Питър Мейл
Корсиканска афера (11)

Глава 11

Олег Вронски не беше доволен. Единственото, което беше узнал от следенето на колата на Рьобул, бе, че е наясно, че го следят и е напълно способен да се справи с това.

— Значи — обърна се той към Ники, — не е глупак и знае, че нещо се мъти. Нямам представа колко ги бива копоите му, но има вероятност да открие, че аз съм замесен, а това никак няма да ми хареса.

Ники, прекъснат, докато четеше списанието „Боди бютифул“, кимна съчувствено.

Бяха на борда на „Каспийската кралица“, отправила се на изток по крайбрежието към Антиб. Вронски щеше да обядва със Сергей Калинин, стар приятел от Москва, който имаше загадъчни, но очевидно много изгодни връзки с министерството, отговорно за експлоатацията на руския природен газ. Подобно на някои свои заможни сънародници, той беше решил, че голяма вила в Антиб във всяко отношение е за предпочитане пред дача във влажните и мрачни гори в покрайнините на Москва или дори пред разкошна плажна къща в Сочи. Имаше по-хубава храна и по-голям избор от момичета например. Очертаваше се забавен обяд.

Но беше малко вероятно той да приближи Вронски до придобиването на Фаро, която, както бе убедил себе си, заслужаваше, беше един от най-успелите хора в света и сред най-богатите. От години правеше точно каквото иска. А сега единствената пречка да се сбъдне мечтата му беше онзи упорит, арогантен, досаден французин.

Ники беше прекарал с Вронски достатъчно време, за да се научи да разчита настроенията му, и усещаше, че недоволството на шефа му става все по-очевидно. Самият Ники вече се беше отегчил от бездействието и липсата на напредък и дори бе обмислял сам някои крайни решения. Отвличане? Бомба в колата? Сипване на цианид в уискито на Рьобул? Но затруднението, както често му се напомняше, идваше от намерението на Вронски да превърне Фаро, веднъж станала негова, в своя база. Щеше да прекарва доста време в Марсилия и вниманието от страна на местната полиция беше крайно нежелателно. Трябваше да се избегне скандалът. Каквото и да се случеше на Рьобул, трябваше да стане далеч от града. Но къде? И какво?

„Каспийската кралица“ загаси двигателите и спря на неколкостотин метра от брега. Едната лодка „Рива“ беше спусната и подготвена за краткото пътуване до частния пристан, където Калинин, мъж като бъчва, с камуфлажни къси панталони, тениска „Аз обичам Путин“ и яхтсменска шапка, чакаше да приветства гостите си.

— Оли!

— Сергей! Толкова отдавна не сме се виждали!

— Прекалено отдавна!

Двамата мъже се прегърнаха по възторжен руски маниер, досущ като двама борци, които търсят възможност да преметнат смъртоносно противника. И след това, без да спират да се потупват по рамото, се отдръпнаха за ритуалната размяна на обиди.

Вронски каза на шишкавия Калинин:

— Ой! Виждам, че диетата не е дала резултати.

Калинин върна на дребния Вронски:

— Какво е това? Вече не носиш обувки на високи токове?

Последва трескаво тупане по гърба, Ники беше представен и тримата мъже тръгнаха по пътека, опасана с борове, водеща към, както я нарече Калинин, неговата „малка провинциална къщурка“.

В действителност беше имение, построено през 30-те години на XX век, чиято мазилка бе избледняла до пясъчно розово.

— Някога Набоков е бил единственият руснак тук — каза Калинин. — Сега сме навсякъде. Владимир — помниш ли го? — има вила малко по-нагоре по пътя, а момчетата Обломови са взели къщата отсреща. Ще дойдат на обяд. Владимир върти малък сладък бизнес в Ница — само да видиш момичетата му, — а Обломови се сближават с корсиканската мафия. Така че всичко си тече, както обикновено. А сега, какво ще пиете? Мога да препоръчам Dom Perignon, 1969, да се слегне прахолякът в гърлата.

Обядът продължи в този приповдигнат дух с шампанско, блини, хайвер и омар, от басейна излизаха момичета по монокини, а Калинин запя руска песен по време на кафето. Но Вронски, макар да се забавляваше, беше някак умислен. Поводът за това бе споменаването на корсиканската мафия.

По обратния път към „Каспийската кралица“ след обяда в лодката седяха още двама пътници: Саша Обломов и Игор, вторият му братовчед. Въпреки че връзката им беше далечна, общата любов към престъпленията и големите пари ги беше сближила още на младини и оттогава работеха заедно. Сега по покана на Вронски се бяха съгласили да се качат на борда, за да обсъдят един, както Вронски им го беше описал, „интересен проект“.

