Питър Мейл
Корсиканска афера (7)

Глава 7

Както Рьобул обясни на Елена, менюто на вечерята, което беше съставил с готвача си Алфонс, беше изцяло в провансалски дух.

— Започваме с пъпеши от Кавайон, град, от който идват най-хубавите пъпеши във Франция. Толкова са хубави, че през XIX век Александър Дюма сключил с Кавайон сделка „книги за пъпеши“. Всъщност в градските архиви още се пазят избрани книги, които Дюма е изпращал в замяна на своите дузина пъпеши годишно. — Той спря да отпие от шампанското и осъзна, че останалите на масата са млъкнали и го слушат. — И най-сочните, най-вкусните са пъпешите, които ще ядем тази вечер, melons de dix, делят се на десет съвършени резена.

Елена погледна към отсрещната страна на масата.

— Сам, надявам се, че си водиш бележки. Ти ще отговаряш за кухнята, когато си вземем къща тук. Добре, Франсис, какво следва?

— Daube d’Avignonnaise, лятна яхния от агнешко, мариновано в бяло вино, тя е малко по-лека от зимните daubes с телешко в червено вино. Сервира се с паста и бяло „Шатоньоф дю пап“. После идва сиренето от нашите добри приятелки местните кози, а за завършек любимите ми ягоди от Карпентра със сос, измислен от Алфонс, или поне така твърди той. Представлява смес от сметана и кисело мляко със съвсем малко балсамов оцет. Voilà — това би трябвало да предразположи всички за търга.

Докато ядяха пъпешите, действително бяха ароматни и сочни, Филип, който тъкмо бе прекарал два дена като репортер в Кан, отговаряше на обичайните въпроси за филмовия фестивал. Кои звезди е срещнал? Гледал ли е наистина някакви филми? Дали тазгодишният любимец, изпълнител на главна роля, високият разбивач на сърца, изглежда като на екрана или е, както се беше изразил един нелюбезен журналист, „джудже с акне“?

Накрая, когато Рьобул го попита дали е добил общо впечатление за тези два дни, Филип кимна утвърдително.

— Ако съдя по онова, което видях, край с разговора очи в очи — каза той. — Навсякъде попадах на хора, които са заедно, но не разговарят помежду си и дори не се гледат. Всички зяпаха в мобилните си телефони. Единствените ми истински разговори бяха с бармана в „Мартинес“.

Тази мрачна оценка бе прекъсната от лятната daube, която по всеобщо мнение бе оценена като триумф: лека, крехка и апетитна.

— Елена, водиш ли си бележки? — попита Сам, докато отопяваше последните следи от соса с парче хляб.

— Току-що ти казах, че ти отговаряш за кухнята.

— Аз се занимавам само с пъпешите. След това делегирам отговорности.

Елена завъртя очи, както Сам знаеше, че ще направи, и разговорът се насочи към търсенето на къща и абсолютната необходимост от голяма винена изба и звукоизолирана стая за гости. С появата на ягодите дразнещото поведение на Олег Вронски отново изникна като тема. Сам беше на мнение, че той е болен натрапник, когато иде реч за недвижими имоти, и трябва да бъде официално предупреден от полицията да престане да досажда. Рьобул беше по-философски настроен.

— Въпреки че, ако ме обезпокои отново, ще трябва да направя нещо — заключи той.

Но какво? Преди да успеят да разгледат възможностите, Мари-Анж отново се качи на подиума; появата й беше придружена от барабанене и дискретно наместване на гърдите. Беше време за търга.

Пръв беше уикендът за двама, предлаган в „Пти Нис“, известен из цяла Франция, както Мари-Анж напомни на публиката си, с неговото превъзходно разположение с изглед към морето, стилните и удобни стаи и най-вече с тризвездната си кухня. Увлечена във възторга си, тя продължи в захлас за радостите на обядите и вечерите на терасата, за легендарната буябес, висококачествения зехтин (специално доставян на хотела) и след като за пореден път целуна върховете на пръстите си, откри наддаването.

То започна с много скромните 500 евро, но бързо стигна до 2000, после до 3000.

— Трябва да се постараете повече — настоя Мари-Анж, — това не е просто приказен уикенд, а капиталовложение в бъдещето на нашия град.

След финална суматоха от наддаване уикендът бе продаден за 5000 евро. Купувачът беше изтъкнат местен бизнесмен, добре известен със склонността си да се заглежда по жени, и на Рьобул му се наложи да потисне желанието да го попита кого възнамерява да вземе за уикенда — съпругата или любовницата си.

