Питър Мейл
Корсиканска афера (15)

Глава 15

Първото интервю с Вронски, в което Филип приложи ласкателството, обикновено запазено за неуверени политици, беше минало добре. Към края му Вронски изглеждаше отпуснат, в свои води и, както се надяваше Филип, по-склонен да изтърве някоя неудобна тайна. За следващия разговор руснакът дори се беше съгласил да напусне плаващата утроба на „Каспийската кралица“ и да се срещне с Филип за обяд в „Перон“, само настоя да бъде запазена отделна маса за Ники, вечно съпътстващия го телохранител.

Обядът започна с реакция от страна на Вронски, която вещаеше хубава насока на интервюто. Това беше първото му посещение в „Перон“ и бе очарован от ширналата се гледка към морето, в която по случайност присъстваше и „Каспийската кралица“, закотвена на петстотин метра от брега.

— Виждате ли? — кимна той към яхтата. — Следва ме като вярно куче.

Филип се усмихна и сипа виното.

— Мислех си… — подхвана той. — Водили сте забележителен живот, обиколили сте целия свят, спечелили сте милиони — извинете, милиарди — и би било срамота да се опитаме да сбием всичко, което сте постигнал, в едно интервю. Направо си плаче за по-достойно отразяване.

Вронски вдигна вежди.

— Имате ли нещо предвид?

— Всъщност да. Бих искал да ви предложа да напиша вашата биография.

Филип очакваше отклик — може би пристъп на фалшива скромност или малко перчене, но Вронски не каза нищо, докато премисляше идеята. Като много богати и успели хора и той често беше жертва на дразнещото усещане, че каквото и да има, не е съвсем достатъчно. Признание, слава, известност — както и да се наричаше това, би било върховното публично потвърждение, че той, Олег Вронски, е изключителна личност. И ласкаеща биография беше един от начините да постигне това. Не беше учудващо, че идеята му се стори привлекателна.

— Направих някои проучвания — подзе Филип — и това е страхотна история за просяка, превърнал се в принц — скромно начало, рискове и приключения в Африка и Бразилия, огромен успех — на хората ще им хареса. — Той поклати глава. — Съжалявам. Знам, че сме тук, за да работим над интервюто. Но наистина съм запален за биографията. Бихте ли помислили над това предложение?

След като беше пуснал мухата, той се върна към бележките си и въпросите потекоха. Започнаха достатъчно безобидно: Как му се струва Франция? Коя ще е следващата му спирка след Марсилия? Играе ли голф? Къде отсяда, когато е в Лондон или Париж? Бил ли е на Ривиерата?

Това съвсем естествено доведе до следващия въпрос.

— Чувал съм, че десетки руснаци са се заселили в Южна Франция. Познавате ли много от тях?

— Няколко — отвърна Вронски, — но не тук. За тях тук е твърде спокойно — няма достатъчно купони. Предпочитат Ривиерата, Антиб например. Бях там наскоро, той се превръща в предградие на Москва.

Обядът продължаваше, виното се лееше и Вронски разкри, че не общува кой знае колко със сънародниците си.

— Повечето са селяндури, които са извадили късмет — шумни, вулгарни и необразовани.

Филип остана с усещането, че това изявление е твърде повърхностно. Мислено си отбеляза да проучи руската колония по крайбрежието.

Обядът вече наближаваше течния си завършек, когато той увери Вронски, че има достатъчно материал да започне да пише, и обеща да уреди фотограф, който да снима важната персона на яхтата й и може би зад волана на бентлито. Разделиха се приятелски, всеки с чувството, че срещата е била повече от плодотворна.

Нино Зонза преживяваше необичаен пристъп на нерешителност. Обикновено човек, който бързо взима решения, сега той се оказа разкъсан между доходоносната сделка, която беше сключил с Обломови, и инстинкта си да е на страната на Фигатели, които също като него са корсиканци.

Проблемите не свършваха дотук — оставаше въпросът какво да прави с губещите. Ако отсъдеше в полза на Фигатели, Обломови със сигурност щяха да търсят отмъщение. А ако избереше Обломови? Е, Калви не е голям град и има съвсем малко значими тайни, Фигатели несъмнено щяха да научат, че е застанал на другата страна. Нямаше да са никак доволни, а недоволен корсиканец на прага ти е нещо много опасно.

В крайна сметка именно това съображение му помогна да достигне до решение, което му се стори задоволително: да остави проблема с губещите на победителите. Да. Това щеше да е много добър изход. Той повика шофьора си, надраска една бележка и му я връчи да я достави в бара на Фигатели на „Рю дьо ла Плас“.

Срещата беше насрочена за следващата вечер. Както и предния път, Фигатели бяха взети с кола близо до Цитаделата и закарани до къщата на Зонза от безмълвния шофьор. Но този път старецът показа гостоприемство с поднос, три чаши и бутилка myrte на ниската маса пред креслото си. Когато братята влязоха, той им махна да седнат срещу него.

— Както ви писах — подхвана, — до мен достигна определена информация, която може да представлява интерес за вас. Ще бъда по-конкретен, но първо — той пусна усмивка, разкриваща златните му зъби — може би ще искате да се освежите.

Зонза напълни трите чаши, като държеше бутилката с две ръце, за да прикрие старческото треперене.

Вдигна чаша.

