Питър Мейл
Корсиканска афера (10)

Глава 10

Рьобул крачеше нервно из терасата, нетърпелив за новини. Слуша внимателно, докато Сам му изложи историята в резюме.

От шофьорската книжка разполагаха с името на Рока, както и с адреса, който бе дал неохотно. Но бяха убедени, че той знае много малко, освен името на мъжа, който го е наел, а то вероятно бе измислено също като историята за любовницата. Що се отнася до описанието, то важеше за почти всеки мъж с панамена шапка, бяла риза и слънчеви очила. Единствената им сигурна следа беше телефонният номер, даден на Рока с указание всяка вечер да звъни на него и да докладва. Към номера имаше име, но то беше мосю Мартен, носено от повече от 220000 френски семейства, еквивалент на англосаксонското мистър Смит.

Рьобул изглеждаше и звучеше обезкуражен.

— Е, какво следва оттук нататък?

— Ами имаме този номер, което е някакво начало — отвърна Сам. — Да звъннем, да проверим кой ще вдигне и да се опитаме да се сдобием с истинското му име. И мисля, че познавам подходящия човек, който може да го направи, без да събуди подозрение: Мими.

Сам й се обади да й обясни проблема и да изложи идеята си — Мими да се представи за служител на отдела за връзки с клиенти в телефонната компания, който провежда проучване за оценка на услугите.

— Ако успееш да научиш адреса и името му, ще е страхотно.

Почти чу как Мими поклаща глава.

— Но от телефонната компания би трябвало да ги имат — досети се тя. — Защо не проверим първо при тях?

Което и направи един от приятелите полицаи на Оливие, но откри, че абонатът не е частно лице, а компания: „Ескарго инвестмънтс“ с пощенски адрес в Монако.

За момент последва разочаровано мълчание, в крайна сметка прекъснато от Сам.

— Моя стара приятелка работи на Уолстрийт, прави проучвания за инвестиционен банкер. Специалността й са корпоративните тайни. Дай й името на някоя компания, регистрирана, където и да било по света, и ще открие кой я притежава. — Сам огледа лицата на останалите и сви рамене. — А можем и да отидем в Монако да си пробваме късмета.

Елена беше съблазнена от идеята за пътешествие до Монако, където никога не бе стъпвала, и зададе очевидния въпрос:

— Защо не направим и двете?

Ако няма напредък, поне да се развива някаква дейност, все е нещо. И единодушно решиха, че трябва да направят и двете. Първо обаждането. В Ню Йорк беше едва 7:30 часа, но на Уолстрийт започват работа рано и приятелката на Сам вдигна на второто позвъняване.

— Гейл? Обажда се старият ти обожател Сам. Все така красива ли си? — Той потрепна и отдалечи телефона от ухото си. — Толкова ли не ме бива да поддържам връзка? Съжалявам, наистина е така, но пътувам много. Гейл, слушай, върша една работа във Франция и ми трябват малко сведения за компания в Монако.

Наложи му се да понесе няколко минути приятелско мъмрене от Гейл, докато тя се успокои и се съгласи да провери какво може да изрови за „Ескарго инвестмънтс“ в замяна на обяд — дълъг обяд — в „Дейниъл“ следващия път, когато Сам е в Ню Йорк.

Сам и Елена отпътуваха за Монако рано на следващата сутрин. Рьобул беше настоял Оливие да ги закара, тъй като добре познавал Монако, там живеела негова любима леля, която ще се радва да види. На излизане от Марсилия за магистралата Елена, вечно жадна за информация за всяко ново място, беше забила нос в пътеводител, взет от библиотеката на Рьобул. От време на време споделяше по нещо със Сам: Монако заема едва 500 акра, можеше лесно да се побере в нюйоркския Сентръл парк, разположен на близо 850 акра. Населението наброява около 36000 души, представители на повече от 120 националности. Първият камък на замъка, в който живее настоящият принц, е бил положен на 10 юни 1215 г.

— Сутринта или следобед? — попита Сам, който не изпитваше особена потребност от статистически данни.

Елена въздъхна, преди да продължи.

— За да примамят нови жители, първите владетели създали привлекателна финансова система.

— Казано другояче, жителите не плащат данъци. Чудно.

Лекцията за Монако бе тактично прекъсната от Оливие, който ги попита дали имат някакви планове за обяд. Ако за тях няма проблем, той би искал да се измъкне за малко, за да се види с леля си.

Щом пристигнаха в Монако, ги остави на „Плас дю Казино“, където вниманието на Сам бе привлечено от един от любимите му френски пейзажи: дългата, сенчеста и приканваща тераса на бар и ресторант. Това беше „Кафе дю Пари“, което той тутакси разпозна като идеално място за обяд. Но за да им дойде апетитът, първо искаше да посетят седалището на „Ескарго инвестмънтс“.

Адресът, предоставен от телефонната компания, се оказа на модерен жилищен блок, недалеч от казиното. Ако се съдеше по десетките дискретни месингови табелки, изложени във фоайето, в сградата се помещаваха предимно компании. А сред тях беше и „Ескарго инвестмънтс“, в апартамент на петнайсетия етаж.