Търгът продължи напред, а наддаванията — нагоре. Шестте бутилки „Шато Лафит“ се продадоха за 20000 евро, а след повече убеждаване специалните билети за мачовете на „Олимпик Марсилия“ бяха взети за 50000. Мари-Анж беше доволна, но още не беше приключила. След като отпи възстановителна глътка шампанско, тя премина към кулминацията на търга, класическото бентли. То беше паркирано за случая пред къщата, където привличаше значително внимание от страна на пристигащите гости. Беше великолепна машина — перленосива, с тапицерия от леопардова кожа и тръба със златен мундщук за даване на указания на шофьора от задната седалка. Както Мари-Анж каза, в не толкова деликатно напомняне за самоличността на предишния собственик, кола, достойна за крал.

— За тази уникална кола — подхвана тя — ние се надяваме да направите специално, много специално усилие. Нека да повторя, че е за доброто на Марсилия. Така че, госпожи и господа, моля, използвайте чековите си книжки. Кой ще започне наддаването?

Разговорите бяха секнали, а терасата достатъчно притихнала, за да се чуе стърженето на стол, бутнат назад върху плочките. Вронски се изправи с вдигната ръка, свита в юмрук.

— За доброто на Марсилия — обяви той, като стисна пръсти — давам един милион евро.

След няколко секунди на потрес терасата избухна в аплодисменти, водени от Мари-Анж, която изприпка при ухиления руснак и го млясна по двете бузи.

Филип, чиито журналистически инстинкти бяха събудени и под напрежение, беше извадил бележника си и започна да си нахвърля записки.

— От това може да се получи хубава малка история за „Прованс“ — каза той и се обърна към Рьобул. — Нали нямаш нищо против?

Рьобул сви рамене и се усмихна.

— Разбира се, че не. Защо не направиш интервю с него? И ако ти се удаде възможност, покажи му пътя към Москва.

 

 

Заглавието на трета страница на „Прованс“ гласеше „Le Meilleur ami de Marseille“ — най-добрият приятел на Марсилия. Материалът беше придружен с леко размазана снимка, направена с мобилния телефон на Филип, на която Вронски се беше облегнал на току-що придобитото си бентли, кръстосал ръце на гърдите.

След няколко любезни думи за благотворителността и описание на вечерния търг статията преминаваше към кратка поредица от въпроси и отговори. Какво възнамерява да прави с бентлито мосю Вронски? Има ли планове да прекара повече време тук? Отговорът на този въпрос беше категорично „да“, което от само себе си бе довело до следващия — къде ще живее. „Набелязал съм имот и това е единственото, което ще кажа засега“.

 

 

Рьобул остави вестника и изсумтя.

— Нагло копеле. Сам, видя ли го как душеше наоколо след вечерята? Само дето не измерваше завесите. Quel culot!

Той се отдалечи с тежка крачка, а тялото му беше сковано от възмущение.

Сам видя Елена да се задава по терасата след сутрешното си потапяне в басейна и й сипа чаша кафе.

— Какво му е на Франсис? — попита тя. — Едва успя да измърмори „добро утро“. Да не си го разстроил с нещо?

Сам вдигна ръце в знак, че се предава.

— Не съм аз, а онзи руснак. — Подаде й вестника и посочи статията на Филип. — Прочети последните две изречения — не е учудващо, че Франсис е в скапано настроение.

Елена ги прочете и бутна вестника настрани.

— Що за нахалство. Дали си мисли, че може да принуди Франсис да му продаде къщата си?

Сам сви рамене.

— Погледни кариерата му. Правил е бизнес на доста опасни места, конкурирал се е с доста опасни хора, които или е победил, или е отстранил. По един или друг начин успява да надвие. Очевидно разполага с неограничени парични средства и доста голяма власт, освен това е свикнал да получава, каквото иска. Сега иска Фаро и изглежда тип, който ще направи всичко, за да го докопа. Погледни историята му. Според мен засега е сигурен, че единственото, което трябва да направи, е да хвърли достатъчно пари на Франсис, и ще получи къщата. Предполагам, че в Русия става така.

— Така става и в Щатите, Сам. Или не си забелязал?

Сам поклати глава и се ухили.

— Твърде зает съм да гледам теб, сладка моя. А днес какво ти се прави? Да обикаляме из града? Да търсим къща? Пазар? Нудистки плаж?

— Бих искала да направя нещо, което ще ободри Франсис.

— Страхотна идея. Значи нудистки плаж.