— За вас, мои другари корсиканци.

Те сръбнаха от пиперливата, сладка течност. Зонза попи устни с копринена кърпичка, облегна се на креслото си и заговори.

Късно вечерта тъкмо когато Рьобул излизаше изпод душа, звънна телефонът. Към края на разговора вече беше съвсем изсъхнал. Облече се набързо, слезе по стълбите и завари Сам на чаша вино с Елена преди вечеря. Без да им обръща внимание, отиде право до бара и си сипа голямо бренди.

— Франсис, изглеждаш все едно си видял призрак. — Сам се приближи и потупа приятеля си по рамото. — Какво има?

Преди да отговори, Рьобул отпи огромна глътка от брендито и Сам забеляза, че ръката, с която държи чашата, трепери.

— Току-що ми се обади Жо Фигатели от Калви. — Още една глътка бренди. — Има поръчка да бъда убит.

— Моля?

— Жо казва, че е възложена от двама voyous^[1] — и двамата руснаци, — и това не може да е съвпадение, сигурно е онова копеле Вронски. Той стои зад всичко това, убеден съм.

Елена и Сам проследиха как Рьобул пресуши чашата и си сипа още.

— Това истина ли е? — не можеше да повярва Сам. — Не е ли просто кръчмарски слух?

Рьобул поклати глава.

— Жо е достатъчно умен. А освен това е получил информацията от стар мошеник на име Зонза, който върти повечето престъпни дейности в Калви. С него са се свързали двамата руснаци, Обломови, които търсят местни да им помогнат да изпълнят поръчката. Обещали са на Зонза много пари, ако успее да намери двама надеждни мъже, очевидно корсиканци, да им сътрудничат за убийството. Това не е проблем, но има уловка: част от сделката е работата да бъде свършена в Корсика, не в континентална Франция.

— Защо? — попита Елена и в следващия момент схвана. — О, схващам. Ако е Вронски, той няма да е близо до Корсика, когато поръчката бъде изпълнена. Това е обичайното му алиби, нали? Ще е някъде далеч и ще разполага със свидетели, които да го потвърдят. Чисти ръце, никакви грижи.

Рьобул вече изглеждаше малко по-добре. Шокът беше заменен от гняв и той кипеше от възмущение.

— Какво можем да направим, за да се отървем от този побъркан тип?

— Ами — подхвана Сам, — без доказателства черно на бяло, няма смисъл да се ходи в полицията, а до момента той е прикрил следите си доста добре. Като изключим вариантите да взривим яхтата му и да подкупим телохранителя му да го метне през борда, не е лесно да измислим как да го пипнем. Но ще намерим начин. Винаги има начин.

И с напредването на вечерта Сам излезе с предложение, което всички се съгласиха, че звучи обещаващо.

— Рисковано е, но може и да проработи. Ако успеем да хванем Обломови в крачка, ще можем да им приложим сериозен натиск. При положение че трябва да избират между куршум в главата, доживотна присъда или съдействие, може и да бъдат убедени да свидетелстват срещу поръчителя им, да изплюят камъчето за Вронски и той да бъде обвинен в съучастие в опит за убийство. Това би следвало да е достатъчно да го отстраним за много дълго време, като го пратим на топло в марсилска затворническа килия. Големият проблем, разбира се, е да ги хванем на местопрестъплението и в този капан трябва да има примамка. — Замълча и се обърна към Рьобул. — Казано иначе, Обломови трябва да знаят, че си в Корсика, преди да направят своя ход.

Ставаше късно, а това не беше решение, което да бъде взето с лека ръка. Разбраха се да преспят и да мислят на следващия ден, но преди да си легне, Сам се обади набързо на Филип.

Сутринта беше сива и дъждовна, рядкост за Марсилия, и времето беше в унисон с мрачните изражения на компанията, която закусваше в очакване на Филип. Рьобул изглеждаше изнемощял след нощ със съвсем малко сън и бяха нужни големи дози кафе и съчувствие от страна на Елена и Сам, за да се повдигне духът му.

Филип пристигна мокър и загрижен. В обаждането си Сам му беше изложил голите факти, без да се впуска в подробности.

— Разкажете ми всичко — настоя той.

Рьобул повтори разговора от предишната вечер, а Филип невярващо клатеше глава.

— Това е лудост — каза накрая. — Сигурен ли си, че е истина?

— Жо е свестен човек. Той не се плаши лесно и не си измисля. Вярвам му.

— И мислиш, че Вронски ще го направи само защото не искаш да му продадеш къщата си?

Рьобул се наведе напред, почуквайки по масата развълнувано.

— Той има история, не помниш ли? Съдружникът му в Африка? Съдружникът му в Русия? Човек, с когото са правели бизнес в Ню Йорк? Всички са мъртви. Това е неговото решение да се справя с хора, които застават на пътя му. Вронски няма правила. Мисли, че може да прави, каквото си поиска, и до момента е бал прав. Защо този път да е различно? Така че, да, вярвам на Жо.

Около масата настъпи мълчание, прекъснато от Рьобул, който стана от мястото си и закрачи напред-назад.

— Достатъчно търпях — отсече той. — Никога през живота си не съм бягал от проблеми, няма да го направя и сега. — Спря пред Сам. — Обади се на Жо и съставете план. Отивам в Корсика.