Офисът беше отбелязан с поредната месингова табела, закачена на тежка заключена врата. Сам натисна звънеца и металически глас го прикани да се представи и да каже по какъв повод е дошъл.

— Казвам се Филипс — отговори Сам — и хер Траунер, моят банкер от Цюрих, ми препоръча да дойда при вас, за да обсъдим инвестиционен проект.

Вратата щракна и се отбори, след което Елена и Сам се озоваха в малка приемна, елегантно обзаведена в нюанси на сивото. Рецепционистка, също толкова елегантна, седеше зад огромно полирано бюро, голо, като се изключат ваза с бели рози и отворен брой на „Вог“.

— Bonjour — поздрави тя. — Нямате уговорена среща, нали?

— Именно това искам да уредя сега. — Сам потупа джобовете си и извади откъсната страница от бележника си. — Да видим… казаха ми да търся мосю Мартен.

Рецепционистката се намръщи, с което развали симетрията на двете си съвършено оскубани вежди.

— Съжалявам. Тук няма човек с това име. Сигурен ли сте, че не е мосю Мортон?

Сам се плесна по челото.

— Разбира се. На мен винаги може да се разчита да объркам нещата. Дали мосю Мортон е на разположение за кратък разговор?

Намръщването се засили и рецепционистката се извини отново. Мосю Мортон беше на работно посещение в Шанхай и никой не беше на разположение.

— Какъв фалстарт — заяви Сам. — Няма как да го броим за кой знае какъв напредък, нали? Може би чаша розе ще помогне.

Седяха на терасата на „Кафе дю Пари“ с изглед към „Плас дю Казино“. Елена, чието увлечение по отблъскващи подробности не спираше да изненадва Сам, изучаваше фасадата на казиното.

— Тези типове, закоравелите комарджии, които губят всичко, според теб къде отиват да се самоубият?

— Радвам се, че попита — отвърна Сам. — Обикновено го правят под една от онези големи палми, ето там. Ако не, би трябвало в малкия ти пътеводител да са посочени други места. Под буквата С.

Виното пристигна и те се облегнаха на столовете си да се наслаждават на вечно менящата се гледка на сбирщината туристи, които нападат Монако всяко лято. Както винаги, тоалетите на жените бяха по-занимателни от безкрайните бейзболни шапки и комбат панталони, носени от мъжете, и Сам се радваше на настоящата мания по свръхкъси панталони и обувки на високи токове. Елена беше далеч по-малко впечатлена от друга популярна лятна мода — бели поли или рокли, отрупани с пластове волани, които й напомняха за старинните лампиони на баба й. Разсъждаваше по темата на глас — „тези рокли са за десетгодишни момичета със загорели крака“, и в това време звънна телефонът на Сам.

Беше Гейл, обаждаше се от Ню Йорк, където тъкмо минаваше седем сутринта. Сам й направи комплимент за ранното начало на деня и тя отвърна, че вече е била във фитнес залата и е закусила с протеинов шейк.

— И така — мина тя по същество, — за компанията „Ескарго инвестмънтс“… Сложно е, което винаги ме навежда на мисълта, че в цялата работа има нещо нередно. Компанията е регистрирана в Монако, но е собственост на тръст на Каймановите острови, който на свой ред е притежаван от Anstali^[1] в Лихтенщайн с клонове в Цюрих и Насау. С други думи, който и да е истинският собственик, не иска светът да знае това.

— Но все някъде трябва да има хора с имена — настоя Сам.

— Разбира се, че има — лицата за връзка с тръстовете, които обикновено са местни адвокати, но това не ни води доникъде. Ще продължа да опитвам. Имам приятел в Насау, който ми дължи услуга. Ще го помоля да изрови, каквото може.

— Гейл, ти си принцеса.

— Имам само една дума за теб, Сам Левит — „Дейниъл“.

След това връзката прекъсна.

Докато Сам говореше, Елена изучаваше менюто и кимаше с видимо задоволство.

— Дроб и бекон — неща, които вече не можеш да намериш в Щатите, после профитероли с горещ шоколадов сос — заключи тя и шумно затвори менюто, след което се наведе напред. — Кажи ми, какво е намерила твоята хрътка?

Мина един много приятен час и вече пиеха втората си чаша кафе, когато Елена надникна над слънчевите си очила към Плас дю Казино.

— Така, така, така — посочи с глава. — Виж кой е там с любимата си леля.

На площада сред тълпата вървеше Оливие, прегърнал през кръста изключително красива блондинка, която със сигурност нямаше повече от двайсет и пет години.

— И преди съм го забелязвал, тук имат много млади лели. — Усмихна се Сам. — Според мен се дължи на средиземноморския климат.

Той извади телефона си и позвъни на Оливие.

— Можеш ли да ни вземеш след десетина минути? Седнали сме в „Кафе дю Пари“.

Оливие се извърна, видя ги, засмя се и вдигна палец, след което двамата с прелестната му леля забързаха през тълпата.

По пътя на връщане Елена дремеше в колата, а Сам размишляваше за постигнатия напредък. Не беше голям, трябваше да признае. Никак даже.