Елена въздъхна и запази моментно мълчание. Когато разговорът беше подновен, решиха да изведат Рьобул на дълъг, спокоен обяд — идея, която моментално му повдигна духа. Сам се обади на Филип и го покани да се присъедини към тях в ресторант на име „Перон“, направиха резервация и малко след дванайсет часа се качиха в колата и поеха.

Тъкмо минаваха през първия забой, им се наложи рязко да спрат, защото пътят беше препречен от бентлито на Вронски, паркирано по средата на алеята. Руснакът стоеше пред колата с бляскавия млад мъж, който седеше на масата му на вечерята — облеченият от глава до пети в черна кожа. Сега беше докаран в бяла тениска без ръкави, която подчертаваше силно загорелите му мускулести ръце, прилепнали къси панталони от велур и мотоциклетистки ботуши, а на врата му беше окачен фотоапарат с телеобектив.

Рьобул слезе от колата и Вронски дойде да го поздрави, разцъфнал в усмивка.

— Скъпи мосю Рьобул, надявам се, че ще ни простите. — Той махна с ръка към придружителя си. — Ники, моят телохранител, искаше да направи няколко снимки на Фаро, за да ги прати на майка си. Тя живее в Минск и никога не е виждала такава архитектура.

Преди Рьобул да успее да отговори, Вронски се приближи още повече и гласът му стана поверителен.

— Трябва да призная, че се влюбих във великолепната ви къща и ще ви платя, колкото поискате за нея. — Той погледна Рьобул и кимна, леденосините му очи се присвиха. — Колкото поискате.

Рьобул събра цялото самообладание, на което бе способен.

— Казах на брокера ви, сега казвам и на вас — къщата ми не се продава. Според мен е най-добре да си вървите. Веднага.

Вронски си пое дълбоко дъх. Откакто бе служил в армията, никой не му бе говорил така.

— Много добре — каза и се обърна да си тръгне. — Надявам се обаче, че няма да съжалявате за това решение.

Рьобул беше бесен, докато следваха бентлито по алеята, и Сам направи всичко възможно да разведри обстановката с коментари за телохранителя Ники.

— Със сигурност си боядисва косата и си бръсне краката. — Той се ухили и се обърна към Елена. — Вероятно мога да се сдобия с доста съвети за стил. Как ли ще изглеждам в панталони като неговите?

— Сам, повярвай ми, не искаш да знаеш. Но бръсненето на краката може и да не е лоша идея.

Когато стигнаха в ресторанта, изглеждаше, че Рьобул е дошъл на себе си.

— Радвам се, че ще видим Филип — сподели той. — Интересно ми е да чуя какво мислиш за Вронски. — Поклати глава. — Имам нужда от питие.

Четиримата отпиваха от розето си и се наслаждаваха на менюто, когато двама минаващи сервитьори се заковаха на място.

— Дявол да го вземе! — възкликна единият. — Виж това.

Пред тях иззад носа бавно изпълзяваше масивният корпус на „Каспийската кралица“.

Рьобул едва не се задави с виното.

— Това е пак онзи проклет руснак — убеден съм, че ни преследва.

Сам потупа приятеля си по рамото.

— Отпусни се, Франсис. Тук сме в безопасност. Никога няма да намери къде да паркира.

Филип, който беше необичайно мълчалив, прочисти гърло и огледа приятелите си.

— Трябва да ви призная нещо. — Замълча, очевидно се чувстваше неловко. — Той ме покани на яхтата си.

Три чифта вежди бяха повдигнати, преди да продължи.

— Обади ми се да каже колко много е харесал статията за търга. Иска да направя очерк за него — „да се представя на новите си съседи, жителите на Марсилия“, така каза. — Филип замълча, за да отпие. — И тогава предложи да гостувам на яхтата му за ден-два да го опозная. Не искаше обаче да определи точна дата, каза, че бил твърде зает. Но ще се обади, когато е готов.

— Ти какво каза? — попита Рьобул.

— Първоначалната ми реакция бе да му кажа да се разкара. После си помислих „добре, ако той се опитва да те изработи, може би не е зле някой да проникне във вражеския лагер. Навярно ще изпусне нещо, което да се окаже полезно“.

Рьобул кимна бавно.

— Идеята не е лоша. — Той се обърна към останалите. — Какво мислите?

Елена и Сам се съгласиха. Нямаше какво да губят.

— Интересно ми е, Филип, понеже си прекарал повече време с Вронски от нас — какво мислиш за него?

— Напомня ми за политици, които съм срещал. Сещаш се, арогантен тип. Много самодоволен. Не е човек, когото да ядосаш, бих казал. Но, изглежда, много харесва това, което е видял от Марсилия. Особено твоята къща.