, трябва да му се признае, беше много издръжлив човек. Освен това многократно се беше сблъсквал с подобни възражения и повечето от тях изчезваха, когато отсрещната страна видеше достатъчно голям чек. И докато докладваше на Вронски на борда на „Каспийската кралица“, успя да докара изражение на сдържан оптимизъм.

— Разбира се, той каза, че няма намерение да продава. Това казват всички в началото — отколешен номер за повишаване на цената. Чувал съм го десетки пъти. — Виконтът се усмихна, като кимна с благодарност за чашата шампанско, сложена пред него от главния стюард на Вронски. — Установил съм, че обикновено е най-добре да ги оставиш да помислят седмица-две и отново да се свържеш с тях. Надявам се, че нямаш намерение да отплаваш нанякъде?

Вронски поклати глава.

— Не обичам недовършената работа. Имотът е точно като за мен и няма да си тръгна от Марсилия, докато не стане мой.

Бележки

[1] Пълнени миди (фр.). — Бел.прев.

[2] Провансалска супа от риба и зеленчуци (фр.). — Бел.прев.

[3] Много любов (фр.). — Бел.прев.

[4] Каква наглост! (фр.). — Бел.прев.