Четиримата се настаниха от двете страни на ниска маса в личния апартамент на Вронски, а стюардът обикаляше да взима поръчки за пури и арманяк. Очевидно правилата за облекло бяха гъвкави — Вронски беше пременен в добре изгладени ленени дрехи, Ники беше с бели джинси и тясна черна тениска, а Обломови приличаха на две мечки, еднакво облечени в смачкани тениски и камуфлажни къси панталони, които явно бяха de rigueur^[1] за руските обитатели на Антиб.

Вронски изчака стюардът да излезе от помещението и мина по същество.

— Имам проблем в Марсилия и нашият добър приятел Сергей загатна, че вие можете да ми помогнете. — Той огледа припламващия връх на пурата си внимателно, сякаш търси вдъхновение. — Надявам се, че не е бил недискретен, но спомена, че вие имате — как да се изразя? — делови връзки в Корсика.

Погледна Обломови с въпросително вдигнати вежди. Двамата свиха рамене едновременно — реакция, която Вронски реши да приеме като потвърждение. Продължи под настоятелно вперените им погледи, като обясни проблема си и възможното му разрешаване, но само в най-общи линии. Подробностите остави за по-късен етап.

Накрая се облегна на стола и запали повторно пурата си.

— Някакви въпроси?

Саша Обломов си вдигна дясната ръка и потърка палеца в показалеца, универсалния жест за пари. Вронски се усмихна.

— Добре. Сега можем да поговорим.

Франсис Рьобул си възвръщаше доброто разположение на духа след тревогата и раздразнението, причинени от поведението на Вронски. Бяха минали няколко дни без произшествия и без никакви признаци, че го следят. Животът, изглежда, се беше завърнал към обичайния си ход, а търсенето на жилище за Елена и Сам го разсейваше приятно.

Блаженото облекчение обаче приключи една вечер, докато се наслаждаваха на питието си и Сам съобщи, че се е чул с детектива си на Уолстрийт.

— Гейл се обади току-що. Не знам как го е направила, но е успяла да пробие през всичките офшорни глупости и фалшиви тръстове, така че сега знаем кой е собственикът на „Ескарго инвестмънтс“. — Той си пое дълбоко дъх. — Опасявам се, че, както и подозирахме, собственик е Вронски. Което, предполагам, означава, че вероятно той е поръчал да те следят.

Сам видя как лицето на Рьобул се стяга, бръчките от двете страни на устата му станаха по-дълбоки и отчетливи, а физиономията му заприлича на гневна маска. Той успя да се окопити с видимо усилие и каза:

— Бих искал да обсъдим всичко, което се случи от самото начало. — Погледна си часовника и изруга. — Тази вечер имам среща. Сам, може ли да поговорим утре сутрин?

На сутринта Рьобул още беше напрегнат, напрежение, примесено с гняв, който само нарасна още повече, докато двамата със Сам повториха събитията от последните няколко дни, от нахлуването на хеликоптера до представлението на Вронски на благотворителната вечеря, появата му на алеята на следващия ден и вероятното му участие в следенето на колата на Рьобул. Сам се опита да погледне обективно ситуацията.

— Виж, в най-добрия случай е проклет трън в задника, а в най-лошия — опасен откачен, но не е престъпил никакви закони. Единственото, което полицията може да направи, е да го държи под око от разстояние.

Рьобул крачеше напред-назад със свити в юмруци ръце.

— Достатъчно търпях — заяви той. — Искам да се изправя пред него, да му кажа в очите, че ако не ме остави на мира, ще има последствия.

Сам поклати глава.

— Съжалявам, Франсис, но идеята ти е неразумна. Така само ще усилиш решимостта му. Срещал съм типове като него, а те не се отказват лесно. Освен това не забравяй, че поне трима души, които са се изпречили на пътя му, са загинали при доста съмнителни обстоятелства. — Той се приближи до приятеля си и го хвана за рамото. — Повярвай ми, не е моментът да скачаш слепешката и да се надяваш на най-добрия изход. Нали разбираш, сега Вронски знае повече за теб, отколкото ти за него. Така например може да ни е от полза да узнаем колко време възнамерява да остане в Марсилия. Ако се съди по досието му, май е по-малък проблем, когато е наблизо, отколкото когато е далеч. Какво мислиш?

— Съгласен съм. Колкото повече знаеш за врага си, толкова по-добре. Но надали можем да му звъннем и да го питаме.

— Ами познавам някой, който може. Нашият любим журналист.